_____
Замък Пойенери

— Чашата на госта ти е празна. — изтъкна с надменно изражение мъжът с червен костюм.

Моят гост.

Изпитвах смесени чувства когато се налагаше да нарека това създание по този начин. Ласитър беше вампир нахилядастотици години, част от Графството на Великите повелители. Част от Хекат. Всеки път, щом някои от тях идваше при мен, неизменно трябваше да приема факта, че ще последва нещо лошо. Сякаш неприятностите са им залепени за шибаните задници.

Хекат не идват при теб за да ти честитят рождения ден. Никой от великите повелители не се вълнува от нещо, което не е пряко свързано със собственото му благо: дарове, кръв или услуга. Ако говориш езика на преговорите, значи имаш Хекат на своя страна. Не като съюзник — Хекат нямат съюзници, — а като невраг. Приятел, но не съвсем. Другата възможност е да се превърнеш в една от стотиците им пешки по целия свят. Пионките на Хекат са доносници, които вършат черната работа и не получават заплащане. Те са глупаци които смятат, че с покорство и стриктно изпълняване на задачи ще се издигнат до нивото на Велик повелител. Каква върховна глупост! Намирах всеки, който доброволно приемаше подобна съдба за кръгъл идиот.

Върнах мислите си в настоящето, където Ласитър седеше облегнат върху дланта си в другия край на огромната, продълговата маса от месинг в трапезарията ми. Ехидната му усмивка изнервяше дори готвачката, която наливаше червена напитка в чашата му при всяко мое нареждане. Можех да се обзаложа, че искаше да извие аристократичния му врат и да го накълца на мънички парченца, а после да нахрани с тях вълците. От позицията си често я улавях да хвърля ядни погледи към госта ни.

- Това ти беше достатъчно.

За да подчертая забраната си, оставих лъжицата която държах настрана. Отпуснах се в стола в очакване на реакцията му.

Щеше ли да пренебрегне забраната? Наблюдавах го внимателно. Изгарях от желанието да го изхвърля от имота и от усилието да не го направя. Стараех се да изглеждам спокоен.
Вампирът се беше появил пред портите на замъка малко след залез и през изминалият час така и не благоволи да разкрие причината за появата си, правейки ме крайно мнителен спрямо подбудите, които биха могли да доведат една досадна конска муха като него в Пойнери. 
Ако извадех късмет, можеше да се окаже просто вампирско перчене.

Малките паяжини в ъгъла на тавана потрепериха от хладния повей на вятъра, нахлул през процепите между старите прозорци. Полилеят със златни нишки иззвъня тихо.
Лаистър мълчеше, с което само подклаждаше огъня пламтящ във вените ми. Исках час по скоро да се отърва от компанията му. Той обаче или не го осъзнаваше, или хилядолетното му его беше твърде крехко, за да го признае.

— Донеси ми бокала! — излая на готвачката.

Делая се наежи като котка. В очите ми вампирът все повече напомняше на разглезено малко дете, плачещо за внимание. С прикрито раздразнение повдигнах пръсти към Делая, нареждайки й да изпълни заръката на госта.
Ноздрите на едрата готвачка се разшириха и тя се приближи до масата. Чашата на наглия гостенин се изпълни до горе за сетен път от пристигането му в замъка.

— Това не е твой дом. — хладно отбелязах очевидния факт. Ако той щеше да продължава с това поведение, нямаше да успея да гарантирам цялостното състояние, в което се предполагаше да си тръгне. — Слугите ми не са длъжни да изпълняват желанията ти, Ласитър.

Не беше изненада, че това само го накара да се усмихне. Усмивката му преднамерено разкри двата от четирите му остри, кучешки зъба, преди Ласитър да вдигне тост във въздуха и да пресуши чашата си. Удари дъното й в масата поставяйки я обратно. Това предизвика наниз от ругатни от страна на Делая. Устоях на усилието да се разсмея. Ако преди беше решила да го пощади то сега със сигурност нямаше да има такъв късмет, стига да получеше разрешението ми. Дали беше редно? Изкушението беше толкова голямо.

- Графството на Първородните забелязва нарастване на броя Новородени в Румъния. В твоята Румъния, която ние ти оставихме. Какво правите ти и твоята сган вечер, вместо да ловите Новородени? - проговори жлъчно Ласитър и си взе грозде от панерката.

Може би за това беше гостуването. Бяха го пратили в ролята на куче, за да души наоколо.

- Ако не изпълняваш ролята си на последен Пазител на човеците Арон, то тогава Пазители няма да останат. Ако си решил да се отказваш, моля, предупреди ни, за да можем да започнем ...

