Хората често твърдят, че светът е устроен да мачка тези, които не го заслужават.

Мисля, че е точно така.

Защо бедните да са окаяни, дрипави и гладни, докато богатите поначало са защитени, прехранени и щастливи? Защо само минимална част от бедните успява да се изкачи по стъпалата на просперитета? Защо не може да се даде шанс на всички? Всичко да бъде поравно?

Когато имаш много, можеш да загубиш много. Веднъж паднал в калта, човек е способен да изгуби вярата си в доброто. Ето защо бедните които някак успяват да се изкачат по стълбицата на успеха, съумяват да запазят част от себе си — те са свикнали да нямат нищо.

Бяха изминали няколко часа откакто с лъжливият принц на мрака си тръгнахме от гала вечерята, на която Анис потъпка единственото, останало ми от човешкия живот, предлагайки на Рафаел да доведе мама, татко и Сандлър в двореца. Можех само да се надявам вещицата да се забави, някак да успея да осободя тялото си от тази адска клетка и да й предложа нещо, което да я накара да ги пощади.

Но какво?

Единственото, за което Анис беше дала ясно да се разбере, че черното й сърце желае, беше Арон. Дори чисто хипотетично беше невъзможно да й предоставя ловеца. В никакъв сценарии Арон Корнелиус Цепеш не идваше с мен доброволно при келтската вещица, спасявайки семейството ми с цената на това да задоволява извратените й, плътски желания до края на безсмъртното си съществуване. А бях сигурна, че ставаше въпрос именно за такива желания — освен задушливата смрад на сяра, от Анис лъхаше на садизъм. Не можех да го виня, тъй като бих сторила същото. След загубата на Рин не бих могла да понеса как някой страда, било то дори Делая, която ме ненавиждаше.

Не можех да пренебрегна и онова малко нещо, което беше започнало да покълва в гърдите ми, нещо което се виеше и съскаше срещу мисълта осквернените пръсти на вещицата да докосват медената кожа на ловеца.

Не знаех какви мисли помещават съзнанието на подобно чудовище като Анис, но със сигурност не бяха еднорози и дъги, в края на които имаше малък зелен леприкон с розови бузки и гърне със златни жълтици. По-скоро огнедишащи дракони и...

Дракони.

Сетих се за татуировката на Арон, която се срещаше върху бравата на кабинета му, както и върху тавана. Дали садистичната вещица беше причината за движещото се мастило по кожата на ловеца?

Потръпнах.

Какво ли беше направил, че да  му го причини? И какво всъщност криеше това белязване? Дали Арон наистина можеше да се превърне в дракон, или това беше просто жигосване?

Мислите ми бяха като неспирен поток, който никой бент не можеше да възпре или забави. Арон ми беше казал да се пусна по течението и вече знаех почти всички места на фигурите върху таблата за игра. Въпросите които ми оставаха бяха малко, но от особено значение и честно казано сега не бяха от особено значение за оцеляването ми. Можех да търся отговор на това що за крал е Рафаел и какво се е случило с Дракула след като се измъкнех от тук и предложех нещо на Анис, което да я накара да се откаже от това да поднесе някой от семейството ми право в ръцете на Рафаел. Знаех, че той ще прати други вампири след Анис, за да е сигурен, че ще си свърши добре работата. Рафаел беше от точно този тип хора, които искаха да контролират всяка секунда от положението и винаги да печелят.

Но той не беше успял да ме залови.

Не беше успял да прекърши Арон.

И никога нямаше да успее да ме накара да му сътруднича в плана му да подчини човечеството.

Сега, когато знаех какво искам и имах някаква бегла представа какво да правя, ми оставаше само да изчакам идеалната възможност.

Докато часовете са минавали в мисли за действията, които да предприема, тялото ми се бе уморило и очите ми явно са се затворили, отнасяйки ме в страната на сънищата по-бързо от очакваното. Сънят ми беше сив. Първоначално реших, че причината е в самият сън и начина, по който съзнанието ми го прожектира, но скоро осъзнах, че мястото, на което сънувах, че се намирам беше лишено от цветове.

