Знам какво си мислите. Как наивната и глупава Кити Кат успя да съумее да открадне от най-великият вампир живял някога?

Нека превъртим кадър до момента, в който Рафаел се приближи до мен и ръката ми запрати мълнията по него, унищожавайки средата на бялата му скъпа риза. Тъничкият миг на изненадата ми даде възможността да издърпам пръстена, тъй като тялото на вампирският крал се изтреля крачка назад от инерцията на удара, изплъзвайки ръката му от халката. Ето как аз, глупавата американска журналистка и наивна блондинка, сега стисках кървавият рубин в ръка, докато тичах сякаш косата ми е в пламъци.

Лампите премигваха зад гърба ми, показвайки, че гневът на Рафаел е плъзнал като чума по стените и пода, дебнещ в ъглите с мрачните си сенки. Това създание будеше у мен смесица между страх и любопитство, каквито през живота ми беше успял да предизвика единствено Арон. Докато при ловецът всяко действие е с цел да защити останалите, при Рафаел е точно обратното. И сега тази злоба и нарастваща ярост бяха впрегнали сили да си върнат откраднатото.

Потта беше залепила няколко кичура по врата и лицето ми. Очите ми смъдяха от вятъра, който вилнееше в посока обратна на тази, в която двамата с Мет се бяхме насочили. Краката ми горяха от усилието да поддържам скоростта, с която принцът се носеше под каменните арки на коридорите. Пъшкайки избутах портата след него и чух задаващи се стъпки от другия край на коридора. Съзрях няколко мъже с пистолети да се отправят към мен и хукнах отново, поставяйки единия си крак пред другия, докато мислех единствено как да увелича разтоянието помежду ни по-бързо.

Тогава Адът се отприщи: писъци, рев и несконечни плясъци с криле се спуснаха като стихия от небесата. Мълнията ми се завихри около тялото, защитавайки ме от изненадващата атака. Създанията закръжаха над главата ми като гладни орли, жадни за кръвта ми. Електрическото кълбо около тялото ми се разпадна и очите ми привикнаха към мрака. Различих някои от създания, спомняйки си ги между страниците в книгите — гаргойли. Ципестите им криле пляскаха в дъжда, запращайки пръски около телата им като чистачки на кола. Големите им люспести тела от камък се движеха като пазителят от дърво, когото Анис беше изпратила да ме убие.

От ревност, осъзнах изведнъж. Анис ме искаше мъртва от ревност.

Гаргойлите приличаха на оживели кошмари от сънищата на някой писател на научна фанастика. Демоничните им усти се разтваряха и езиците им подушваха въздуха. Широките им кръгли очи с цвят на черен катран се впиваха в лицето и тялото ми, ноктите им се свиваха и разпускаха като щипките на разгневен рак.

Едно от създанията запляска с криле в моя посока и желанието пистолета ми да беше у мен се увеличи стократно. Създанието успя да сграбчи ръката ми. Силните му крайници стиснаха до непосилна за мен болка крайника, опитвайки се да ме вдигнат във въздуха със себе си. Проплаках, захапвайки устната си до кръв. Замятах се като риба на сухо, забивайки нокти в каменните лапи на създанието.

— Пусни! Ме! Долу! — съсках всяка дума, дращейки и удряйки като полудяла.

Гаргойлът ме хвърли напред сякаш бях някое пинг-понг топче. Ужасеният ми писък отекна в стените на двореца, но тогава второ от летящите митични създание ме улови, залюлявайки ме във въздуха към трето. Вратата зад гърба ми се отвори и стражи с железни брони вдигнаха сребърните си брадви.

— Kabzu oab wuxi! —  изкрещя заклинание на древния език един от великите повелители който вървеше заедно със стражите.

[ "Заповядвам да ми я доведете!" Др. ез.]