- Вечерята приключи Ласитър. Давам ти време до изгрев слънце да напуснеш замъка ми.

Изправих се от стола, решен да избавя ушите си от плача на това недоносче. Беше дошъл да си губи времето. Човек трябваше да е или истински самоуверен, или абсолютен мазохист, за да смяташе, че ще изкопчи информация от мен.

Върху лицето на вампира от Хекат се изписа насмешка. Хаплив смях се изтръгна от гърдите му. Вампирът прокара пръсти през русата си коса, сетне попита с повдигнати вежди:

- Твоят замък?

Ръмженето изтръгнало се от гърдите ми рикушира в стените на помещението като предупредителен знак.

- Нима отворих стара рана? Прости ми Арон, не дойдох с тази цел!

Напълно го игнорирах и се обърнах към Делая.

- Информирай слугите, че няма да ме има известно време, а после ми донеси оръжията.

Далия се поклони и излезе, но не и преди да отправи убийствения си поглед върху Ласитър. Другият вампир се направи, че не я вижда и приближи в моя посока.

— Нека ловуваме заедно, братко.

Обърнах се към Ласитър с присвити очи. Опитах да прозра намеренията скрити под това на пръв поглед невинно предложение.

Крачките на готвачката заглъхнаха по коридора. Смарагдовозелени очи срещнаха кобалтовосини и двамата с Ласитър, всеки с характер и маниер на хищник, се впиримчихме в безмълвна битка за надмощие.

— Защо? — попитах накрая.

Простичък въпрос. Отговорът накара събеседника ми да се забави. Нещо ми убягваше.
Никога преди не ми беше отправяно предложение за лов от друг безсмъртен. Беше шокиращо първият път да бъде от член на Хекат. Аристократичните им задници обичаха да седят на топло в някоя средиземноморска местност и да контролират останалите Първородни извън Хекат чрез заплахи по телефона или кулети с отрязана глава. Каква би могла да бъде причината за появата на висшестоящ вампир като Ласитър? Нима беше тук за да да ми се присмее за това, че вече не улавях всеки Новороден както преди?

— Липсва ми усещането. — отвърна Ласитър след напрегната пауза.

Но забавянето което му костваше ми подсказа, че не това бе причината. Ласитър разгърна леко костюма си. В пришит вътрешен джоб лежеше сребърен кинжал с гравирана дръжка. Той извади оръжието, претегли го за момент и насочи острието към другата си длан. Натискът беше достатъчен да пробие кожата. Няколко капки алена кръв оцапаха порцелановата кожа на вампира преди раната да зарасне. Мястото по нищо не се отличаваше от останалата кожа. Русият вампир прибра кинжала обратно. Явно беше приключил с речите.

Бях наясно какво представляваше малката му демонстрация: той се беше хранил от друг вампир преди да дойде. Ако притежаваше способноста да надушва и най-неуловимите миризми, то той беше наясно, че не съм се хранил скоро. Ако беше така в този момент той знаеше, че беше достатъчно само едно намушкване с кинжала за да умра.
Аз обаче разполагах с предимство, с каквото той не можеше да се похвали — опит.

— Господарю. — намеси се Делая.

Бях се взирал в Ласитър твърде дълго и бях пропуснал момента в който се беше върнала.
Поех меча от ръцете й и го прибрах в ножницата на гърба си. Шурикените пъхнах в малки отделения на колана, направени специално за тях.

— Добре тогава. Да вървим на лов.

Позволих на лицето си да разкрие част от яростта която обземаше душата ми. Нещо което наподобяваше страх проблесна в очите на Ласитър.

Хубаво. Нека се страхува.

***

Половин час преди залез бяхме успели да разчистим тридесет Новородени от града. Числото не включваше вампир, чието хранене се наложи да прекъсна. Щях да го подмина без да се намеся когато видях, че жената започна да увисва в прегръдката му. Опропастих плановете му като го намушках в сърцето.

Ласитър може и да беше напомпан с вампирска кръв, но залежалият му начин на живот казваше своето. На няколко пъти изостана, пропусна и се спъна, а това би било пагубно, ако не беше пил изцерителната вампирска напитка. В други обстоятелства щях да спра и да се забавлявам на това член на Хекат да се препъва като бебе из улиците на Пенсилвания, опитвайки да се прави на голям лош ловец, но тази вечер нямаше и следа от хумор в настроението ми.

Исках да убивам. Имах нужда от противник който знаеше какво прави.

Новородените вампири са глупави. Тромави и гладни, те нападат всеки който мине покрай тях. Те не са достоен опонент за ловец на седемстотин години и убийството им никак не ми доставя удоволствие. Като прибавим факта, че правя така, че повечето от телата да изглеждат мъртви от нещастен случай, а други изхвърлям на дънито на реката, това да си ловец не е забавно колкото звучи.

