— Знаех си, че ще пропълзи някак дотук! Винаги намира начин как да съсипе всичко! — крещеше настървено Делая. — Ти ни нареди да я държим настрана, но тя се върна тук, при това абсолютно невредима, молейки за прошка! Обичам те като свой син и те моля да погледнеш нещата откъм тревзата им страна. Тя е изпратена обратно при нас като шпионин, не го ли осъзнаваш?

Скръстих ръце на гърдите си, мълчаливо изчаквайки гневът на Делая да стихне.
За добро или лошо възрастната жена вампир беше като ракета с ядрено насочване — веднъж задействана, нейната единствена утеха бе в това да постигне целта си. Понякога имах чувството, че ако по някакво стечение на обстоятелствата нещата не се случеха както тя желае, то вечерта Делая нямаше да успее да заспи спокойно.

— Тя е лъжкиня! Измислила си е всичко за да те омае с думите си.

Идеше ми да счупя нещо от недоволството, което пораждаха нападките на Делая спрямо Катлин у мен, но страхотният секс беше успял да потуши част от необуздания ми нрав и просто вдигнах ръка с жест да замълчи.

— Сега, когато Катлин е отново при нас мисията по спасяването й отпада.

Нарочно отбягвах конфронтация. Последното, с което исках да се занимавам в момента беше да обсъждам това дали Катлин е лъжкиня. Малката руса нимфа бе права, когато каза, че аз от всички хора мога да я назидавам, задето ми е спестила истината. Беше време да сваля част от картите на масата, ако исках да ми се доверява повече. Щеше да бъде трудно, но можех да се справя с това малко препятствие, ако я исках до себе си.

— Вчера убедих слугите да не бързат с подготвянето на оръжията. Просто ще им кажа да спрат подготовката и да се върнат към нормалните си занимания. — отвърна сухо Делая, докато в очите й грееше нестихващо раздразнение по темата с изненадващото завръщане на госпожица Дебъро.

Надявах се лицето ми да изразява суровият отказ по продължаването на въпросния разговор.

Делая явно разпозна неизказаното предупреждение в очите ми, но клетитят Растиен който излизаше за пръв път от месеци от залата за наблюдения беше твърде зелен за този вид контактуване.

— Мислиш ли, че тя казва истината?

— Не знам. — започнах бавно, преглъщайки няколко обидни думи по него адрес. —  Не знам дали можем да й имаме доверие все още, но съм сигурен, че не е шпионин. Дори да е убедила Рафаел в обратното, тя никога не би му помогнала да пороби човечеството.

Дори Делая не можеше да е толкова глупава да вярва, че Катлин би жадувала за подобна власт.

— Тя каза, че той е изпратил Анис да ги залови. —  намръщи се ниската вампирка. — Ще се върне при него уплашена от възможността да ги измъчва. Знаеш, че е така.

Отпуснах ръце до тялото си шокиран от новата подробност за която, както винаги, разбирах последен.

— Наистина ли е казала такова нещо?

Делая кимна настървено. Очите й блеснаха с надежда.

— Катлин не е толкова глупава да отиде и сама да се предаде. — запротестирах.

— За същата госпожица Дебъро която уби Мей с мълнията си само защото не успя да удържи гнева си ли говорим? Тя е най-глупавото създание, което познавам.

—  Забравяш, че същата тази глупачка спаси Голем, полицай Корбан и Лин при нападението и е първата, съумяла да избяга на Прокълнат вампир от години насам. Сигурен съм, че ще й хрумне някоя налудничева идея, вместо да постъпи толкова импулсивно.

Макар да изрекох думите с изострена увереност и твърдост, под тях лежеше остров от съмнения. Катлин наистина беше импулсивна и ако не й хрумнеше някоя друга ужасна идея, като нищо да жертваше собственият си живот за семейството си.

Разтрих челото си с пръсти. От нищото ме връхлетя ужасяващо предположение:

Освен, ако не отиде при Анис.

Делая долови пропукването я стените ми и захапа кокала като обучена ловджийска хрътка.

— Какво?