Гаргойлът в чийто лапи се намирах се вцепени. Той изграчи като папагал и сведе глава в моя посока, сякаш не искаше да се разделя с плячката си. От гърлото му се разнесе ядосано ръмжене — пазителят не искаше да ме пуска. Ако не висях с главата надолу, роклята ми не се беше обърнала и задника ми не беше на показ пред стражите и великият повелител, сигурно щях да се засмея на небивалата ситуация принц, ловец, крал и гаргойл да се бият за мен.

Митичното създание тръсна глава и се приземи плавно в мократа пръст, затискайки ме с крак. Искаше да се увери, че няма да избягам.

В онзи момент мислех, че нещата няма как да станат по-сбъркани, но когато гаргойлът протегна ципестите си криле към небето и крайниците му се издължиха осъзнах, че новият ми живот беше шибаният кошмар, а не подивелият гаргойл. Горните крайници на звяра започнаха да добиват човешка форма. Краката му се извиха, сдобиха се с порцеланов, блед цвят кожа и пръстите се оформиха като тези на обикновен човек. След по-малко от десет секунди върху мен с крак беше стъпил не каменнен гаргойл, а един от великите повелители които тичаха след мен и Прометей в коридора.

Какво по дяволите?

— Пусни я, Ксавиер! — каза великият повелител на развален английски.

Да, послушай го, пусни ме за да мога да избягам, Ксавиер!

— Тя е твърде силна! — отвърна с британски акцент Ксавиер. Пъстрите му очи се присвиха към мен. Зеницата е като на котка, забелязах потресено. — Трябва да я упоим Ръсел!

О, не!

Вдигнах ръца и събрах нова вълна от електричество, увивайки тяло около кракът на Ксавиер. Вампирът възкликна изненадано при странното действие и се сгърчи в калта когато електричеството ми го повали върху мен, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Избутах тялото настрани, пропълзях изтегляйки се с нокти в буците пръст и се изправих, призовавайки нова мълния.

Те убиха Рин!

Яростно запратих мълнията към едно голямо близко дърво отсичайки го през средата. Великите повелители във формата на гаргойли се опитаха да ме сграбчат, но клоните ги покриха и дървото ги смаза с тежестта си.

— Мет! — извиках. Гъстите облаци сипеха ледените дъждовни капки отгоре ми безпощадно. — Мет!

Очите ми затърсиха сребърната коса на принца и накрая го съзрях — беше застанал до пролуката в ограждението, махайки ми с ръка да побързам. С треперещи пръсти сграбчих полите на роклята си и спринтирах последните няколко метра, забивайки се в тялото му, където се свлякох за глътка въздух.

— Кат, сега е възможно най-неподходящото време да си почиваш! — изръмжа в ухото ми и ме пусна да стъпя на крака, прикрепяйки раменете ми. — Помниш ли заклинанието?

— Да.

— Не забравяй да мислиш за това къде искаш да отидеш, чу ли? Това, което сърцето ти желае най-силно ще бъде мястото, на което ще се озовеш. Сигурен съм, че искаш да се прибереш у дома, но трябва да откриеш някакво скривалище за няколко дни. След няколко дни ще се видим отново.

— Как ще ме откриеш, ако се крия?

—  Ще те намеря, cheri! Сега тръгвай!

— Обещаваш ли? — извиках в бурята.

Косата му беше подгизнала на спластени кичури от които капеше вода.

— Cheri трябва...

— Обещай ми! — изкрещях и една светкавица разцепи мрака над главите ни, удряйки един от мъжете, който ни беше открил и сега тичаше към нас.

Той се превърна в овъглена купчина крайници, която се свлече в мократа пръст. Пистолета му тупна върху участък с измръзнала трева.

— Заклевам се, че ще се видим отново. Така добре ли е?

Очите ми бягаха по красивото му лице с надеждата да запомня всеки детайл. Ако Мет умреше тази вечер, не знаех дали някога щях да си го простя.

— Благодаря ти! — надвиках вилнеещият вятър. — Колкото и да те мразя, искам да се пазиш.

Той се ухили и нещо опасно проблесна зад сините му очи.