Признавам, че бързах да сложа край на лова за вечерта заради яростта която не бях успял да освободя и замалко да пропусна двамата широкоплести вампири които се подготвяха да пируват с тялото на мъртва жена. В нашия свят да се храниш от мъртвец е забранено. Действието е сходно с това лъв да отиде при свой повален събрат и да започне да се храни от него. Ние също сме били хора — преди и да започнем да се храним от кръвта на други вампири за да запазим безсмъртието си.

Огледах тялото. Дългата руса коса на жената покриваше част от лицето й, но по всичко личеше, че не беше от тук: дрехите й бяха твърде нелепо подбрани спрямо метереологичните условия и носеше голяма раница, от която се подаваше скъп фотоапарат. Туристка. Беше починала от кръвозагуба.

Как разбрах? На врата й имаше четири прободни рани от зъби.

Прибрах меча в ножницата на гърба си и тихо се доближих откъм гърбовете на двамата вампири. По-високият се наведе към трупа. В ръката му проблясваше стъкленото тяло на спринцовка. За мой ужас вампирът го беше забил в крака на жертвата си, преди да я пресуши.

За това ли броят новородени нарастваше така бързо? Някой инжектираше хора със серум от вампирска кръв?

Изпитах ненавист към тези глупави създания. Някой тровеше Пенсилвания от месеци и поставяше под въпрос контрола, който бях наложил в градовете. Някой умишлено правеше Новородени и резултата беше стигнал до ушите на Хекат — броят новопревърнати през последните седмици беше главозамайващ. Грижех се всяка вечер това число да намалее, но то нарастваше въпреки усърдната ми работа. Извадих меча си. Звукът накара вампира държащ празната спринцовка да се обърне.

С отработено движение отстраних главата от тялото. То се сгърчи в остатъчен спазъм, преди да падне в пръстта до това на убитото момиче. Главата се търкули встрани. От артериите бликна кръв.

Вторият вампир отстъпи встрани и повдигна ръце. На лицето му се беше изписал ужас.

— Т-ти си л-лвецът!

Извъртях очи.

— Каза мъртвецът.

Замахнах. Кожата му беше дебела. Мечът не успя да премине гладко през костите и виковете му изригнаха в нощта. Следващото замахване беше последно. Вторият вампир падна до мъртвия си съучастник.

Избърсах кървавото острие в плата на палтото си и го прибрах обратно в ножницата.Наведох се и обвих с ръце тялото на момичето. Повдигнах я на нивото на гърдите си преди да поема към замъка.

По дяволите. Бях забравил Ласитър. Вампирът от Хекат избра именно този момент да се появи. Бях го изгубил повреме на миналата битка. Продължих да вървя.

— Къде си мислиш, че отиваш, Арон Корнелиус Цепеш? Ако вземеш тази женска със себе си подстрекаваш създаването на Новородени. Ще бъда длъжен да предам измяната ти на Хекат.

Той звучеше изненадан. Шокиран дори. Едва ли беше предполагал, че ще се върне с толкова добра новина при Рафаел.

За момент си позволих да затворя очи и да оставя всички възможни начини по които щях да бъда наказан за действията си да преминат през съзнанието ми. Рискувах всичко и го знаех, но не можех да позволя на Хекат да унищожат човешкия вид. Без повече ловци, на които да поверя задачата за спасяване на хората, Хекат щяха да властват над света необезпокоявано.

Не мога да го позволя.

— И ще те убия, както направих с тях. — Кракът ми подритна ръката на един от убитите вампири. — Дай ми два дни и ще се отърва от нея. Просто ще се позабавлявам Ласитър.

Блъфирах. Той обаче нямаше как да знае. 

Сякаш мина цяла вечност докато Ласитър стоеше неподвижно в края на тясната уличка, премисляйки действията си. Знаех че жадуваше да ме премахне от пътя си както искаха и всички велики повелители от Хекат. Но едно нещо го спираше: ако не откриеха новородената при мен при следващата си визитация, Ласитър щеше да изгуби позицията си. Рафаел, главатарят на мизерната сбирщина наречена Хекат, държеше да не бъде информиран с невярна информация. Той ценеше истината повече от всичко и се славеше с безмилостност. Ласитър също рискуваше.

— Избирай мъдро. — посъветвах го.

Оставих го да стой там, раздвоен и раздиран от омраза. Оставаше ми само да гадая какво щеше да избере.

И в двата случая при следващата ни среща щеше да е мъртъв.