— Ще потърси Анис за да я спре.

— Това е невъзможно!

— Не само, че е невъзможно, но и ще я измами.

Делая стисна устни и отклони поглед встрани, готова да нанесе поредната си отровна стрела.

— Както вече казах тя е една истинска глупачка. Съвсем възможно е да е била изкушена...

— Катлин не е шпионин! — изръмжах. — Тя е объркана и то с право. Държахме се студено към нея и не й доверявахме нищо. Нормално е да иска да знае, след като живота й се обърка за отрицателно време. Спомняш ли си когато те доведох за пръв път тук, Делая? Скочи към мен с идеята да ми издереш очите. Заплю ме сякаш бях най-долната твар.

— Спомням си. — призна тъжно възрастната жена. — И ти ми каза, че всичко е заслужено и имам пълното право да те мразя. Но тогава не знаех колко добра душа носиш, господарю мой.

— Това е без значение. Беше прост пример за това колко импулсивни са хората, когато не контролират живота си.

Рис пристъпи нервно от крак на крак.

— Господарю, Делая може би има право. Ами ако...

— Достатъчно! Разговорът приключи. Връщайте се към задачите си и не ми се пречкайте повече, освен, ако нямате добри новини.

Рис се поклони покорно и на практика изхвърча през вратата, оставяйки ме насаме с вкиснатата ниска вампирка.

— Единствените добри новини ще дойдат когато си извадиш главата от пясъка. — след което се врътна на пета и грациозно затръшна врата зад гърба си, показвайки недоволството си.

Прокарах пръсти през косата си, докато мислено се подготвях да се върна обратно в голямата спалня. Топлото, нежно тяло на Катлин ме зовеше като песен на морска сирена, изтръгвайки здравият ми разум и карайки панталоните ми да отеснеят. Когато механизмът на вратата се задейства и голямото легло с кралски размери се появи пред очите ми, острата липса на присъствието й ми подейства като кофа студена вода.

Ръката ми се заби в касата на вратата, когато гневът ми се завърна с пълна сила.

* * *

Луната се спускаше като лунен сърп, готов да посече земята, преди да се скрие от хоризонта за следващите дванадесет часа, като през това време щеше да го замени неговата слънчева посестрима.

Щракнах бутона в средата на скритият шурикен, карайки зъбчатите колела да се покажат с тихо съскане. Мишената ми се движеше бързо зад тазвечершната си жертва — жена на около четирадесет с пазарска чанта в ръка, която не обръщаше внимание, че я следят. Извъртях очи и прибрах шурикена в колана на панталона си, наливайки се с нова доза от прогарящото уиски. Върху езика ми се стекоха няколко последни капки, преди да осъзная, че металната манерка е празна. Отдръпнах ръка пред лицето си, взираки се с изпепеляващ поглед в пресушеното й дъно.

— Просто чудесно! — процедих през зъби и прибрах празната метална кутийка в палтото си.

Без алкохол с който да упоя Звярът, чудовището щеше да огладнее и нямаше да мога да го удържам дълго, преди да се разкъса нечий врат. Издишах шумно и извадих меча от канията на гърба си, докато мишената ми минаваше под мостта, на който стоях. Скочих и приклякнах леко, завъртайки сребърното острие пред себе си, сетне го забих в гърба на криминалният полицай. Тялото на младият мъж се свлече в прегръдката ми. За да не личи, че е в безсъзнание го потупах по рамото и го поех през кръста, придържайки го с ръка.

— За полицай си доста тежък, мистър Корбан! — изсъсках гневно, тласкайки го в една забутана пролука между две къщи. — Ставай поспаливецо!

Ръката ми срещна бузата му, изкарвайки задавен вик измежду розовите му хапливи уста.

— Мамка му! — простена Корбан и се обърна на страна, разтривайки бузата си.

Прибрах меча в канията и се наведох отгоре му, вдигайки го за предната част на полицейската униформа. Постарах се да увладея нервите си и да поема максимален контрол над тялото. Беше важно да не позволя на вампирските си зъби да изкочат, докато говоря.

