Значи все пак това е била последната ми среща с Арон.

През всичките двадесет и четири години от живота си никога не си бях представяла начинът, по който ще умра. Е, дори да имах някакви минимални или дори сюреалистични представи, никоя от тях не включваше толкова долно, неочаквано предателство.

Като да издърпат постелята изпод краката ти, оставяйките да се сгромолясаш върху кабърчета с лика на Доналд Тръмп, а той да се окаже човекът, за когото доброволно си гласувал.

Но да оставим оранжевият президент на страна и да се върнем към сериозното, окаяно положение, до което сама успях да се докарам.

— Позволи ми да те запозная с Катлин Дебъро.

За жалост думите, които напускаха устата на Мет след обръщението "татко" минаха от едното ми ухо и скромно излязоха през другото, правейки ме глуха за разговора им. Единственото, за което можех да мисля, беше "Мамка му, каква глупачка си Кат! Най-великата, плоска, малоумна скумрия по цялата шибана планета!"

Бях сключила сделка с Дявола. Не с някой малък демон който можеше да позлосторничи на мой гръб и да се забавлява острани докато господарят му ме измъчва, не, бях се натикала право в ръцете на истинският принц на Ада, доверявайки му живота си.

Жалка работа, но сигурно го заслужавам. Ако по някакво чудо изляза жива от тук, ще започна да дупча с куршуми всеки, който ми предложи сделка.

Рафаел повдигна ръка и се приведе бявно напред към масата, подпирайки брадичка на свитата си в юрмук длан. Не ме изпускаше от поглед, взирайки се в мен сякаш бях някое животно, което среща за първи път. Дългата му светлокафява коса обкръжаваше изсеченото му мрачно лице като нестабилна рамка, бореща се да задържи човешкият му вид в нормални граници. Безуспешно. Очертанията му продължаваха да се размиват, доказвайки, че Рафаел не беше само нещо нечовешко, но и не изцяло вампирско. Той изви лицето си в странна смесица между замислено, намръщено  и раздразнено изражение, преди плътният му ръмжащ  глас отново да разцепи гробната тишина.

— Очакваш да повярвам, че всяка самозванка която ми доведеш е Катлин Дебъро ли? — Рафаел въздъхна отегчено. — Тъй като си мой син и най-добрият шпионин в кралството, ще ти дам възможност да подкрепиш празните си приказки с видими доказателства. Ако не успееш да докажеш коя е... — той направи бавен жест с ръка, оставяйки на тълпата сама да завърши изречението.

Преглътнах. Гърлото ми се беше свило и дори да исках, не можех да кажа и дума. Не знам как се бях справила с Анис, но Рафаел беше хилядократно по-плашещ от представите ми. Забравете за "Бий се или бягай!". Явно страхът наистина има една форма и тя е първично вкочаняване.

— Разбира се! — Мет се обърна надянал двадесет и четири каратовата си ослепителна усмивка към мен. — Cheri, ще ни покажеш ли някой от своите трикове?

Моите какво?

— Няма да е нужно. — обади се познат женски глас от другата страна на масата. Анис се изправи и се поклони. — Имам ли думата, кралю мой?

Рафаел прокара пръсти през устните си, все така неотделящ живачните си ириси от вкамененото ми тяло.

— Говори.

Анис прокара пръсти през пригладените си черни коси и се усмихна леко.

— Принцът не лъже. Тя наистина е Катлин Дебъро. Лично я шпионирах и гледах съдбата й в кристалното си кълбо. Тя е истинската Blаck Dog, ваше височество. Мълнията й е силна, но тя все още не я владее както трябва. — Анис облиза устни и лилавите й очи се присвиха. — Не усещате ли жуженето, което излъчва кожата й?

Свирепите очи на Рафаел се присвиха леко, сетне той спусна клепачи и се заслуша. Кръвожадна усмивка разцепи лицето му и назъбеният белег който го посичаше се изви в синхрон с движението.

— Наистина е тя.

