[ * — изреченията със звезда са на френски, но заради гледната точка на Прометей те са преведени. Реших да ви спестя излишното четене на френски език и на себе си търсенето на граматиката му.]

Пет часа по-рано

Прелистих внимателно документите, отхвърляйки тези, на които кралят на Хекат не беше поставил разпознаваемият си печат. Нуждаех се от подписани договори или от тайни писма на Древния език между него и Black Annis, не от глупавите разписки за ток, съюза между Хекат и фирмата за синтетична кръв или размерите на новото крило.
Под прикритието на кръвна плазма същата фирма изпращаше стотици банки с кръв всеки месец до двореца на краля на вампирите във Франция. Всички нейни директори бяха наясно със същността ни —  главнокомандващият на клона на "СБИ" Калейман, беше един от великите повелители и лявата ръка на краля относно сделки на пазара.

Разочаровано захвърлих документите обратно на мястото им и се отправих към синята папка в края на бюрото. Приведох се напред когато големият познат подпис в долния десен ъгъл се появи. Усмивка разтегли устните ми. Започнах да чета писмото на Древния език, когато стържене на метал ме накара да изръмжа ниско.

Не трябваше да ме виждат тук, освен ако не исках да отговарям на ненужни въпроси. Зъбите ми се удължиха. Остра воня на кръв се промъкна през пролуката под вратата на кабинета. Намръщено отстъпих настрани от бюрото, отправяйки се тихо към масивната й, гладка повърхност.

— Мислиш ли, че господарят ще бъде щастлив да види само сестра й?*

— Лестат, отвори си ушите! Господарят никога не е искал семейството на кучето, не разбираш ли? През цялото време двамата с Black Annis са искали именно нея.**— звънтене на вериги изпълни коридора, карайки ме да присвия очи.

Какво ставаше тук?

Изчаках стърженето по пода отвъд тежката врата на кабинета да утихне. Секундите се нижеха бавно. Усещането, изпълнило цялото ми съществе беше непознато за мен. Сякаш нещо тежко  стискаше гърдите ми като менгеме, смазвайки ребрата.

Бях нервен.

За осемстотин години никога не бях изпитвал нервност.

Ядосано изправих гръб. Принцът на Хекат не беше някое малко кученце което се плашеше от изненади.

Напрегнах слух за да преценя разстоянието между кабинета и стражите преди да избутам силно тежката врата. Стъпка по-късно се дематерилизирах, оставяйки частиците ми да се понесоат бавно в пространството. Последвах мъжете в метални брони и секунда след като се скриха зад ъгъла позволих на тялото си отново да придобие плътност.

Между двамата стражи  се влачеше жена окована във вериги. Силното й атлетично тяло беше изпъстрено със синини. Глезените й бяха окървавени, безжалостно притиснати от кованите вериги. Ръцете на стражите стискаха раменете й, бутайки я пред себе си, но краката на младата жена се подкосяваха и те повече я влачеха, отколкото бутаха. Погледът ми се плъзна преценяващо по дългата до кръста пясъчноруса коса. Тук и там се мъдреха няколко кичура оцапани в кръв, но не можех да преценя колко тежка е травмата съдейки единствено по тях. Широките, ала увиснали рамене на високата жена показваха сломената й душа.

Окаяна клетница, помислих си.

Сетне една дума се заби в ума ми като копие, носещо просветлението от истината.

Сестра.

Това беше Сандлър Елизабет Дебъро, по-голямата сестра на Катлин Дебъро. Краката ми поискаха да последвам Лестат и Волтер, но не можех. Не още. Сандлър трябваше да се бори, докато свърша някои неща преди да я освободя. Да отнемеш плячката на кралят на Хекат беше непосилна задача за всеки който не знаеше как работи ума на това чудовище, но за мен — синът, прекарал целият си живот под покровителството на същото това чудовище, беше просто едно голямо усложнение.

На устните ми напираше заклинанието за телепортация, когато нещо ме накара да спра — Волтер спусна смуглата си мазолеста ръка по гърба на по-голямата госпожица Дебъро.

Цялото ми тяло се напрегна. Вампирът в мен искаше да пролее кръв, но рационалната, здравомислеща част, нареди на изопнатите ми нерви да се отпуснат.

Госпожица Дебъро бавно вдигна глава към перверзния страж. Не знаех дали някой от двамата вампири видя силата, с която стисна дясната си ръка в юмрук. Кокалчетата й побеляха, показвайки злобата която потискаше в себе си.