— Къде е госпожица Дебъро?

Човешкият мъж изпъшка и премига като в просъница, преди светлозелените му очи да се облещят в потрес.

— Арон Корнелиус!

— Повярвай ми, радвам се да те видя точно толкова, колкото и ти мен.

Алек надяна цивилизованата маска на полицай и избута ръцете ми от себе си, приглаждайки яката на синята си униформа.

— Дълго време не се бяхме срещали.

Изправих се в цял ръст и скръстих ръце пред гърдите си.

— Ако зависеше от мен никога нямаше и да се срещнем.

Корбан кимна и се засмя мрачно, изтривайки кръвта от скулата си с опакото на ръката. Очите му се присвиха на червеното петно, която се размаза по кожата.

— Как смееш да нападаш служител на реда? — удиви се Алек и пъргаво скочи на крака, измъквайки черния пистолет от кобура му.

Ловко се пресегнах напред избивайки го от ръката му с едно простичко движение.

— Спести си глупостите. Искам да знам къде е госпожица Дебъро. Ти рабориш в криминалния отдел, трябва да знаеш нещо.

Младият мъж изду луничавите си бузи в сдържан гняв, но не посегна да вдигне пистолета си. Двамата проведохме една от онези глупави безмълвни битки за надмощие и когато Алек отклони поглед настрани, беше време да започне да говори.

Но той, разбира се, като един истински нещастник и тумор в задника на човечеството, реши да се заинати на магаре.

— Информация от подобно естество се разкрива на членове от семейството. Вие член ли сте от семейство Дебъро, господин Корнелиус?

Издишах бавно за да не го одера жив. Отправих на полицая най-ослепителната усмивка, красноречиво казваща "Начукай си го".

— Значи не сте. — обобщи с наслада Алек и измъкна металните си белезници. — Арестувам ви за посегателство над служител на реда, господин Корнелиус. Идвате с мен в участъка, докато полицията реши какво да прави с вас.

Той посегна към ръката ми, ала ръмженето, откъснало се от гърдите ми, го накара да спре насред движението. Ръцете ми уловиха раменете му и го запратиха в стената.

— Слушай внимателно, полицай Корбан! До гуша ми дойде да се правя на кротък цивилен и да ходя по свирката на вас, некадърните полицаи, докато си бъркате в задиците един на друг сякаш сте маймуни, които се пощят. Всяка вечер трябва да ловувам чудовищата, от които вие не можете да се спасите сами и се правите, че не съществуват. Знаеш ли колко години минаха, откакто седнах пред телевизора и гледах филм, почивайки си с бира в ръка? — изръмжах.

Алек ме гледаше по начина, по който хората гледат лудите.

— Пуснете ме, господин Конрелиус!

— Не и преди да ми кажеш къде е Катлин Дебъро. Знам, че знаеш нещо Алек!

Човешкият мъж сбърчи лице в несигурност, докато се чудеше колко точно може да ми сподели.

— Какво си ти?

Постарах се зъбите ми да се покажат и да може да ги види хубаво.

— Най-лошият ти кошмар, малък човеко, но за твой късмет тази вечер не съм тръгнал за храна.

Алек погледна към края на уличката, в която го бях завлякъл.

— От години ставам свидетел на убийства, в които жертвата е с мистериозно източена кръв. При всички тях имаше отчетливи прободни рани в шията или рамото с еднаква дълбочина и приблизително еднаква широчина. Директорът ни изтегляше от подобни местопрестъпления с предтекст, че това не е по нашите възможности, но истината е, че искаше да покрие следите от вампири.

Трябваше да призная, че бях впечатлен от полицай Корбан. Макар листата с отрицателните му чети да беше в километрична опашка, разполагаше с бистър, остър като бръснач ум.

— Чудесно. — потупах го по бузата. — Но сега остава въпроса с Катлин.

Алек ми отправи кръвнишки поглед.

— Това, че приемам какво си не означава, че те харесвам.

— О, слава богу, мислех, че се преструваш на мой фен. — казах саркастично извъртайки очи.