Очите му рязко се отвориха и ръката му удари масата. Чашите полетяха във въздуха и се разбиха върху покривката или плочките на пода, а други право в краката на гостите. Великите повелите нададоха ужасени писъци, но Анис вдигна ръка и от устите им повече не се чу и звук. Гостите ужасено се взрираха един в друг и сочеха устите си, опитваха се да издадат някакъв шум, да кажат нещо, но отново тънеше тишина.

— Благодаря ти Анис. — каза равно и се изправи от стола. Изпъна дясната си ръка встрани сякаш за да обхване всичко в стаята и вдигна плашещите си живи очи към тавана. — Както виждаш, Катлин, цялото ми внимание е за теб. Кажи ми, как успя прекрасният ми син да те омае достатъчно, че да го последваш до тук? — Рафаел се засмя и звукът наподоби лай. — Или вече не се страхуваш от мен? Това ли е? Станал съм ти безразличен?

Устата ми се разтвори, но от нея не излезе нищо. Анис ме погледна внимателно в очакване на отговора.

Мет се прокашля и стисна внимателно рамото ми, вероятно опитвайки да ми вдъхне утеха.

Няма утеха на света която да може да върне доверието ми в теб, принце!

— Тя е тук, защото иска да ни сътрудничи. — Така ли?

Рафаел погледна насмешливо принца и веждите му хвъркнаха към челото.

— Да ни сътрудничи?

— Катлин е наясно, че Арон няма да удържи дълго. Той е сам. Сега, когато тя не е приела да се присъедини към ловеца, той не е пречка за никого. Сигурен съм, че сам ще се предаде. Двамата имаха връзка и когато Цепеш разбере, че го е изоставила, ще се срине психически. Последното за което ще мисли е как да ни обяви война. — Мет сведе лице към мен с копнеж. —  Вече имаме всичко. С Black Dog до себе си никой не може да ни спре. Човеците ще коленичат пред нас. Ще издигат храмове в наша чест. — Мет въздъхна блажено и притвори сините си очи с наслада. — Ще пием от когото и когато си пойскаме.

Значи това беше планът. Масово подчинение на хората. Вампирите щяха да бъдат боговете, на които човеците да се кланят, тяхните кръвни банки, готови да послужат за всяка тяхна прищявка. Потръпнах. Мет усети движението и ме стисна отново, този път по-силно.

Исках да отделя ръката му от тялото си, да я счупя на две и да остържа кожата, до която се беше докосвала, но се боях, че вече нищо нямаше значение — така или иначе щях да умра. Нямаше никакъв шибан начин Рафаел да се върже на глупостите, които бръщолевеше Мет, ако не кажех нещо, с което да ги подкрепя.

"Ако аз умра и твоят ловец ще умре."

Дали го правеше за да спаси собственият си задник или ме беше изиграл и сега просто искаше да науча за какво ще послужа, в счучай, че Рафаел ме остави жива?

И щях ли да му помогна да преклони човешката раса, водена от страх?

Елайза беше казала, че вярва в мен. Тя знаеше какво ще се случи, следователно бъдещето вече беше предначертано. 

Ето колко струвам значи — по-нищожна от чувал с картофи. Картофите поне ще послужат за храна, докато аз ще послужа за украса на някой под, агонизирайки предсмъртмо заради мъченията, които звероподобният крал Рафаел ще приложи върху мен.

Крал.

Крал?

Крал?!

Очите ми най-сетне се раздвижиха, следвайки пътя, по който беше тръгнал кралят на Хекат. Огледах внимателно стола, на който беше седял преди секунди — червена тапицерия от кадифе втъкана под дървени, полирани до съвършенство и пикрити с кафяв лак дъски. Твърда, масивна конструкция.

Очите ми зашариха трескаво по масата, по тежките завеси и големият, висок бях таван. Цялата структура на помещението беше копие на трапезарията в замъка на Влад Цепеш, само мебелите бяха по-нови и определено обгрижвани от някой добър в работата си иконом.

Делая ми беше казала, че Арон е имал трима по-големи братя, но те са имали смъртен живот. Следователно беше невъзможно един от тях да вземе трона и да се представи за крал на Хекат, тъй като те са били мъртви от много, много години.

