Удар.

Мазилката падна и се разпръсна по краката ми. Зъбите ми се забиха в устната до кръв.

Нов удар.

Костите по ръката ми се натрошиха, кръвта опръска мазилката. Сълзите ми от ярост се сливаха със студения дъжд. Дрехите ми бяха като мокър парцал, залепнал за тялото ми. Гневния ми рев раскъса нощта когато нов удар натроши останалата здрава част от дланта, чак до китката. Крещях от ужас, изкарвайки всичкия си гняв и безсилие върху стената зад бара. Тялото на Тезеус изстиваше на метър от краката ми, безжизнено в мръсната кал. Опрях чело върху ръката си и заридах с невъздържани хлипове. Изобщо не исках да го убивам. Знаех, че можеше да се наложи, но той не заслужаваше подобна съдба. Не и от моята ръка. Тезеус трябваше да се срещне с Арон. Трябваше да му обясни защо е направил това, което е направил много отдавна. Двамата можеха да се съюзят за да спрат Рафаел. Вече нямаше никакво значение, защото прокобата, която Прометей ми беше предал с кръвта си, беше убила ловеца. Нямах никаква информация за Анис и никакви други блестящи идеи не ми идваха наум. Бях в задънена улица.

— Uită-te la ea! Plânge în noroi.
[ "Вижте я! Плаче в калта." рум.прев.]
— Splendid, vino aici!
[ "Красавице, ела тук!" рум.прев.]

Сбърчих нос и повдигнах глава, леко поглеждайки встрани. През сребърните кичури на новата ми коса видях трима едри, пияни мъже да се приближават. Затворих очи и издишах остро.

Чудесно!

— Cain, uite, acesta nu se mișcă.
[ "Кайн виж, този не мърда." рум.прев.]

Единият от мъжете започна да се приближава към Тезеус. Изправих се рязко, отмятайки косата от лицето си.

— Ieși afară! Imediat! — изръмжах, вдигайки ръце в гард.
[ "Вървете си! Веднага!" рум.прев. ]

Мъжете се спогледаха уплашено.

— Este el ucis?
[ "Тя ли го е убила?" рум.прев.]

— Nu stiu om, pare infricosator!
[ "Не знам човече, изглежда страшно!" рум.прев. ]

Очите на Кайн попаднаха върху окървавената ми ръка, сетне фокусираха с пияния си поглед трупа на Тезеус и очите му се разшириха, докато покриваше лице с ръка.

— Sună poliția!
[ "Извикай полиция!" рум.прев.]

Знаех как звучи полиция на румънски. Бях чувала как приятелите на Алек Корбан произнасят думата. Преглътнах и свалих ръце, взирайки се за последно в убитият от мен вампир. С разярено ръмжене разбих телефона на Кайн в стената и побягнах в гората, прескачайки паднали дървета и коварни, бодливи храсти. Дъхът ми излизаше на облаци в хапещия студ, вятърът носеше мириса на рози около мен като призрачно дихание, напомнящо за убийството, което бях извършила. Гърдите ми се повдигаха и спускаха като лодка блъскана от свирепи вълни, готови да се пръснат от усилието да си поема дъх.

Какво бях сторила?

Продължих да тичам докато не стигнах до мястото, на което бях вързала Даркнес. Животното изцвили в поздрав и отри буза в лицето ми. Изхлипах, протягайки ръце около мускулестия му врат. Как бях стигнала дотук, че един кон да се превърне в единственият ми съюзник?

— Трябва да се махаме от тук, красавецо.

Мократа ми кървясала ръка погали муцуната му, докато големите му черни очи с дълги ресници ме гледаха тъжно.

— И ти ли ме виждаш като чудовище, Даркнес? — прошепнах съкрушено и опрях чело срещу косматата му глава. — Така ли е? Чудовище ли съм?

Даркнес мълчеше. Разбира се. Какво очаквах? Че ще ми отвърне? Засмях се мрачно на собствената си лудост и отвързах юздите, завързани на моряшки възел за голямото дърво до нас. С последно потупване по черната четина на Даркнес се прехвърлих върху седлото, пришпорвайки красивото животно към единственото място, за което се сещах, че има свободни стаи за вечерта. Ужасния дъжд блъскаше по гърба ми, докато светлините на града ставаха все по-ярки. Сега, когато знаех няколко думи на румънски, нямаше да могат да ме излъжат. Изсъсках и пришпорих отново Даркнес, докато копитата му пляскаха в калта по посока на един вече познат мотел.

* * *

— Стая с вана. Искам никой да не ме безпокои и конят ми да бъде на сухо. Сигурна съм, че в гаража има място.

Отвратителната рецепционистка присви противно очи в моя посока и се приведе напред.

— Веднъж ти казах да си вървиш. Що за наглост! — изпуфтя.