Отстъпих назад и бръкнах в джоба на панталона си, от където извадих цяла кутия цигари и чисто нова метална запалка. С треперещи от гняв пръсти разкъсах опаковката и захапах една от цигарите, поднасяйки края към пламъка. Никога досега не бях прибягвал до подобни мерки, но откакто Катлин си позволи най-безцеремонно да ме остави насред разговора ни, започнах да търся всевъзможни начини да не избия стените с чук, да натроша мебелите до съставните им части и играя билярд с глупавите статуетки на Делая които ме наблюдаваха като съдии от ъглите на кабинета.

— Някой друг от хората ти знае ли за нас? — издишах дима от цигарата, оставяйки на никотинът да се плъзне по дробовете ми.

Бях безсмъртен. Малко отрова щеше да е нищо, за имунната ми система на чудовище.

— Никола и Гарсия предполагат.

— Хубаво.

Алек раздвижи рамото си и присви очи, когато болката от удара в стената се разнесе.

— Защо е изчезнала?

Хвърлих му страничен поглед изпълнен с омраза.

— Едва когато станеш терапевт ще можеш да се бъркаш в животите на другите хора, полицай.

— Отвлечена ли е? Трябва да знам, тъй като нямам информация по случая.

Цигарата се огъна между пръстите ми.

— Искаш да ми кажеш, че си губя времето да те търпя, когато не можеш да ми кажеш нищо? — озъбих се свирепо на младия мъж и захвърлих фаса в кошчето до нас. — По дяволите!

Понечих да се отправя надалеч от тук, където щях да разпитам двадесетият за вечерта подред вампир дали знае нещо за Катлин, когато от небето се посипа ужасяваща буря и масивна светкавица удари на няколко километра от нас в другия край на града.

— Еха! — удиви се Алек досущ като малко дете.

С крайчеца на окото си се насладих на това как рижавата му като морков коса полепва по бялото чело.

— Наистина впечатляващо... — изсумтях.

С тежки стъпки се насочих по посока на мястото, на което бях видял да се отправя светкавицата. Зад гърба ми Алек тичаше след мен като куче-пазач.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Оголих зъби насреща му и изгледах студено посягащата му към рамото ми ръка. Алек моментално отпусна ръка.

— Знаете ли какво е по-хубаво от мълнията, господин Корбан?

Докато се отдалечавах чух как дишането му се забавя. Човешкият мъж очакваше отговора ми като ученик, готов да попие всичко, но изобщо не предполагаше че ще го оставя без такъв, докато студеният дъжд се сипе бемизлостно отгоре му.

— Задник! — чух го да мърмори под носа си, сетне усетих как се отправя обратно в уличката за да вземе пистолета си и да се върне към шпионирането на жената с пазарските чанти.

* * *

Озадачено се взрях в швейцарският нож, захвърлен до тялото на мъртвият вампир. Тезеус беше грозна картинка приживе, но в смъртта си можеше да подплаши дори най-смелите хищници с грозната си мутра. Обгореното му тяло димеше под навеса на пробития покрив на клуба който мълнията беше покосила. Мърморейки проклятия под нос се покатерих върху близкото дърво и изчаках любопитните пияници да се разотидат, мъчейки се да открия Катлин сред тях. Когато се убедих, че я няма, се спуснах по клоните към мократа пръст и се скрих в гората, където обмислях местата, на които можех да я открия.

Когато отново ми паднеше в ръцете и приключех с наказанието си задето бе избягала от мен, щях да  жигосам с магически знак хубавото й задниче.

Тъкмо се готвех да запаля нова цигара, когато най-лошото предположение мина през ума ми:

Ами ако беше отишла при Рафаел и сега я измъчваха, задето бе чула част от разговора ми с Делая и Рис?

Катлин беше импулсивна и дръзка. Веднъж научила заклинанието за телепортация щеше да го използва за всяка своя прищявка, вярвайки, че е било най-доброто решение. Но имаше и друга възможност, онази, при която можеше да е потърсила помощта на русокос глупак, решил да се прави на милосърден.