Намирах се насред улица, така мрачна и пуста, че единствено носените от вятъра вестници по паветата издаваха някакъв шум. Мръсната вода от отпадъците се нижеше по камъните като бушуваща река. Беше студено. От онова студено при което зъбите ти тракат като Тик-Так и очите ти започват да сълзят. Нито сноп светлина не се прокрадваше от прозорците на къщите, карайки човек да се запита дали някой изобщо живее тук, или е улицата е част от снимачна площадка на Холивуд. Целият квартал изглеждаше като началото на  изоставен град на мъртъвци през 1890. Пред вратите имаше кални ботуши, някои от които се бяха напълнили с вода и течаха — единственият знак за човешко присъствие. Мрежи вместо тухли преграждаха площите една от друга. Липсваха магазини, кафенета или хотели, табели и дори светещи билбордове. Нямаше коли, асфалт или улични лампи.

Сякаш се бях озовала векове назад във времето, в град, който не познавах.

— Хей! — извиках. — Има ли някого?

Хлопване на дървена врата ме накара да се обърна. Напразно. Вятърът биеше вратата на една външна тоалетна и панитите скърцаха зловещо.

Къде се намирах? Това място беше невъзможно откъснато от цивилизацията. Нямаше никакви улични стопове, нито стълбове за електроснабдяване. Никакви жици не висяха над главата ми. Нима тук нямаше електричество?

Озърнах се плахо. В далечината се чуваше вълчи вой. Загърнах се с палтото с което бях облечена и се сгуших между две ниски къщи наблизо, изчаквайки някой да мине, за да попитам за посоката или, ако извадех късмет, дори да повикам такси.

Докато треперех оголена пред хапещият вятър до ушите ми достигна вопъл. Тих, почти неуловим за човешкия слух, но все пак вопъл. Опитах се да проследя звука. Тръгнах внимателно по посока на източника.

Две кошчета за смет от дървени плоскости, забити една към друга чрез пирони почти бяха глътнали мършавото тяло на висок млад мъж. Сигурно щях да го подмина, ако дългите му крайници не стърчаха от едното кошче за смет.

Дали някой го беше натикал вътре, или просто се криеше от студа?

Може би е бездомник, реших.

Приближих колебливо до непознатия и се наведох над ръба от дъски. Беше мръсен и дрипав младеж, може би на двадесет и две, двадесет и три години. Почти мой връстник. Подадох му ръка и го побутнах по рамото.

— Извинете! Искате ли помощ да излезете?

Сериозно Кат? Искате ли помощ да излезете?

Младият мъж изглеждаше окаян. Със сигурност се нуждаеше от помощ. Само от пръв поглед ставаше ясно, ще се нуждаеше от топла вечеря и хубав душ, както и чифт дебели дрехи.

— Дайте да ви помогна! — настоях.

Понечих да го издърпам, когато забелязах нещо странно — по бузите му имаше синини с отоци, ръката му лежеше под неестествен ъгъл. Очите му бяха слепени от слуз. Едва ли изобщо успяваше да ме види. Единствено бавното повдигане на гръдния му кош говореше, че все още е сред живите. Някой обаче се беше постарал да го прати при мъртвите и макар да не беше успял в момента на побоя, на момчето не му оставаше много, ако някой не се погрижеше за него скоро. Ако бях права и той наистина имаше травма на главата, мозъчният оток можеше да го довърши за часове.

Закърших ръце.

— Ще отида да повикам помощ.

Затичах се към най-близката къща и започнах да удрям по вратата, надявайки се хората да са добронамерени и да ми помогнат в задачата да позакърпим момчето. Ако не това, то поне да ми дадат телефон с който щях да се свържа с медицинска помощ. Нямаше как наблизо да няма болница, нали? Дори селцето да беше малко, все някъде наблизо трябваше да има град.

— Моля ви, отворете! Имам нужда от помощ!

Колкото и ужесточено да чуках по вратата, да натисках лоста и да блъсках по повърхността, никой не пожела да ми отвори. Хората сигурно се страхуваха някой да ги търси в такъв късен час.

Или в тук не живее никой?

Опитах в друга къща. И следваща. Преминах около двеста метра, чукайки на вратата на всяка къща.

Реших, че трябва да опитам да се погрижа за младия мъж както можех сама, защото явно никой не изгаряше от желание да ми се притече на помощ. На около двадесет крачки от пребитото му тяло забелязах раздвижване в сенките. Първосигнално  изпитах желанието да се затичам и да го защитя, но нещо вътре в мен ми нашепваше, че трябва да изчакам. Да не избързвам. Кога се бях превърнала в такава страхливка?