— Волтер, остави я!*

— Господарят каза, че можем да правим с нея каквото е нужно, за да я подчиним. Виж я!* — стражът грубо обви пръсти около брадичката на госпожица Дебъро и се усмихна леко. Езикът му облиза тънките му бледи устни. — Изглежда толкова охранена. Дори и двамата да се нахраним от нея никой няма да забележи!

В интерес на истината госпожица Дебъро изобщо не беше пълна. Дори напротив — мускулите й се очертаваха ясно като на атлет с дългогодишен опит в бягането. Силните й крака бяха оформени и с лек загар, а не бледи като на повечето американци. Изцапаните й накъсани панталони от деним прилягаха идеално към пищните й задни части, докато под омачканата, окървавена бяла риза от коприна прозираше обла и натежала гръд.

Сандлър Дебъро не беше малко момиче като сестра си.

Опрях рамо на студената каменната стена, наблюдавайки как лицето й се показва все повече и повече под русите кичури, докато вдигаше глава към Волтер.

Малките й женствени устни във формата на стрела се раздвижиха.

— Докосни ме още веднъж и ще повтаряш името Господне докато я откъсвам от тялото ти.*

Красивата адвокатка знае френски.

Панталонът започна да ме стяга на неприлични места, карайки ме да си ударя въображаем шамар — Сандлър не я очакваше нищо добро, докато принцът, син на чудовището което щеше да я измъчва, мислеше как иска да я чука.

Истински достоен мъж си ти Прометей, наистина истински достоен! — помислих си саркастично. — Сигурен съм, че тя ще бъде трогната да чуе за плътските ми желания, окована в тези тежки вериги!

Волтер и другият страж се спогледаха, избухвайки в невъздържан смях. Сандлър Дебъро може и да беше почитан адвокат в Ню Йорк, но тук тя беше свирепа амазонка, която удряше като национален боксьор — като на забавен каданс проследих как красивите й пръсти се забиват в скулата на Волтер, натрошавайки костта на парчета.

Идеален, добре преценен удар.

Веждите ми се сбърчиха в недоумение.

Нима тази жена е тренирана?

Вампирът изрева от болка и срита пленницата с коляно в корема, карайки красивата амазонка да се свлече на колене. Младата жена не се разплака. Дори да изпитваше болка и за секунда не позволи на емоцията да се изпише върху красивото й лице, само притисна ръце към корема си и отправи убийствен поглед към стража.

— Отключи жалките вериги и се бий като мъж!* — по-голямата Дебъро се засмя мрачно. Гласът й беше мед, сладка амброзия и стържещи стоманени остриета. —  Ако ти стиска, разбира се.*

Веждите ми се повдигнаха в изненада.

Впечатляващо.

Оставих двамата стражи да отведат пленницата до килията й в подземието, докато крачех в кръг на място пред кралският кабинет. Това беше усложнение, за което не бях помислил. Тънка спънка в иначе идеалния ми план, която не трябваше да позволява на нито една от фогурите на масата да промени неочаквано позицията си. Бях мислил този план с години, бях направил всичко, за да тръгнат нещата в посоката, от която се нуждаех, за да може една смъртна да докара такъв ужасяващ, първичен хаос в кристално бистрия ми ум. Чудовището, което живееше в мен, беше добре тренирано да изпълнява команди. Вампирът жадуващ за кръв го нямаше от векове, заменен от принц, който сменяше кожата си като хамелеон. Ако в дивата природа не си хищник, си жертва — няма средно положение.

Въздъхнах и прокарах ръка през лицето си, избутвайки дългите, прясно боядисани, руси кичури назад. С усилие прибрах зъбите си, опитвайки да си придам приличен вид — хората казваха, че първото впечатление е най-важното и точно това щеше да се окаже най-важното в живота ми.

* * *

— Принц Мет!* — стражът на име Волтер, който беше опитал да пусне ръка на Сандлър се поклони леко. — Господарят заповяда да не пускаме никого, докато...

— Fal est ma dort.

Заклинанието на Древния език моментално замъгли зрението на стража, карайки тялото му да се вцепени подобно на статуя. Имах само няколко минути да вляза, да проверя състоянивто на пленницата и да се върна към задълженията си.

Никъде в древният ред не присъстваше посещението ми в подземните килии, но ето, че умът ми не ми даваше мира откакто я бях видял. Щях да дишам по-спокойно след като узнаех, че красивата амазонка си има всичко необходимо.

