— Какво правиш тук? — притиснах по-силно пръсти в меката кожа на шията му в предупреждение.

Мет повдигна едната си руса вежда. Изглеждаше доста добре за човек, когото бях видяла да покосява мълния.

— Последния път в който те видях помагаше на врага на баща си да избяга. Кажи ми, велики принце на вампирите и лъжливо копеле, чиято кръв някак мистериозно се е озовала в спринцовката с която бях инжектирана, как винаги успяваш да се измъкнеш сух?

Въпросите около потайната му персона ставаха твърде много. Докато все повече разбирах същността на Арон и подбудите му за това какво го бе довело дотук, Прометей беше като бял лист. Никакво минало. Никаква затрогваща история. Най-притесителното беше, че не бях попаднала на никакви факти в книгите, сочещи или дори намекващи за съществуването му. Как проклетият принц винаги се повяваше в моментите, в които бях най-уязвима, знаеше всичко, изплъзваше се умело и оцелявяше, въпреки опасната игра която играеше?

— Използвала си рубина. — посочи равно вампирският принц.

Какво значеше това? Изкривих лице в отвращение.

Отбягва въпроса ми. Но защо?

Отпуснах ръце и скрих кралският пръстен зад гърба си като се наведох встрани.

— Рубинът има някаква дарба, нали?

Мет погледна встрани.

— Мога да почувствам когато изпитваш силна емоция, забрави ли? Кажи ми какво сънува. Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. — когато не казах нищо, Прометей въздъхна. — Хайде cheri, можеш да ми се довериш.

Можех ли наистина? Впила преценяващ поглед в лицето му внимателно подбрах следващите си думи.

— Сънувах сестра си. Беше... беше окована. — дъхът ми излезе накъсано. — Молеше ме да й помогна.

Мет се приведе напред и постави топлата си длан върху рамото ми. Сините му небесни очи бях като красив небосвод, огрят от хидяли слънца, ала нещо в тях не беше както трябва. Сякаш синьото беше прекалено лениво и нещо друго се спотайваше в тях.

Изглежда сякаш се насилва да е спокоен.

— Сигурен съм, че сестра ти е добре. — каза меко с изострен акцент.

Чарът на този мъж е по-опасен от куршум. Не е изненада, че всички му се връзват.

Избутах ръката му и притиснах гръб към стената. Студената й мръсна повърхност ми подейства отрезвяващо.

— Не ме докосвай! — от ръката ми лумна синя искра. — Заради твоя баща Анис е по петите на семейството ми. Ако нещо им се случи...

Принцът се усмихна безрадостно сякаш вече знаеше какво ще кажа.

— Ще ме убиеш? Спести си приказките Кат, и двамата сме наясно, че не би го сторила.

— Ще се молиш за бърза смърт когато ти причиня същото, каквото Рафаел е причинил на семейството ми, ако успее да се добере до тях преди да го спра.

Мет се намръщи. Бях казала повече, отколкото трябваше. Русата му глава се наклони леко, карайки няколко прясно боядисани кичура да се плъзнат по рамото му и да кацнат върху завивките. Беше като ангел на смъртта — мрачен, опасен. Не го бях виждала по този начин досега и промяната беше притеснителна.

— Какво си намислила?

Искрата ми се стопи с несигурно пръщене. Оставих ръката си отпусната върху белите чершафи. Леглото беше твърде тясно за двама ни. Преглътнах, оглеждайки се скришом за оръжие с което бух могла да се защитя при нужда. Вече бях научила по трудния начин, че с Прометей нищо не е такова, каквото изглежда.

— Ще се срещна с Анис. Мисля, че ще се изкуши от предложението което бих могла да й предложа.

Принцът изсумтя и отново се превърна в мъжът когото познавах. Изсечената му челюст изпъкна, когато стисна зъби и погледна към прозореца до леглото, през който влизаше слаба лунна светлина. Няколко снопа обляха красивия му профил като прожектор, превръщайки го в картината, която винаги виждах в това безмъртно създание.

— Нямаш нищо което Анис да иска.

Вътрешно чувството от думите му беше като ритник в стомаха. Да чуеш, че си безполозен във всякакъв аспект е едно от най-обидните неща, които ми бяха казвали, а когато постъпих в университета бях чувала какви ли не подмятания по свой адрес. Комплиментите не са нещо с което един журналист се сблъсква често. Бяха ми казвали, че единствено адвокатите са мразени по-силно от жълатата преса, макар лично да се съмнявах в това.