— Не се притеснявай за мен Катлин, знам прекрасно как да се защитавам.

След тези думи ме избута към пролуката и се обърна, отправяйки се с уверени стъпки обратно към двореца.

Бях на средата на заклинанието, когато видях как от ръката му се плъзва светкавица. Поляната се озари в синьо, небето се разкъса и облаците сякаш завиха, призовани от принцът Black Dog. Мет сви пръсти и запрати мълнията право напред.

Върху себе си.

Писъкът ми се понесе глухо в нощта. Принцът се изгуби в мига, в който светкавицата угасна, погълнат от мрака на вечерната пелерина. Покрих устата си с длан. Той беше покосил себе си за да изглежда пред другите така, сякаш се е борил с мен.

Но Рафаел видя какво се случи. Той няма да му повярва.

Какво е намислил Мет?

Стражите изтичаха към мястото, на което го бях съзряла за последно — няколко метални брони, отразили светлината, излъчвана от двореца. Започнаха да крещят един на друг заповеди. Рафаел неочаквано се материализира на няколко метра от тялото на принца. Нещо наподобяващо тъга изви звероподобните му черти, сетне яростта ги погълна. Кралят повдигна глава и се взря в мен, сякаш през цялото време е знаел къде съм.

— KATHLEEENN! — посече въздуха и пространството животинският му рев, карайки кръвта да се оттече от лицето ми.

Нима това беше...

румънски акцент?

Завърших заклинанието в секундата, в която се материализира пред мен.

Той ...може да прави магия без заклинания?

Ръката му посегна към гърлото ми, но вихрушката разпръсна частиците във въздуха, отнасяйки ме на единственото място, на което се бях чувствала в безопасност.

Право пред вратите на замъка Пойнери.

* * *
Докато пътувах и дрехите ми изчезваха, последвани от красивите обувки на висок ток, мислите ми се връщаха на случилото се и го повтаряха като отрязък от кино лента. Естественият цвят коса на Прометей беше същият като огромният кичур, който се мъдреше между пясъчнорусите ми коси. Сигурно се боядисваше, за да го прикрие от баща си — това беше единственото, което обясняваше защо Рафаел не беше използвал Прометей за да превземе света, а вярваше, ще се нуждае от мен. Че съм единствена по рода си.

Мет криеше тайни. Огромни, тлъсти тайни. Той ми бе казал, че ще разбера плановете му когато му дойде времето, но кога е идеалното време да разкриеш нещо, което може да засяга нечий живот?

Опрях ръка на дървото до което се материализирах. Намирах се на улицата срещу главната порта на замъка на Арон, гола и подгизнала от дъжда. Тук времето беше студено и сухо. Дори снегът беше спрял да се сипе от небесния свод.

Събрах длани в шепа и започнах да ги грея с дъха си, за да се отърва от неприятното чувство на вкочаняване. Коленете ми трепереха толкова силно, че ако дървото не беше до мен, щях да лежа в снега като луда, чакаща някой Aswang да я разкъса на парчета.

Взрях се в пръстена с кървавия рубин който стисках между премръзналите си пръсти. Трябваше да побързам, ако не исках Рафаел да се материализира наблизо и да ме убие докато съм уязвима.

Ала първо се нуждаех от дрехи.

Заобиколих големите стени на замъка придържайки се ниско към земята. Когато вече се намирах до западната стена, покрай която не минаваха хора и се намираше началото на гората, започнах да се катеря по каменния зид, захапала халката между зъбите си. Прехвърлих се над зида, скочих отвъд и се приземих с леко клякане, омекотявайки удара за петите си — друг трик, на който Сандлър ме беше научила. Изправих се в цял ръст, претръпнала към режещият студ. Стъпалата ми се отбелязваха в снега, докато вървях към подземията, в които живеех, преди Арон да реши, че замъка е по-безопасно място за живеене. Надявах се след нашествието на великите повелители, които бяха убили няколко души, опитвайки се да ме открият и заловят, все още да имаше някакви дрехи, които да открия в старата си спалня. Избутах със сила голямата врата която преди стоеше заключена за мое добро със златен ключ. Запалих свещника, който открих да лежи на пода с малка електрическа искра и го вдигнах пред лицето си, стъпвайки по познатите коридори. Бях обхождала това място толкова пъти, че можех да затворя очи и пак нямаше да се блъсна в стената.