Рафаел наистина трябва да знае как изглежда замъка на Цепеш, за да направи толкова добро негово копие тук, във Франция, от където контролираше всички велики повелители. Което можеше са означава само едно — Рафаел е бил в двореца достатъчно дълго да запомни всички подробности, разхождал се е в неговите коидори в продължение на години и е познавал Арон много преди някой от мен, Делая или персонала да го познава.

Оставаше само въпросът "Какво се е случило, че Рафаел да вземе трона, а не Арон?"

Щях да заплача. Най-сетне всичко си идваше на мястото. Десетките въпроси които бях задала не ме бяха довели до никъде. Едва когато реших да послушам съвета на Арон и се бях пуснала по течението, отговорите сами бяха дошли при мен.

Бях готова да скоча на крака и да празнувам малката си победа, когато нещо привлече вниманието ми.

Малка червеникава повърхност.

С размерите на копче.

Рубин.

— Прометей казва истината, кралю мой. — казах на висок глас, стряскайки Мет. — Тук съм да ви служа.

Анис присви очи и се подсмихна, сетне явно усети, че Рафаел е в стаята и покри устата си с ръка. Тя беше прочела мислите ми. Знаеше, че лъжа.

Каква игра играеш, вещице?

Тя отново прочете мислите ми и се засмя, карайки Рафаел и Мет да се обърнат в нейна посока с въпосителни погледи. Това ми даде възможността да огледам по-хубаво пръстена на който беше кървавият рубин. Но дали беше същият като този, за който Арон ме беше попитал?

От опита натрупан през последните няколко седмици знаех, че нищо в този свят на мрак и лъжи не е съвпадение — това със сигурност беше същият рубин.

— Нещо смешно ли има, Анис? — попита студено Рафаел.

Вещицата повдигна изваяните си рамене за да омаловажи грешката си, но лилавите й ириси още се забавляваха на случващото се.

Дали щеше да ме издаде?

— Просто съм шокирана от развоя на събитията, Ваше величество! Сега можете да следвате плана си и да покорите света. Цепеш няма да ви спре. Имате всичко, за което копнеехте.

Рафаел се намръщи и пристъпи до масата, подпирайки ръце на облегалката на един от столовете. Великият повелител пред него пребледня толкова силно, че се уплаших да не умре повторно — беше онзи със зеления костюм и жълтата папионка.

— Тя не е готова. — възрази кралят. — Ще трябва да я обучим.

Анис се приведе напред заговорнически.

— Простете, че си противореча, но тя е готова. — можех да видя как гърдите й се повдигат  и спускат от вълнение. — Просто й трябва добър стимул.

Очите ми се разшириха от страх. Анис ми беше казала да си пазя гърба. Не ме беше издала пред Рафаел, премълчавайки истината.

Но щеше да ме накаже, просто за да докаже, че тя винаги печели.

— Какво имаш предвид? — изръмжа раздразнено Рафаел. — Говори, или спри да ми губиш времето!

Анис ме погледна. Устните й бавно се разтвориха, готови да съсипят живота ми с две прости думи.

— Семейството й.

* * *

Нали знаете онзи момент, в който трябва да излъжете родителите си, че сте направили ужасна беля и някак сте скрили щетите, но когато ви питат, държейки доказателствата пред лицето ви и вие искате да излъжете, единственото за което мислите е наказанието, което ще получите?

Това беше един от тези моменти, умножен по хиляда.

— Не! — скочих на крака. — Ще се справя! Мога да се справя!

Пот започваше да избива по слепоочията ми само при мисълта Рафаел да докосне с пръст някой от семейството ми.

— Надвих групата, която пратихте в Румъния за да ме доведе. Владея мълнията достатъчно, че да сплаша човеците! — настоях.

Рафаел обаче изобщо не ме слушаше.

— Предлагаш да я озлобим, за да увеличим силата й?

— Предлагам да създадем оръжие, което да ги подчини веднъж завинаги. — проблеснаха лилавите очи на Анис. — Black Dog е най-могъщата мутация от книгите. Ако я разгневим достатъчно, малката американка ще може да разрушава градове с едно щракване на пръсти. Ще се излъчи по всички новини. Хиликоптери ще предават на живо. Ще плъзне страх, който ще ги направи лесни за манипулиране. — равните й зъби й се удължиха и се сключиха като челюсти на акула. — Urba vas kroni! — каза с нечовешки глас, който запрати ледена тръпка по протежение на гръбнака ми.