Окървавената ми подгизнала ръка плесна тежките крадени рубли върху рецепцията. Няколко пръски вода изхвърчаха, омокряйки вестника на злата вещица. Жената засмука въздух през зъби като фуния и ме погледна с такава ненавист, че човек би решил, че съм убила децата й.

— Слушай, малка...

— Алис!

Рецепционистката се сепна. Сбръчканото й лице се стрелна ядно към мъжа, който стоеше в края на стълбището, пушейки лулата си.

— Хубаво. — старческата й ръка на петна събра монетите и хартишните пари, прибирайки ги в касата с груби, резки движения, сетне ми подаде малък ключ с номерче. — Само една вечер.

Отскубнах парчето ковано желязо измежду пръстите й със злобна усмивка на лице.

— Ще видим тази работа.

Тя възмутено ахна, повдигайки ръце от безсилие, преди да се отпусне в стола си и да се върне към вестника. Изкачих стъпалата възможно най-бързо, търсейки стаята си. Погледнах номера на ключа и плъзнах поглед по вратите. Номерата тук бяха по-малки, отколкото този на ключа, затова се качих на следващия етаж.

Бинго.

Пъхнах ключа в ключалката и заключих след себе си, проверявайки няколко пъти здравината на бравата. За всеки случай придърпах големия, тежък шкаф до леглото пред вратата. С премръзнали и подути пръсти свалих крадените дрехи, оставяйки ги да паднат върху пода. Червеният рубин тупна до крака ми, изваждайки ме от мрачните мисли. Повдигнах пръстена и го хвърлих върху единичното старо легло, отправяйки се гола към банята. Ръката ми напипа ключа за осветлението и очите ми се насълзиха от остротата на изкуствената светлина, окъпала стаята. Премижах, пристъпвайки към мръсното малко огледало над мивката. Косата ми се спускаше на спластени, мокри кичури. Белият й цвят беше някак плашещ. Оголих зъби, за да огледам острите връхчета и забих юмрук със здравата си ръка, разбивайки огледалото на парчета. Даркнес може и да не можеше да говори, но аз не бях глупава.

Босите ми преръзнали стъпала пристъпиха в порцелановата вана, оставяйки на горещата вода да ги покрие. Останах неподвижно взряна в течащата струя, докато ваната не се напълни и водата започна да прелива от ъглите, когато се потопих изцяло. Балонпета с въздух напуснаха устните ми, когато тила ми опря дъното. Очите ми се впиха в мръсния таван през плискащата вода. Белите нишки на косата ми се носеха като водорасли на дъното на океан, опитващи се да докоснат слънцето. Кръвта от ръката ми се движеще в хаотични фигури пред лицето, правейки водата с розов отблясък. В съзнанието ми премина спомена за сцената, която се разигра пред очите ми след бягството ми от замъка Поймери:

Двамата с Даркнес се влачехме в гората, докато се мъчех да измисля план как да се сдобия с информация, когато осъзнах, че бяхме кривнали от правия път и се бяхме приближили твърде много до главната порта. Явно разстоянието от конюшните до замъка не беше много, защото бързо бяхме стигнали дотук. Бях готова да продължа напред без да погледна към големите стени, но нещо черно привлече вниманието ми.

Мечът на Арон се притискаше към шията на Прокълнатия вампир докато ръката му трошеше костите на ребрата. Костта под юмрука му изхрущя и потъна в гръдта на сивото създание, карайки го да възпроизведе ужасният пронизителен рев, характерен за Aswang. Затиснах уши с ръка и наблюдавах как Арон захвърля меча си настрана, улавяйки главата на създанието в шепи.

— Къде е! — изрева.

Прокълнатият вампир се ухили ехидно сякаш имаше здрав разум, останал непокътнат и постъпи глупаво, щракайки с челюсти срещу ловеца. Арон изръмжа и оголи зъби, забивайки круше в зъбатата му уста. Aswang изплю кръв.

— Къде е рисокосата жена! Видя ли я?

Устата ми потрепери.

Той разпитва Прокълнатия си събрат защото мисли, че знае къде съм.

О, Боже! Вперих очи в небето, питайки боговете как можеше този мъж да е толкова перфектен и толкова грешен. Бях ли допуснала грешка, оставяйки го сам? Дали той беше най-добрият избор, или доверието ми към него се дължеше на чувства?

— Назад Даркнес! — дръпнах леко юздите на животното, показвайки му да се отдръпне.

Знаех, че Арон не може да ни види от подобна далечина и то между толкова много дървета, но исках да съм сигурна, че няма да ме види. Все пак не можех да изключа възможността да иска да ме открие, за да ме заключи в замъка си, където да не мога да помогна на Рафаел — или в каквото там беше способен да вярва, че съм способна да сторя.