Следвайки мисълта за вампирският принц се материализирах в двореца на Рафаел. Без да изваждам меча си се притиснах към стената и се слях със сенките, докато петима стражи в смешни метални ризници пружинираха в маршова стъпка. Изчаках да се скрият зад ъгъла и се материализирах от вътрешната страна на вратата водеща към спалнята на принц Прометей.

В стаята нямаше никого. Лампата беше изключена, леглото изпънато и студено. Проверих в банята, но и там нямаше никого. Върху масичката за кафе стоеше неизядена курабия с шоколад, а до нея се мъдреха шепа листа. Бяха записки с красив, старателен почерк. Намръщено се взрях в завъртащата се брава и се плъзнах до шкафа, стискайки меча в ръка — вече не усещах кога го изваждам от канията, толкова бях свикнал с дългото парче стомана.

— Ще искате ли още нещо, принце? — разнесе се звънкият глас на млада робиня.

— Не, благодаря ти. — отвърна любезно принцът.

Чу се затваряне на врата, сетне черно сако се приземи върху голямото легло. Изчаках стъпките на Мет да стигнат до шкафа и опрях острието на меча си в шията му.

— Нито крачка повече! — заподявах.

Върху красивото му лице се изписа истински шок. Принцът отвори уста в изненада и се засмя чистосърцечно.

—  Косата ти е пораснала.  Заприличал си на дивак.

— А ти си все същият маймунски задник. — отвърнах злобно.

Мет се подмихна и повдигна развеселено вежди. Пръста му почука по острието на меча, сетне сините му очи се спряха на смръщените ми вежди.

— Какво те води насам, братко?

— Забраних ти да се обръщаш към мен по този начин. — припомних с ледено. — Много добре знаеш защо съм тук.

— Да разбирам, че не си й казал за нас?

— Ами ти?

— Очаквах сам да й кажеш. Все пак тя е твоята женска.

— Разбира се, че ще си избършеш ръцете с мен. Не е ли това, което винаги правиш, принце? — изплюх със злоба обръщението. — За едно си прав. Тя е моя.

— Това, че сме братя, също е истина.

Притиснах острието към брадичката му. Върху сребърната му повърхност се отрази аристократичното лице на Прометей.

— Ние не сме братя.

— Това, че ти не помниш, не опровергава фактите. Илона Жилегай беше и твоя майка. Кога ще спреш да отричаш?

Изругах и свалих меча, удряйки го назад. Принцът се олюля на пети и съумя да остане прав, но не успя да се възпротиви на следващия сблъсък. Телата ни се удариха едно в друго когато гърбът му се заби в красивата обрисувана стена, преминаваща във везбован таван.

— Чуй ме много внимателно, принце на лъжците! Подуших вонята ти върху Катлин през онази първа вечер в замъка и отново, когато глупавият пазител на Анис ме ухапа. Знам как играеш и се кълна, че ако оплетеш госпожица Дебъро в мрежата си от схеми ще те лиша от жалкото подобие на достойнство, с което си се родил. — пръстите ми се обвиха около шията му. — Мога да подуша миризмата й по теб дори сега. Съвсем скоро сте били заедно.

Кучешките зъби на прометей блеснаха заплашително когато се усмихна злорадо.

— Ревнуваш ли?

Ръката ми се заби в окото му, карайки го да изсъска от болка.

— Стой далеч от нея!

— Или какво? — ухили се собственият ми брат. — Ти дори не си я научил как да се храни.

— Не искам да се караме за глупости. Къде е тя? 

— Значи съм прав. Не си я научил. — изтъкна развеселено Мет. — Бас ловя, че още не знае как да затваря раничките от ухапването.

Прибрах меча обратно и забих ново круше в лицето му. Мет изплю слюнка, шремесена с кръв и разярено се хвърли отгоре ми.

— Искаш ли да счупя вазата в главата ти? — озъбих се като животно, удряйки черепа му в масата за кафе.

— Не се караме, помниш ли? — изхриптя принцът, докато коварните му пръсти се пресягаха към чинията със самотна шоколадова бисквита.