[ "Световно господство!" Др. език прев.]

Рафаел се засмя. Леденият му лаещ смях разтърси кристалните стъкълца на полилея и те зазвъняха, удряйки се едно в друго.

— Идеално! — той се оттласна от масата и приближи към мен и Мет с луда усмивка на лице. — Доведи ми семейството й! — нареди на принца.

Очите ми се напълниха със сълзи от безсилието, което така силно ненавиждах.

— Моля ви! — хвърлих се напред, но Мет ме улови през кръста. — Моля ви, недейте! Ще направя всичко!

— Разбира се, че ще направиш скъпа. — гальовно каза кралят на Хекат и погали бузата ми с опакото на ръката си. — Но аз искам повече.

— Тя обича сестра си повече от всичко на този свят. — обади се Анис с нисък, съскащ глас. — Ще ви я доведа. — вещицата се поклони отново и полите на роклята й се увиха около тялото, превръщайки се в кафява протъркана роба с качулка падаща пред лицето.  — Ако ваше величество позволи.

— Имаш позвлението ми. Тръгни още утре след залез слънце.

Това ми даваше малко повече от ден да спра Анис.

Рафаел се взря в лицето ми и черните пипала около него се увиха по дължината на пръста му, сетне плъзнаха по кожата ми. Смразяващ студ лизна бузата ми при съприкосновението между тъмната му аура и тялото ми, карайки ме да изпищя. Великите повелители ни гледаха пребледнели, на ръба на неподправена истерия.

— Накарай я да млъкне!

Мет покри устата ми с ръка и ме притисна към топлите си гърди. Дъхът му погали кожата на врата ми, когато зашепна тихо срещу ухото ми.

— Тихо cheri, не искам да гледам как умираш. — следвашите думи произнесе с едва доловим шепот. — Трябва да бъдеш силна, Кат!

Обвих пръсти около китката му, борейки се със силният му захват. Опитах се да го захапя, но той притисна по-силно длан към лицето ми.

Сълзите ми покапаха по пръстите му, горещи и солени.

— Заведи нашата гостенка в една от спалните на втория етаж. — нареди Рафаел с отегчен тон. — Остави вратата отключена. Нека малката драскаща котка разбере, че ние не й желаем злото.

Как не! — помислих си. Правеше го защото имаше силата и знаеше заклинанията, нужни да го доведат при мен с бързината на едно мигване. Това не беше отстъпка, а отърваване от ненужно хабене на усилия. Вероятно Рафаел се дразнеше само от представата малката му придобивка да бие по вратата, вдигайки шум в прекрасния му, тих дворец.

— Тази с прозореца към градината?

Нямаше начин Мет да не познава всяка стая в двореца като петте пръста на ръката си. Красивият рус вампир не беше нито глупав, нито наивен — изказването му целеше нещо.

— За мен няма никакво значение. — отговори безцеремонно Рафаел и се завъртя на пета.

Огромното му туловище стоеше с гръб към нас, лицето му — обърнато към тежките червени завеси. Широките му рамене бяха по-масивни от касата на вратата. Костюмът в който беше облечен трябва да е бил поръчков, защото беше невъзможно да се намери в който и да било мол по света.

— Последвай ме, cheri.

Ако с поглед можеше да се убива, Прометей отдавна щеше да е мъртъв. С последен оглед на огромната тиха зала и онемелите велики повелите насядали от двете страни на дългата масата с ястия, се принудих да помръдна от мястото си. Докато друкрилата врата се затваряше зад нас хвърлих бърз поглед през рамо. Можех да почувствам очите на Анис, пробиващи дупка в тялото ми.

— Ще те убия! — нахвърлих се върху Мет в секундата, в която подминахме достатъчно трапезарията за да не ни чуят.

Или поне тези, които нямат мутацията на Арон.