Повдигнах брадичка.

— Няма да обсъждам плановете си с теб. Да ти припомня ли, че едва вчера разбрах, че си син на онова чудовище?

— Кат, ако ти бях казал кой съм ти никога нямаше да ми се довериш. Арон щеше да е мъртъв. Самата ти можеше да си мъртва, ако не ти бях помогнал. — изтъкна остро. — Сега ми кажи какво планираш да дадеш на Анис когато я откриеш. Ако изобщо знаеш къде е. Имаш ли карта? — той посегна към ръката ми, но аз се отдръпнах още назад почти сливайки се с мазилката.

Беше прав, разбира се. Въпреки това лъжите и кроежите му бяха нещо с което не можех да се примиря. Той също не ми се доверяваше. Доводите за това да не казвам всичко което планирам да сторя спечелиха пред тези да го направя и стиснах устни, прибирайки симпатийте си в малка кутийка, която затъкнах на дъното на сърцето си.

— Какво правиш тук, Прометей? Не бива ли да лежиш опърлен като пуйка за Денят на Независимостта върху леглото с размерите на круизен кораб? Мислех, че се полага такова на всеки принц още с раждането. Върви в комплект златна лъжичка.

Мет се засмя.

— Казах ти, че мога да се грижа за себе си. — весели искри засияха в очите му. — Искаш ли да ти покажа какво легло се полага на един принц, cheri?

Опитва се да ме разсее, но чарът му вече не може да скрие от мен нервността му.

— От кого се храниш? Няма начин да си се възстановил толкова бързо без да си източил кръвта на някой велик повелител.

Той се изправи и палтото му прошумоля докато се отправяше към самотният стол в ъгъла на стаята. Не изглеждаше така уверен и сигурен в движенията си какъвто беше през изминалите ни срещи, което отново ме наведе на мисълта, че нещо не беше наред.

— Храня се от различен мъж или жена вампир всеки път. Искаш да проследиш любовният ми живот ли, cheri? Ще те разочаровам, но не винаги трябва да спиш с този oт когото се храниш. Случилото се между теб и Арон е рядкост. Вампирите обикновенно не изпитват чувства, особено такива на любов. — принцът се настани в стола и подпря чело върху ръката си. — Шибан късметлия.

— Моля?

Не успях да чуя какво промърмори накрая, но Мет само махна с ръка сякаш не беше нищо важно.

— Брътвежите на един поет. Знаеш ли, Шекспир имаше страхотен вкус за драма и още по-добър в леглото? Каква жестока съдба, че трябваше да бъде убит толкова млад.

Поклатих глава. Пръстите ми се вдигнаха, разтривайки слепоочията.

— Изобщо не ми пробутвай уроците си по история. Какво правиш тук наистина? Питам те за последно! Ако не ми отговориш отново, ще се принудя да те изгоня насила.

Мет създаде малка искра на върха на пръста си и я завъртя в кръг. Електрическата вълна се уголеми. Наблюдавах мълчаливо как се превърна във фигура на малък кон, който препускаше върху невидим път. Върху коня се появи малка жена, която приличаше на мен.

— От къде знаеш за това?

Ръката му се вмъкна под палтото и извади сноп сгънати бели листа.

— Това трябва да е твое.

Записките ми. Бях ги крила под шкафа в стаята, която Арон ми беше дал в подземията на замъка.
Върху тези намачкани листове лежаха записките ми на това което бях научила през първите седмици като заложник на Арон.

Не, не заложник, поправи ме съзнанието ми. Той ме беше укрил там за да не ме открият вликите повелители.

— Откраднал си ги от Ордена и ми ги връщаш?

— Връщам ти ги за да ти покажа, че съм на твоя страна.

— За колко глупава ме мислиш? — извиках. — Може да си ги снимал! Живеем в двадесет и първи век. Не съм чак толкова глупава, принце. Дори да не си ги снимал, сигурно си ги прочел сто пъти и вече ги знаеш наизуст. — озъбих се.

— Не съм ги снимал и няма да кажа на никого какво пише. — отегчено заяви, все така притегнал ръка.

— Защо изобщо да ти вярвам? — попитах сопнато.

— Защото не ти желая злото Катлин. Вярвам, че това което е открил Арон в теб ще помогне на света ни за добро.

Прихнах. О, това беше добро!