Когато започна да се забъркваш във всяка каша, която може да съществува, ето кога!

Притаила дъх до голяма пощенска кутия от дърво, зачаках. Сянката се размърда отново и успях да различа прегърбен, полу-гол мъж с дебело наметало от овча кожа. Босите му пъргави крака го отведоха до пребитото момче.  Мъжът го изтегли от дървения импровизиран боклук, карайки ме да се усмихна радостно. Наистина се зарадвах да видя как някой се притича на помощ на мъжа.

Следващите действия на нвпознатия в овчата кожа ме озадачиха — той огледа лицето на младия мъж, повдигна мършавите му ръце, опипа оголената му шия и като не пропусна да се огледа за зяпачи, бавно се наведе към врата му и впи зъбите си в един от малкото участъци чиста кожа. Когато пръстите на жертвата се загърчиха, вампирът повдигна лице и се взря продължително в трупа. Помислих, че ще го захвърли обратно сред боклуците в контейнера за смет, когато той разкъса китката си и поднесе капещата рана над устните на мъртвеца.

Ахнах. Обърнах гръб към пощенската кутия и се плъзнах в мръсотията на улицата, затискайки устата си. Клатех глава и отказвах да повярвам, че невежеството ми и бавната ми реакция бяха довели младият мъж дотук. Заради мен той щеше да се превърне във вампир.

Затворих очи и си наложих да вдишвам по-бавно за да успокоя ритъма на сърцето си. Вярвайки, че това е истинско, започнах да мисля как можех да заведа момчето при Арон. Цепеш щеше да разбере. Трябваше да разбере.

Или можех да го скрия и да се грижа тайно за него?

Това би било лудост, но...

Само колкото да свикне с дивия свят на вампирско съществуване.

Един месец.

Малко лов, няколко хранения и прочитане на част от дебелите книги в замъка ще решат мъничка част от проблема.

Извъртях лице обратно към мястото на действието. Вампирът изтриваше устните си с опакото на дланта. Изправи се и пооправи дрехите си, избута мазната си коса на голямата си глава и с последен оглед си тръгна обратно от където беше дошъл, сякаш нищо не се беше случило.

Беше оставил мършавото тяло на новородения вампир право върху студената земя.

Притичах до младия мъж и поех лицето му в шепи. Опитах се да повдигна главата му в скута си, но той се съпротивляваше.

Трансформацията му протича много бързо.

Друга, странна мисъл пресече мисълта ми.

Каква ли мутация ще получи?

— Моля те, кажи нещо! Можеш ли да ме чуеш? Да отвориш очи?

Не спирах да му говоря и да галя мургавото му лице. Имаше дълга, черна коса, хваната на заплетена опашка ниско върху тила. В нея се виждаха малки парченца кал и клечки, а по кожата му имаше засъхнали петна кръв и зеленина от трева. Който и да беше бил момчето, никак не го беше щадил.

— В началото боли, но после не усещаш нищо. Ако ме чуваш, знай, че скоро ще спре. — излъгах, нежно приглаждайки няколко кичура залепнали за лицето му.

Не го познавах, но нещо в него ме караше да се чувствам неудобно и същевременно приласкана. Под подутините имаше красиви, закачливи скули. Плътната му уста беше сцепена на две места, но все пак беше уста на млад изкусител. Имаше гъсти, дълги мигли, макар да бяха спластени от кръв и мръсотия.

Усетих как започвам да се будя. Сънят избледня и мъжът в ръцете ми придобиваше плътност, подобна на призрачна. Можех да почувствам леглото, върху което бях заспала предишната нощ.

Леглото на Арон, помислих си първоначално, но после се сетих за караницата ни и начинът, по който ме беше оставил сама в жилището си.

Намирам се в двореца на Рафаел.

Миг преди сънят да избледнее напълно младият мъж се извъртя странично в скута ми и повърна. Въпреки позицията в която се намираше, успях да съзра за секунда зелените му очи.

Толкова познати очи, в които се губех всеки път.