Следващите четирадесет минути прекарах на дъното на ваната, между живота и смъртта на един безсмъртен, знаейки, че това е пълна глупост и дори въздухът да не ми достигаше нямаше да умра. Когато се подсуших, измих зъбите си с пръсти поради липсата на четка за зъби и подсуших тялото си със суха, мека хавлия, се плъзнах под завивките, стиснала рубина в ръка.

— Ще те открия Анис, дори това да е последното нещо, което ще сторя. — заклех се, притваряйки очи с надеждата сънят да ме сполети възможно най-скоро.

Това което не бях очаквала, беше да сънувам точно това от което отчаяно се нуждаех...

Двамата с Даркнес препускахме през гората под сянката на широките клони. Ранното утринно слънце грееше едва между облаците. Бурята най-сетне беше утихнала, помагайки ми да виждам ясно пътя пред нас. В далечината чувах как водите на Ураш се бият в камъните по брега. Копитата на жребеца  стъпваха уверено върху изсъхващата пръст, заобикаляйки умело стволовете на дърветата. Бях направила толкова много, за да стигна дотук. Бях позволила на мутацията ми да убие още един вампир.

Щях да съжалявам за действията си по-късно. Сега трябваше да стигна до Анис.

— Дий!

Даркнес профучаваше покрай дърветата с такава скорост, че изглеждаха като сенки, застанали на пост. Храстите ставаха по-гъсто разположени с всеки метър, с който навлизахме в гората. Вече мислех, че Даркнес няма къде да мине, когато малка светлина замъждука между храстите, угрявайки душата и мислите ми като звездно сияние. Сърцето ми заби лудо. Ръцете ми стиснаха до побеляване юздите на жребеца.

— Шшш, кротко Даркнес! — дръпнах до назад.

Черният жребец спря покорно, намаляйки темпо до минимум. Погалих красивата му лъскава козина и слязох от седлото, преди да завържа юздите за кората на едно високо дърво.

— Ти ще стоиш тук.

Даркнес изпръхтя, разрошвайки косата ми и като че присви очи.

— Не мога да те взема с мен красавецо. — пръстите ми не успяха да пуснат юздите и накрая се предадох, развързвайки ги. — Бъди свободен Даркнес.

Животното ме погледна с големите си мастилени очи и бръсна муцуна в бузата ми. Изпъшках от тъгата, плъзнала в душата ми и потупах силните му мускули.

— Съжалявам красавецо, но искам да съм сигурна, че ако не се върна ти ще си свободен и далеч от тук. — ръката ми плесна задницата му и конят изцвили продължително, побягвайки в гората.

Наблюдавах го как си отива, молейки се да се отърве от лапите на мрачното създание, живеещо в колибата на стотина метра зад мен. Поех си дълбоко дъх и изправих рамене, обръщайки се към целта. Закрачих бавно, стискайки рубина през дрехите си. Не можех да се лиша от него, не и сега, когато имах само две неща, които да дам на Анис.

С всяка крачка несигурността ми нарастваше като астматичен пристъп, с който така и не си успял да свикнеш. Очите ми внимателно пробягваха по всеки детайл, опитвайки да открият някакъв пряк път, по който да успея да се измъкна, но така и не открих такъв сред скупчените храсти и високи дървета, освен този, по който бяхме дошли. Стъпвах тихо, надявайки се да изненадам вещицата, но когато пред мен се появи фигура и заговори на английски, цялото ми тяло се скова —  Анис ме очакваше.

— Кат, помогни ми!

Премигах. Ръката ми стисна кората на близкото дърво, когато краката ми омекнаха. Задъхано се промуших между храстите, търсейки изтичникът на този така познат глас. Сърцето ми туптеше толкова силно, че щеше да се пръсне, непосилно да изтласква кръвта с такава мощ и бързина. Рефлексите ми се изостриха, мъчейки се да открият моята Сандлър.

— Кат!

Стиснах устни за да не извикам в отговор. Очите ми запариха. Ръцете ми трескаво избутваха храсти и мокри листа от пътя си.

— Помогни ми Кат! Тя ще ме убие!

Стъпалата ми се понесоха през калта давайки воля на ужасът обзел мислите ми.

Не, не, само не и Сандлър!

Пред колибата на Анис лежеше превито женско тяло, оковано във вериги. Глезените на русата млада жена бяха подути, китките й бяха окървавени и ожулени. Не можех да видя лицето й, но знаех, че ще бъде в същият окаян вид.

— Сандлър!

Бях на няколко крачки от сестра си когато сънят, видението, се размаза и се стопи, изхвърляйки ме обратно в реалността.

Потна и запъхтяна скочих от леглото, стиснала нечий топъл врат между дланите си — принцът на Хекат ме гледаше с объркан поглед, вдигнал ръце в покорство.