— Принц Мет? Всичко наред ли е?

Избегнах измамен удар я челюстта и го фраснах в слепоочието.

— Остави ме сам, Жизел! — извика разгневено Мет.

— Да принце! — извини се слугинята и обувките й се появиха под пролуката между вратата и пода, сетне изчезнаха по коридора.

Присвих очи срещу френското му надменно изражение.

—Мога да подуша миризма
подобна на тази на Кат върху гнусната ти лъжлива кожа, братко. — двамата се ударихме в пода, борейки се за надмощие. Ризата на Мет се разкъса на парчета от дърпането и чинията се разби в пода. — Бас ловя, че не си й казал, че времето е изтекло. Кого доведе Анис? Баща й? Майка й?

Принцът изрева и замахна към носа ми, но рефлексите ми на ловец ми позволиха да се извия встрани и ръката му посрещна пода.

— Изглежда тази тема те изкарва от равновесие. Нима изпитваш съжаление към хората, които смяташ да предадеш? — лакътя ми се приземи върху бузата му, събаряйки го на пода до мен. — Гнусен предател!

Мет изтри лицето си с ръка и запъхтяно се взря в тавана.

— Знаеш, че нямам избор.

— Това са пълни глупости! Винаги си имал избор.

Глупакът замълча. Въздъхнах и се изправих, отказвайки да го погледна. Ръката ми се протегна и сграбчи сребърния поднос с излъскани вилици и лъжици, който стоеше на рафта с прибори до масичката за кафе.

— Горкият Прометей, закърмен от гърдата на собствената си майка, която ме изхвърли като куче на улицата. Знаеш ли какво е да се храниш с остатъци? Да се бориш с глутници бездомни кучета, гладни също колкото теб самия? Майната ти и на теб и на царствения ти живот, братко! Искам да открия своята женска и ти ще ми помогнеш.

Вилицата се заби между краката на Прометей на няколко сантиметра под чатала.

— Отседнала е в мотел Claudiu на няколко преки от замъка на баща ти. — Прометей изтръгна вилицата от пода и я остави върху ъгъла на голямото легло. — Трябва да ти кажа нещо.

— Дано да не е сълзливо извинение заради тежкото ми минало. Приключихме с това много отдавна.

Мет ме стрелна с проницателен поглед, сетне извърна лице към прозореца.

— Катлин се готвеше да отиде при Анис. Не знам дали се е върнала и ... — той преглътна тежко. — ...в какво състояние ще я откриеш.

Пред очите ми падна червена пелена.

— Долно копеле! — изръмжах и го сритах в ребрата, нахвърляйки се отново върху му. — Защо не я спря? Имаш ли представа какво си сторил?!

Ударих главата му в пода, сетне го вдигнах и го запратих към шкафа. Юмрук ми се изгуби под ребрата му, нанасяйки смазващ удар в черния дроб. Принцът изпъшка и посегна към лицето ми, но жалкият му замах не постигна никакъв завиден резултат.

— Ако я открия мъртва, кълна се, няма да доживееш да изпълниш пъкленият си план! — обещах. Носовете ни се удряха един в друг, докато дъхът ми се блъскаше в лицето му. — Ще отрежа главата ти с меча, който баща ти ми даде и ще я окача в кабинета на Влад Цепеш, като напомняне за предателството спрямо вида ти.

Принцът кимна и отпусна чело на рамото ми.

— Тя държи кървавият рубин братко. Твоята женска държи окото на Анис. — прошепна накъсано с премрежен поглед.

С ниско ръмжене вдигнах лъжливият задник на ръце, отнасяйки го до голямото пищно легло с множество възглавници. Хвърлих го отгоре без да внимавам за раните които сам му бях причинил и забих показалец в гърдите му.

— Ако си й казал за какво служи без да я предупредиш, че рубинът може да я убие...

Мет поклати русата си глава и затвори очи, унасяйки се в страната на сънищата. Изругах и се дематериализирах отправяйки се към мотел Claudiu, където веднъж завинаги щях да покажа на малката руса нимфа, че ми принадлежи.