Вече знаех. Най-сетне бях разбрала защо ловецът така озлобено говореше за нещото, което Рафаел му бе отнел. Единственото, останало му от баща му, от убитата му майка и от живота му на смъртен. Причината така силно да защитаваше хората — момчето в съня ми, младият Арон, когото бях видяла как превръщат във вампир до мръсните кофи със смет, беше невинният млад мъж, превърнат от едно от създанията, които никога не е искало да бъде. В нещо, което не е имал избор да отхвърли или приеме.

Някой друг бе избрал съдбата му и сега той искаше да спаси човеците от същата поличба.

Събудих се от тропот на крака.  Веднага се изправих, търсейки нещо, с което да се защитя.

Просто за всеки случай.

Стържещият звук на дървесни клони, биещи се в прозореца под порива на силният вятър се сливаха със стъпките на приближаващия мъж. Бях сигурна, че беше мъж. Никоя жена не можеше да вдигне толкова шум, освен ако нямаше ходило с размерите на Голямата стъпка. И по ирония на съдбата, само едно създание можеше да създаде подобен ужасяващ тропот. Поех си дълбоко дъх и взех сребърния гребен за коса, който млада вампирка — очевидно прислужница в двореца, беше оставила върху креслото. Претичах на пръсти до двукрилия гардероб, отворих вратичката и се скрих вътре, издърпвайки вратичката точно навреме.

Прометей ми беше казал да не отварям вратата на никого, дори на него самия, докато слънцето не изгрее и той не се появи в стаята ми със заклинанието за пътуване.  Самата аз не изгарях от желание за среднощни срещи в бърлогата на звяра, така че реших да послушам съвета. Ако това отвън наистина беше Рафаел, жестоко бях загазила. Имаше няколко причини за това кралят на Хекат да се появи посреднощ пред вратата ми и никоя от тях не включваше чаша чай.

Стъпките спряха пред вратата ми. Можех да видя сянката, която краката на мъжа хвърляха под процепа на вратата през решетките на шкафа. Трябва да си голям глупак да вярваш, че ако някой е тръгнал с идеята да влезе в стаята ти ще повярва, че те няма, ако не те открие вътре и трябваше да си истински глупав да не провериш единственото място, на което човек би могъл да се скрие в една спалня с легло, кресло, голямо тясно огледало и шкаф.

Надничайки с едно око през тънката нишка между двете вратички на гардероба видях как мрачната аура, съпътстваща Рафаел, протяга пипала през процепа. Светлината в коридора премижа, сетне се стопи от мастиления мрак, който плъзна по касата, завъртя се по периферията и завъртя бравата отвътре. С нарастващ шок наблюдавах как резето щраква, сетне вратата към стаята ми се отваря. Можех да почувствам как сърцето ми забавя ход в гърдите от усилието да не си поемам дъх и това да задържа вече поетия кислород. Ръцете ми започнаха да се поттят, стискайки до болка малкото сребърно тяло на пособието за коса.

Как щеше да постъпи Арон на мое място?

Затворих очи и наредих на тялото си да спре да трепери.

Никакви фалове този път! Ти си шибано митично създание от легенди по-стари от Библията. Владееш мълния. Какво чакаш?

Можех ли да го направя наистина?

Това е лудост!

Но не беше ли всичко лудост? Ако не опитах сега, можеше никога да не получа втора възможност. Ако Арон беше тук щеше да ми каже да се успокоя. Щеше да ме притисне, да ме изиграе с думи и действия, карайки дивата Кат да поеме контрола, готова да се бори със зъби и нокти за оцеляването си.

Щях да взема шибания рубин, да отида при Арон и двамата заедно да спрем Анис, а после може би, само може би, дори и Рафаел. Усмихнах се леко, пълнейки създанието си с налудничеви идеи. Беше по-добре да се самозалъгвам с плацебо, отколкото да мисля за себе си като мъртвец преди още да съм умряла. Ако Сандлър беше тук, ввче щеше да ми е ударила шамар и да ми беше наредила се бия.

Сандлър не се бои от нищо.

Бъди като Сандлър.

Оголих зъби и вдигнах ръката, с която стисках сребърния гребен. Под кожата ми вените засияха в синьо. Въздуха в гардероба, в който се криех, запращя от статично електричество. Чух как клоните на дърветата все по-силно се удрят в стъклото. Вятърът профучаваше със силно свистене и лумтеше срещу дограмата. Вратата се отвори още няколко сантиметра, карайки ме да призова мълнията с всички сили, които имах.