Ето е, моята първа стая. Вратата беше разбита. Двете половини лежаха на две различни места, помагайки ми да добия представа с каква злоба са били откъснати от пантите. Леглото беше преобърнато настрани, масичката за грим беше натрошена на парчета и покрита със стъкълца от шишенцата с парюм. Дрехите ми бяха превърнати в парцали, разхвърляни навсякъде по пода. Кошницата, която стоеше под леглото ми, онази, в която Арон беше наредил на Делая да ми донесе пресните плодове, сега беше само купчина сламки, намачкани и изгорени в ъгъла на стаята. Вратата към банята зееше отворена. Плочките й отразиха отражението на една уплашена млада жена, стиснала факла в ръка.

Коленичих пред ръба на голямото легло, прокарвайки връхчетата на пръстите си по снимката на Елайза. Рамката беше счупена на няколко места, стъклото беше стрито на прах. Огледалата липсваха. Вдигнах снимката пред лицето си и поднесох факлата към лицето на червенокосата красавица. Неземните й, весели очи и изкусителната, пълна уста ми се усмихваха. Поставих кървавия рубин в средата на снимката и я смачках около малкото му тяло, сетне го пъхнах в джоба на коженото си яке — заедно с един чифт черни дънки бяха единственото, останало здраво от покошението на великите повелители на Хекат.

Открих маратонките си захвърлени под преобърнатото легло. Измъкнах ги и ги нахлузих върху премръзналите си голи стъпала, преди да обвия пръсти около факлата и да се отправя към замъка. Бях стигнала до средата на кородора, когато дращене на нокти по пода ме накара да се закова на място.

Завъртях се на пети, прикляйки в позиция за атака. Призовах мълнията в другата си ръка и изсъсках предупредително към мрака, който факлата не успяваше да освети. В осветената част започнаха да се подават призрачнобели крака с дълги нокти, наподобяващи тези на граблива птица. Тънките крака на зсъзданието ги позследваха, сетне цялото сивкаво тяло на прокълнатия вампир изникна в полезрението ми. Създанието повдигна лице към мен, подуши въздуха и нададе пронизителния си писък.

Изревах и нададох вой заедно с aswang, захвърляйки факлата пред мършавото тяло на създанието. То изпищя от пламъците, които лизнаха кожата му и отскочи встрани. Очите му ме пронизаха с омраза и остатъка от съзнанието на този нещастен вампир му каза да ме нападне. Aswang замахна с режещите си като бръснач остри нокти, но аз бях по-бърза. Наведох се назад и извих ръка, покосявайки краката му с мълнията си. Смрадта на опържено месо плъзна в ноздрите ми. Прокълнатият вампир зарева от болка. Ръцете му уловиха опърлената кожа.

— При първата ни среща не успях да те улуча. Сега няма да имаш същия късмет.

Поркълнатият вампир оголи дългите си като ками зъби и щракна с челюсти към бедрото ми. Изритах го в челюстта и повиках електричеството, притискайки длан в бузата му. Кожата му зацвърча. Вдигна се пушек. Aswang издаде втори пронизителен писък, който пръсна тъпанчетата ми и накара ушите да прокървят, но аз не отместих ръката си. Натисна с всичка сила, докато лицето му не опря пода и мълнията ми не опържи целия му череп. Месото се овъгли, изпепели и ужасната смрад ме накара да затворя очи, ако не исках да загубя съзнание. Можех да видя вътрешността на черепа му под изгорените тъкани.