— Това което е открил Арон в мен? — повторих през смях. — Арон ме е открил ухапана и инжектирана, гърчеща се в калта. Дори не е знаел името ми или коя съм, преди да реши да ме остави жива.

— Но после е можел да те убие, а не го е сторил. — изтъкна, напомняйки ми за тази не така приятна подробност, кото успя да ме върне назад във времето когато Арон наистина се чудеше дали съм му от полза.

Създанието за което говорехме и което чувствах най-близко сред тези манипулативни играчи, не споделяше същите чувства като моите и ме смяташе за шпионин, пратен в собственият му замък.

Не беше ли това една голяма ирония на съдбата?

— Избягала си от ловеца. Не е моя работа да бъда ваш сватовник, но вие сте родени един за друг: ловец и объркана сърна. Докато ти се нуждаеш от някого, който да пази гърба ти, той се нуждае от жена, която да се грижи за изстрадалото му сърце. Не виждам защо си избягала, но съм готов да заложа цялото кралство, че е била поредната ти импулсивна идея. Също като тази да се срешнеш с Анис. — Мет плесна с ръце и фигурата се изпари, карайки стаята да потъне в мрак. — Върни се при краля, малко куче. Там си в безопасност.

Собственат ми мълния запращя, карайки леглото да се разтресе. Косата ми се понесе от статичното електричество като морско вълнение, носено от водата.

— Тук си за да ме върнеш обратно ли? След всичко, което направи за да ми помогнеш да избягам? — искрите се заизвиваха и засъскаха около тялото ми като светещи руни, плъзнали под кожата.

— Успокой се, cheri! Тук съм за да се подсигуря, че си добре.

Оголих зъби и присвих злобно очи. Не бях осъзнала, че стоя права и съвсем гола до леглото, обвила мълниите около китките си.

— Ти си подъл и хитър, така че ми прости нахалството да не ти повярвам.

Мет също се изправи, прокарвайки пръст по прашасалата висока ваза от сивкав порцелан.

— Дойдох да те предупредя, че скоро няма да мога да усещам къде си. Ще бъдеш сама срещу Анис. Въпрос на време е Рафаел да тръгне след теб. Бях остранен до второ нареждане по този въпрос.— лицето му придоби злокобен израз. Принцът произнесе бързо заклинание на Древния език и подобно на сянка от дим пистолетът ми се появи върху белите завивки на леглото. — Рафаел не е истинският крал. Той е чудовище, което заслужава смърт. Кралят при който трябва да се върнеш тъне в забрава като ловец, отритнат от своите и загубил всичко, което някога е обичал. Послушай съвета ми cheri и ме остави да се заема с останалото.

Тялото му започна да избледнява, разпадайки се на на малки финни частици.

— Арон? — прошепнах слисано. — Арон ли е кралят?

Фигурата на принца се стопи и се понесе като дихание на призрачната лунна светлина, оставяйки ме сама със сребърния пистолет. Сграбчих го за студената дръжка и го хвърлих по мястото на което беше седял преди секунди, молейки се за още един откраднат момент, в който да го сграбча и убия, задето ме оставяше сама с хилядите догадки, плъзнали в ума ми.

* * *

Бурята беше спряла преди няколко часа и почвата започваше да поема водата, излязла се от небесата през изминалите два дни. Докато слизах по стълбището към рецепцията, където вместо да върна ключа оставих още пари на киселата старица, чух как по радиото съобщават за ужасната случка в бар Пенбърли. Не се застоях дълго за да не привличам интереса на останалите гости в мотела и излязох навън, тръгвайки по павираните улички. Взех си няколко снакса за късна закуска които изядох по пътя, преди да кривна в една пряка, навлизайки в така познатата ми гора.

Зимата беше в разгара си. Оставаха само няколко дни до Коледа. Мама и татко щяха да украсят елхата в гостната без мен, да приготвят подаръците и да се надяват да им се обадя с добри новини — все неща, за които не исках да мисля. Свърнах по пътеката която бях направила от клонки, за да се ориентирам къде е Даркнес. Импровизираният покрив над главата му от големи дървета го беше опазил сух, но жребецът не беше щастлив да ме види.

— Съжалявам красавецо, но злата старица каза, че няма да спиш в гаража. Какво очакваше да сторя?

Конят изпръхтя и обърна муцуна на другата страна.