Мрака и чудовищният му притежател пристъпиха крачка навътре. Обутите в кожени поръчкови обувки крака на Рафаел нахлуха в полезрението ми. Бурята се завихри, отваряйки прозореца със силен тътен. Вятъра започна да навява листа и мразовит студ в голямата спалня, затваряйки вратата зад гърба на краля на Хекат със силен трясък.

— Що за страхливка се крие в гардероб?

Режещият му плътен глас смрази сияещата ми кръв и вкочани костите ми. Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Изчакай, представих си как казва Сандлър, Изчакай го да се приближи.

Не си бях поемала дъх от почти две минути, но за един вампир това не беше от голямо значение. Започнах да се боря с човешкия инстинкт да вдишам и открих, че вече не ми беше толкова трудно да го удържам.

Черните пипала се загърчиха, когато Рафаел приближи гадероба в който се криех. Сянката му хвърляна от лампата, която бях включила и отказала да изключа, ми показваше как протяга ръка за да отвори едното му крило. Замръзналата кръв във вените ми се раздвижи, ръката ми се стегна и гребена се заби във врата му в секундата, в която дръпна вратичката.

— Колко жалко! — каза равно чудовище, повдигна масивната си длан и извади кървавите зъбци. — А като си помисля, че можеше заедно да подчиним човеците.

Изревах и се прицелих с мълнията, хвърляйки се напред. Рафаел просто отстъпи встрани, оставяйки ме да извървя няколко крачки, преди да се ударя в ръба на леглото.

Наистина жалко. Сандлър щеше да бъде много разочарована, ако беше станала свидетел на тази сцена.

Измънках стреснато, но бързо се завъртях — не бива да оставяш гърба си открит при никакви обстоятелства, беше ми казвала Анди. Каквото и да правех, трябваше винаги да съм готова за атака, било то дори такава водена от първичните човешки инстинкти.

— Никога! — извиках. — Трябваше ми време да измисля план. Това беше печелене на време. Нима се върза?

Рафаел захвърли сребърния гребен върху мраморния под и изтри капките кръв, процедили се от раната. Беше се хранил скоро, тъй като кожата отдолу се показа чиста и гладка.

Раните му зарастват твърде бързо.

Премигах разконцентрирано. Това беше проблем. Можех само да се надявам кръвта на Арон която бях изпила повреме на оргазма си да залъже тялото ми достатъчно да ме удържи жива при нападение.

— За момент наистина си позволих да се опияня от представата да те имам на своя страна, но така и не успях да повярвам на думите ти. Реших да проверя със собствените си очи на какво си способна. — Живачните му ириси кротко изгледаха вилнеещата буря. — Впечатлен съм. Имаш хъс, но той няма да спаси роднините ти. След като Анис доведе семейството ти, ще успея да те накарам да ми се подчиняваш.

Ноздрите ми се разшириха от гнева, плъзнал под кожата ми. Вятарът развя косата ми, шибайки разрасналият се бял кичур пред очите. Извиках мълнията и тя блесна като копие, посичащо небето. Стаята се разтресе леко — светкавицата беше ударила дърво, съвсем близо до двореца. То се свлече с чупещ звук и се сгромоляса в двора като тежък великан.

Рафаел подсвирна и повдигна вежди, пристъпвайки лениво в моя посока.

— Интригуващо. Толкова голяма сила в такава малка опаковка! — спря на ръка разтояние и едно гъсто, черно пипало от мрак обви белият ми кичур коса. — Виденията не ме излъгаха. Ти наистина си красива.

Очите ми се разшириха от почуда. Ръката ми затрепери, когато образувах малко светещо кълбо от електрически импулси, пръщящи и съскащи под формата на малка светкавица.

— Стой назад!

Рафаел се засмя. Широките му гърди се разтресоха под бялата риза, покрита от черно вталено сако. Беше толкова едър, че трябваше да извия врат и назад за да виждам очите му, докато говореше.