— Ъх... — отдръпнах ръката си от мъртото създание и я изтрих в плата на дънките си. — Не блести от чистота, но поне е нещо.

Запалих изгасналата от падането факла и с последен поглед към тялото на създанието се отправих в посоката, в която бях тръгнала преди да ме нападне. Първоначално стъпвах колебливо към задния вход на замъка, но после краката ми забързаха крачка и докато се усетя подтичвах. Ръката ми обви дръжката на вратата, водеща към задната част на замъка, но за моя изненада беше заключено.

Тази врата никога не се заключва.

Натиснах отново. Започнах да блъскам по дървената повърхност, чудейки се колко точно ядосан ще бъде Арон, ако пробия дупка с мълнията си в средата на вратата му. С въздишка заобиколих по посока на зимната градина, крещейки името на слугите. Все някой трябваше да ме чуе.

Така и стана. На вратата на която бях блъскала допреди малко се появи Делая. Изпитах такова силно облекчение да я видя, че почти я реазцелувах от щастие. Ала Делая не ми отвори. Вампирката само погледна през дупката колкото й позволяваше райбера — друга придобивка, която явно е била инсталирана докато ме е нямало.

— Велик повелител ли си?

Какво?!

— Делая, аз съм!

— Да, все едно ще ти повярвам! — изсумтя възрастната вампирка и демонстративно размаха тигана, който държене в лявата си ръка. — Върви обратно при краля си или ще те направя на палачинка, демон такъв! Катлин Дебъро я няма. Оставете ни намира!

— Делая, аз съм Катлин! — обясних раздразнено. — Остави този тиган мамка му и ме пусни да вляза!

Делая се изплю пред краката ми, карайки ме да я погледна погнусено.

— Върви си, шибан демон! Знам какви твари прибира Рафаел в двореца си. Няма да ме заблудиш с тази си форма.

Това беше първият път, в който чувах Делая да ругае.

— За какво говориш по дяволите? Не виждаш ли, че съм аз? — извиках удряйки по вратата. — Мръдни се от пътя ми! Искам да говоря с Арон!

Тя присви очи и преценяващо огледа лицето ми, затиснала вратата в едрото си бедро.

— Така ли? Кажи ми нещо, което само истинската Катлин знае.

Изпъшках и повдигнах ръце към небето. Това не можеше да е истина!

— Слушай, Делая, нямам време за игрички. Рафаел сигурно вече в по петите ми. Трябва да ме пуснеш да вляза. Сега! — огледах се за камерите, за които Арон беше споменал. — Рис? Ако ме чуваш кажи на дъртия прилеп да отвори вратата!

— Наистина си ти! — Делая свали тигана.

— И аз се радвам да те видя! — изръмжах през стиснати зъби. — Сега вече ще отвориш ли?

— В никакъв случай! Арон го няма. Имам нареждане, ако те видя да не те пускам в замъка. — тя промуши главата си през дупката и ме огледа още по-внимателно. — Не виждам никакви рани. Трябва да си шпионин, както Арон каза.

Арон е казал, че съм шпионин?

Днес изненадите нямаха край. Направих бърза справка за случките през последните двадесет и четири часа:

а) сключих сделка с принца на мрака, който май се оказа мой съюзник

б) Рафаел беше изпратил Анис да залови родителите ми, за да ме накара да му сътруднича

в) откраднах артефакт, за който не знаех абсолютно нищо, освен че е достатъчно важен Рафаел да го носи навсякъде със себе си

г) сблъсках се с отвратителен нов вид мутирали вампири, които се превръщаха в гаргойли

Притиснах пръсти към основата на носа си и си поех дълбоко дъх. Когато отворих очи, мълнията ми се появи и разби райбера. Делая изписка, но бързо повдигна тигана, готова да замахне в моя посока и вероятно да ми насрочи час при зъболекаря с един единствен удар.

Повдигнах ръце през тялото си за да я умилостивя, завъртайки искрите около пръстите си.

— Щом ми вярваш, защо не ме пускаш да вляза?