Ноктите ми одраха кожата на лицето на принц Мет, докато с другата си ръка успях да му ударя най-силното круше, на което бях способна. Сандлър ме беше научила как се прави още в гимназията когато пъпчивият Чейс Норт посмя са опипа бедрото ми под полата.

— Merde! — изсъска Мет и улови удареното място. — За бога cheri, това око ми трябва!

Следващият ми удар попадна в слънчевия сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му.

— Това е задето ме излъга! — следващият юмрук попадна върху слабините му. — А това е задето не ми каза, че си син на това чудовище!

Принцът изпръхтя и покри устата си с ръка, притваряйки очи от болка. Отне му няколко дълги секунди да нормализира дишането си и да ми хвърли кръвнишки поглед.

— Свърши ли? — Последният юмрук попадна в челюстта му. — Merde! — изрева Мет отново.

— Приключих. — съобщих.

Царственият му задник имаше наглостта да направи опит за усмивка. Хвърлих му преудпредителен поглед, докато намествах деколтето на роклята си. Ако щях да умирам, поне щях да умра с някакво достойнство.

— С пръст да не си ме докоснал! При следващия опит ще те ухапя толкова силно, че ще ти откъсна месо, разбра ли?

Мет се засмя, но смехът напомни за удара в корема му и той направи гримаса докато възобновявахме ход по коридора.

— Искам да запомниш от къде минаваме, cheri. — гласът му беше изпълнен със съжаление. — И не искам да правиш нищо необмислено докато не съм до теб. Ще можеш ли?

Гневът ми се нажежи до бяло.

— Върви на майната си, принце! Твоята сделка не е била никаква сделка. Още от самото начало си знаел, че няма да се върна обратно. Знаеше ли за плана на Анис да плени семейството ми? Забаваш ли се да гледаш как страдам? Това възбужда ли те?

Мет спря и ме притисна до стената, като преди това не пропусна да огледа периметъра за подлушващи вампири.

— Пусни ме, лъжец такъв! — изкрещях. — Не искам гнусните ти лъжливи пръсти да се докосват до мен! Ти, долно, лъжливо ко...

Устните му се притиснаха в моите, карайки ме да изпискам от изненада. Ръцете, с които го биех в гърдите се свлякоха до тялото ми като посечени. Докато Арон беше необуздана буря, опияняващ мускус и бергамонт, целувката на Мет беше лека като пеперудено докосване и не целеше да възпламени пожар във вените ми, а да ме накара да замълча. Въпреки това бях убедена, че френската целувка небезпричинно се нарича така и Прометей беше любовник, който би могъл да накара всяка жена да моли за още. Целувката му беше молба и извинение в едно — молба за да му се доверя и извинение, задето ме беше въвлякал в тази каша.

За жалост щях да разбера смисъла й едва на сутринта.

Меките възглавнички на устните му бавно се отлепиха от моите. Гърдите му се повдигаха учестено — парче гладка кожа се показваше под разкопчаното копче на яката.

— Колко пъти можеш да повториш лъжлив в едно изречение? — никога не бях чувала френският му акцент толкова силно изразен.

— Колкото е нужно.

Принцът се засмя и отстъпи крачка назад без да ме докосва.

— Ще направиш ли каквото те помолих?

— Ще идеш ли на майната си?

— Cheri! — изръмжа и сините му очи потъмняха. Гласът му беше едва доловим шепот. —  Обещах, че ще те измъкна от тук и ще го направя, но трябва да ми съдействаш.

— Каква игра играеш? — прошепнах раздразнено в отговор. — Трябва да знам за какво жертвам живота си!

Той въздъхна и обви кръста ми с ръка, побутвайки ме да вървя.

— Ще разбереш.

— Кога? Когато баща ти ме убие ли? — сопнах се.

— Когато му дойде времето.

С последно ръмжене се затътрих към стаята, в която щях да прекарам ноща. Беше безсислено да споря с принца.

Макар да го мразех, да бях изгубила всякаква вяра в думите му и да исках да го убия, смъртта му нямаше да ме избави от съдбата, която ме очакваше.

За това направих единственото, което човек на мое място би могъл да стори — послушах съвета на Дявола, запомняйки всяка подробност от коридорите през които минахме и си повтарях думите от заклинанието за пътуване.