— Напомняш ми на някого... На жена, която обичах с цялото си сърце. — Рафаел повдигна ръката, на която беше пръстенът с рубина и топлите му пръсти докоснаха шията ми. — Знаеш ли какво означава любов, Катлин Елизабет Дебъро? — той наклони глава и помириса въздуха. — Мълнията ти е красива. Достойна за възхищение. За разлика от възхищението, любовта е крехко цвете способно да унищожи здравият разум и да те направи слаб. Тя е за хора, които не живеят за бъдещето, а за момента. Аз искам бъдещето. Копнея за него. Няма да спра, докато не докажа, че вампирите са по-добрата раса и ти ще ми помогнеш да го постигна.

Поклатих отривисто глава и се притиснах маскимално назад.

— Идвам от епоха, в която жените нямаха никакво право на глас. Никога не съм спирал да смятам, че това беше най-доброто време от историята. — тялото му се притисна в моето и мазните пипала които го обгръщаха запълзяха по кожата ми. — Красива си, но дали знаеш как да се чукаш?

Достатъчно!

Изпищях. Ръката ми се вдигна и запрати мълнията право в гърдите му, отхвърляйки го крачка назад. Рафаел издъмжа и изтупа обгорената част на костюма си, сякаш бях малко дете, накапало любимата му дреха. Очите му светеха в ужасяващ червен нюанс когато вдигна лице за да ме погледне.

— Ще си платиш за тази дързост!

Бурята се вихреше с такава сила, че крилото на прозореца се люлееше на пантите си, звънтящо при всеки удар с дървената каса. Капки дъжд започнаха да се сипят по пода, думкащи със силата, с която думкаше сърцето в гърдите ми. Рафаел посегна към мен, но аз се изплъзнах встрани в последния момент и се затичах към вратата. Три силни почуквания проехтяха в голямата спалня, карайки ме рязко да спра. Вратата се отвори със замах и Прометей се показа на прага, все още облечен с костюма, с който бяхме отишли на гала вечерята. Той моментално навърза картината и сграбчи китката ми, изтегляйки ме навън. Произнесе заклинание, което затръшна вратата зад гърба ми и изкрещя преди да хукне по коридора:

— Бягай!

Никога през живота си не бях тичала толкова бързо, колкото тичах сега. Косата ми се вееше зад гърба, босите ми крака пляскаха върху студеният мрамор, докато запъхтеният ми дъх изпълваше ушите и съзнанието ми. Кръвта бушуваше във вените ми със силата на развилнялата се мълниеносна буря. Сърцето ми тежко бумтеше в ушите. Ако Рафаел ме заловеше, с мен беше свършено.

Вече нямаше значение колко силна съм.

Не й след това, което сторих.

— Cheri, запомни ли коридорите, както ти казах?

Изпъшках без да намалям темпо.

— В момента не ми е до глупости! — изръмжах.

Прометей ми беше казал да следя всеки коридор по който минаваме, докато ме водеше към стаята ми. Беше ми показал гледката през прозореца в спалнята в която ме беше настанил, молейки ме да запомня края на огражденията около замъка — малка пролука в стените, която била единственият изход, ако използваш заклинание, тъй като Анис спуснала келтска защита за пътуване с магия на Древния език в целият периметър на двореца. Ако някой искаше да напусне чрез заклинанието което Мет ме беше накарал да запомня, то той трябваше да е достатъчно близо до пролуката в огражденията, за да сработи магията.

Тогава мислех, че ми се подиграва, че си играе с мен, но в момента принцът ме водеше право към пролуката в ограждението, което автоматично означваше само едно — той беше готов да предаде баща си, за да спази обещанието си.

Стана ми жал за този красив мъж, заключен завинаги в безсмъртното тяло на син на този звяр. Мет ми беше казал, че никога не е имал право на избор и сега всичко добиваше смисъл. Като син на краля на Хекат, той не е можел да избере страната на Арон, без да рискува живота си. Арон беше единственият вампир в историята, дръзнал да се опълчи на това създание което дори не принадлежеше напълно към вампирската раса.

Фактът, че Мет ми помагаше, че беше играл двойна игра толкова много години, помагайки на Арон означаваше, че той наистина има план, който най-сетне е решил да задейства. Прометей беше твърде умен за да ми помогне, рискувайки кожата си, без предварително да има нещо наум.

Затова продължих да тичам както направих и при срещата си с Aswang, стискайки в ръката си рубина, който бях откраднала от най-плашещото, кръвожадно и безмислостно създание, което няког бях виждала.