— Скоро ще си свободен Даркнес. Не искаш ли това най-много? — посегнах към носа му и го погалих. — Добро момче.

Поднесох няколко от купените на пазара боровинки към лицето му. В началото се заинати, но после започна да ги яде и накрая се притискаше в мен за още, макар сам да виждаше празната торбичка от боровинките.

— Закуската свърши.

Потупах го по гърба и се преметнах върху седлото, стискайки юздите в шепа. Усещах присъствието на огнестрелното оръжие като дишащ войн, готов да ми пази гърба при нужда.

— Дий! Дий!

Даркнес хукна към брега на Ураш и точно както в съня ми, двамата се отправихме към далечния край на гората, противоположен на града. Не знаех дали беше истинско знамение или просто плод на подсъзнанието ми, но трябваше да опитам след като бях убила Тезеус. Нямах времето да разпитвам още вампири по клубове рискувайки да бъда заловена.

Пътят се припокриваше с този от съня ми, но слънцето се изкачваше по-високо, отколкото тогава. Пришпорих Даркнес. Силният черен жребец прескачаше попадалите клони и трапове с грацията на обучен кон за надбягвания. Не изглеждаше запъхтян, затова си позволих да го пришпоря още. Слънцето почти се извисяваше на средата на небосвода като часовников механизъм, отброяващ изтичащите часове. Надеждата ми започваше да угасва, когато най-сетне съзрях блещукащата светлина между храстите срещу нас.

Сърцето ми заби лудешки в гърдите. Ушите ми заглъхнаха.

Това е.

Дръпнах юздите на коня и той заби копита в калта, надугайки муцуна, сетне отметна глава назад, готов да поеме обратно.

— Шшт! Не искаш да ни усети, нали? — сгълчах го. — Сигурна съм, че би си избрал друга смърт от тази да те превърнат в отвара за абсориазис.

Даркнес оголи зъби и изпръхтя.

— Точно така реших и аз. — потупах го по врата и скочих на крака.

След кратко колебание свалих седнлото и юздите. Оставих ги върху ствола на едно паднало дърво и с мъка се обърнах към красивото животно. Черните му очи ме погледнаха с любопитство, сякаш мислеше, че играем някаква игра и това е част от приготовелението.

— Тръгвай си. — Даркнес не помръдна. — Върви си, за бога! Свободен си.

Черната му муцуна опита да се отрие в лицето ми, но аз остъпих крачка назад с желязна предубеденост. Наведох се и сграбчих твърда буца кал, мятайки я до копитото му.

— Разкарай се от тук! Махай се!

Даркнес изцвили тъжно и ниско, мигайки леко с гъстите си ресници. Сърцето ми се късаше да го гледам така объркан и уплашен, но не исках да умира в ръцете на вещицата. Жребецът хукна в гората и не след дълго се изгуби от погледа ми, карайки ме да опра гръб в голямото дърво зад себе си. Бях се привързала към животното твърде бързо.

След минута издишах бавно и се оттласнах от дървото. Изпънах рамене и пристегнах конската си опашка, изваждайки пистолета от колана на панталона си. Със ситни стъпки поех към дъсчената колиба, молейки се сънят ми да не се окажеше истина. Върху коланата до вратата имаше вдлъбнатина, която плашещо напомняше за змията пазител, която беше ухапала Арон. Прехапах устни и наострих уши, оглеждайки се от всички страни за келстката вещица. Когато достигнах вратата пуснах пистолета с едната си ръка и извиках мълнията си, карайки я да се заформи като кълбо от енергия.

— Готова или не влизам, кучко!

Ръката ми запрати кълбото от пръщяща светкавица към бравата, превръщайки половната от вратата в хвърчащи трески. Заех позиция за стрелба и изритах с токата на обувката си остатъка от вратата. Неприятното проскърцване изпрати студени тръпки по гръбнака ми, ала от вътрешнотта на колибата не се виждаше никого.

— Къде си, по дяволите...

Студен вятър разроши косата на тила ми, карайки ме да замръзна насред крачка.

— Обноски, обноски, обноски. Защо всички мислят, че колибата на една старица е необитаема, само защото не може са ги посрещне? — глухото почукване на бастун върху прага оповести влизането й. — Rushhh vahh ban gross, Cathleeen Deburo. — изсъска като змия в ухото ми, преди да почувствам дръжката на бастун да се забива в тила ми.

[ "Очаквах те, Катлин Дебъро." — Др. ез.]