Излъсканите ми обувки от поръчков бутик изглеждаха смешно на фона на мръсния, прашасал под. Дори бежовият цвят на костюма ми се видя някак нелеп превид обстоятелствата на срещата ми с това красиво, но забранено създание.

Какво изобщо правех тук?

Последното от което се нуждаех беше жена която да ме отклони от целта.

Придържайки се в сенките като някой преследвач — действие, което никак не ми се нравеше, — се приближих до килията на госпожица Дебъро. Младата жена беше опряла гръб на стената в дъното на леглото. Малкото прозорче с кръстосани решетки пускаше лунната светлина върху пода като фенерче на натрапник, пречейки на слабото ми, човешко зрение да се приспособи към мрака. Жалко, че мутациите биваха само три вида. Ако бях ловец като Арон щях да видя, че очите й са впити в сянката ми, опитвайки се да видят лицето. Щях да знам, че тя е същият стратег, какъвто бях аз, стига изобщо да можех да видя едно проклето нещо в шибаната тъмнина.

Стиснах устни в права линия, търсейки къде да поставя ръце. Нервността с която се бях сблъскал за пръв път в кралският кабинет преди минути не спираше да ме тревожи.

— Как се озова тук, cheri?*— попитах бавно, стараейки се да звуча спокойно.

— С картичка и пропуск като VIP гост.*

Подсмихнах се, потривайки нос развеселено.

Умна жена.

— Виждам, че към VIP гостите се отнасят доста добре.* — направих опит да се пошегувам.

Дрънченето на вериги разкъса тишината.

Тръгни си докато още можеш!

Пропъдих вътрешният си глас в очакване на следващият й остроумен отговор.

— Наистина, лимузината беше страхотна, а обслужването на високо ниво, но мисля, че гостроприемството предполага стаята на госта да има отделен сантиране възел.* — Сандлър се изправи плавно като лисица, дебнеща плячката си. Високото й тяло се появи под лъча лунна светлина, превръщайки я в най-красивото видение, което някога бях виждал — същинско копие на Катлин, но с много по-пресметлив поглед и притаена опасност. — Това някои от глупавите трикове на жената, която ме отвлече ли трябва да е?*

Aнис.

Забраних си да пристъпя по-близо за да вдъхна от аромата й. Останах на прилично разстояние, представяйки си какъв би бил.

Нещо остро и натрапчиво, предположих. Изисканите и сдържани жени от обществото използваха подобни аромати.

— Съвсем истински съм.*

— Колко жалко.*

Изненадано повдигнах вежди и скръстих ръце пред гърдите си.

— Жалко?*

Сандлър повдигна изваяните си рамене и започна да откопчава копчетата на ризата си. Дъхът ми заседна в гърдите. Бях виждал десетки жени да се събличат, бях им помагал да го сторят и все пак начинът по който тази жена го правеше ми се струваше неземно различен.

Трябваше да отвикна да виждам в нея Катлин, защото това щеше да бъде грешно.

Твърде грешно, особено вземайки предвид отношенията ми с Арон.

— Ако беше плод на въображението ми щеше да дойдеш и да се погрижиш за мен.*

Merde!

Температурата в рязко стаята се покачи. Ръката ми се вдигна за да разкопчае последното копче на ризата която бях облякъл по-рано днес.

— Да се погрижа за теб?*

Пръстите на Сандлър Дебъро откопчаха и последното малко, бяло копче на копринената й риза, преди да я свалят и оставят върху леглото.

— Разбира се. Една жена винаги има нужда от силен принц на бял кон който да я спаси от злодея, права ли съм?

Сестрата на Катлин имаше предвид нещо съвсем различно, но същевременно беше успяла да докосне оголен нерв, който дръпна в душата  изопната струна и завибрира на нова, опасна честота. Внезапно целият фарс се стопи, връщайки ме обратно в реалността.

Сандлър Дебъро беше човек. Обикновенна смъртна, с която Рафаел щеше да опита да задоволи садистичните си фетиши и да се сдобие с покорството на Катлин.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам cheri, но аз не съм твоят принц на бял кон.

Завъртях се на пети и напуснах подземието, оставяйки омагьосаният страж да се взира в празното пространство, преди да захвърля връзката за коса и да я прибера в джоба си, гневно изръмжавайки заклинанието за телепортация.

Чудовището в мен не обичаше да бъде покорно и в тази жена беше видяло достоен опонент — проблем, с който трябваше да измисля как да се справя в бъдеще.