— Повярвах ти още в началото. Само ти си толкова досадна и устата, че да ме посрещнеш по този начин, след като господаря се поболя от тревога. Не е на себе си откакто изчезна. Търси те под дърво и камък по цял ден. Знаеш ли какво е да го гледам как вехне заради една глупава, дебела американка?

— Наясно ли си какво преживях? Мислех, че ще умра! Рафаел прати Black Annis да залови семейството ми. Избягах през пролука в оградата на двореца му, преди да ме окове и измъчва за да постигне целите си. Тичах в кал, дъжд и безпощадни светкавици, бях нападната от вампири-гаргойли! Съвсем възможно е в момента да идва за мен. Трябва да ме пуснеш Делая, няма къде другаде да отида!

Тя насочи тигана към гърдите ми.

— Ти си отиваш! Нарежданията на Арон бяха категорични. Никой от прислугата няма позволението да те пуска вътре, така че си тръгвай. Достатъчно неприятнисти ни навлече на главите, глупава девойко! — тя понечи за затвори вратата под носа ми, но аз опрях длан в дървената й повърхност.

— Рафаел крои план как да контролира целия свят. Той и великите повелители ще превърнат хората в жалки слуги, които да тъпчат и измъчват, задоволявайки садистичните си фетиши.

— Какво ме интересуват мен човеците?

Оголих зъби, съскайки заплашително. Мълнията ми запращя карайки я да потрепери.

Значи все пак те е страх от нещо стара чанто!

— Кой мислиш, че ще бъде първият замък който ще свалят когато добият пълна власт над всичко? Нека ти подскажа! — гласът ми се снижи до шепот. — Това ще бъде замъкът на единственият ловец, който продължава да се опълчва на заповедите им. Ще ви избие като мухи.

Делая затръшна вратата с изненадваща бързина. Чух как друг райбер се плъзва в жлеба си.

— Върви си! Мястото ти не е тук!

Опрях чело на вратата, чегъртайки с нокът неравната й дървена повърхност.

— Мислех, че искаш да му помогна... — прошепнах отчаяно. — Видях призракът на Елайза. Видях я Делая, кълна се! Каза, че вярва в мен. Показа ми неща, които да ми помогнат да го разбера. Опитвам се да оправя нещата. Знам, че съм глупачка и сигурно съм последният човек, когото би искала за Арон. Знам, че го приемаш като свой син и искам да знаеш, че аз също не съм безразлична към господаря ти. Искам да му помогна. Наистина искам!
Пусни ме да вляза, Делая, моля те!

Мина цяла минута, през която от другата страна не се чуваше абсолютно нищо. За секунда помислих над възможността да си е тръгнала, но някак знаех, че е още там.

— Моля те!

Тихата й треперлива въздишка долетя от вътрешността.

— Върви си, nimfă blondă. Така е най-добре.

Сърцето ми се сви от думите й.

— Така да бъде.

Отстъпих назад, притиснала длан към увитият в снимката на Елайза рубин под дрехите си. Завъртях се на пети, яростностискайки длани в юмруци.

Прислугата ме мислеше за шпионин.

Арон им беше заповядал да не ме допускат вътре.

И въпреки това той страдаше от изчезването ми.

Бях стигнала до каменната стена разделяща замъка с гората, когато гневният ми вик проехтя в тунелите. Кракът ми се заби в зида и болката прониза цялото ми тяло. Ритах и блъсках отново и отново, изливайки целият се насъбрал гняв. Кокалчетата на ръцете ми се разкъсаха и кръвта оцапа сивите каменни стени.

Проклет да си, Арон Корнелиус Цепеш!

— Qertia mas comi! —извиках. "Мисли за мястото, на което искаш да отидеш, cheri." — Qertia mas comi! Qertia mas comi!

Очите ми се затвориха, дишането ми се забави и прашинките се разтвориха във въздуха, понасяйки ме към мястото, на което сърцето ми желаеше да бъда.