Sant Anel: В тази глава има три джокера които да ви помогнат да проследите събитията. Ще можете да ги забележите, ако се вгледате внимателно във всеки детайл и реч между героите.
__________________

— Проблеми в Рая?

Подскочих от гласа на Прометей, долетял откъм другия край на колибата. Завесите се помръднаха едва забележимо и светлината се пречупи през заклинанието, скриващо го от очите ми. Вече започвах да свиквам с магията която древният език предлагаше.

— Покажи се! — наредих. Когато очертанията се запълниха, станаха цветни и видях Мет, седнал на стола до прозореца, кожата ми настръхна. — От колко дълго седиш тук?

— Току-що дойдох, cheri. Ако се бях появил по-рано notre chasseur щеше да ме подуши. Не можех да рискувам да провали сделката ни.

[ "твоят ловец" фр.прев.]

Увих белият окървавен чершаф около тялото си, за да се скрия от очите на Мет. Той се подсмихна, следейки всяко мое действие, макар лицето му да беше обърнато към прозореца.

— Ако ме докоснеш ще викам.

Красавецът повдигна високите си рамене и на лицето му се появи дяволита усмивка.

— Обикновенно влияя на жените по този начин, но за жалост тук никой няма да те чуе cheri. Още преди векове Арон помоли Анис да защити колибата с келтско заклинание и сега тя е изолирана за всичко, което се случва навън. Дори някой или нещо да мине наблизо то той  ще види само пътеката, водеща към гората.

Погледнах към банята — пистолета ми още беше върху мивката. Твърде далеч от обхвата ми.

По дяволите.

Повдигнах брадичка.

— Арон ще бъде бесен, ако не ме открие тук когато се върне.

Мет се ухили още повече. Сините му очи се присвиха и весело пламъче ги накара да заблестят като бистрите води на Ураш през деня.

— Той няма да ми се ядоса.

— Силно се съмнявам в това! — изсумтях. — Някога виждал ли си го бесен?

Мет се загледа в дланите си и сви пръсти. Луната озаряваше светлорусите му коси, превръщайки ги в течно сребро. От този ъгъл мъжът приличаше на картина, видение като това на Елайза в съня ми. Съмнявах се да има камера, която да може да заснеме силата на красотата на този вампир.

И неговата болка.

Изненадано смръщих вежди на тъгата, която тялото му излъчваше на талази, карайки температурата в стаята да се понижи.

Дъхът ми започна да излиза под формата на облачета пара и трябваше да се загърна по-плътно с чершафа, за да не потръпна от студ.

— Видях го на погребението на Илона Жилегай. — прошепна. Не бях сигурна дали говореше на мен или на себе си. — Стоеше скрит върху покрива на църковната камбанария, наблюдавайки как я спускат в мократа пръст.  Очаквах, че ще слезе и ще посече всички с меча си. Денят преди погребението беше изгубил разсъдъка си. Беше освирепял. Никога не съм виждал толкова съсипан човек. Бях решил, че е загубил силата да изпитва емоции след като Рафаел уби Ела, но това не беше нищо, в сравнение с празнината, която се отвори след смъртта на майка му. Кълна се, тогава за пръв път изпитах страх за самият себе си. Толкова се боях да не умра, че го последвах до брега на Ураш в най-гъстата и непристъпна част на гората. — Мет вдигна сините си очи към мен и те прободоха душата ми. — Искаше да сложи край на живота си. Ако не се бях появил сигурно щеше да успее. Убедих го да не го прави. Обещах да му помогна. — красивия французин затвори очи и адамовата му ябълка подскочи, когато преглътна. — Cheri, аз винаги съм бил на страната на Арон. Винаги. Трябва да ми се довериш. За да оцелея и да продължа да помагам на твоя ловец трябва да дойдеш с мен в двореца на Рафаел. Той е полудял. Започна да се съмнява във вярността на всички.

— Защо да спасявам живота ти?

Мет се засмя.

— Свикал е съвет на великите повелители. Ще пратят още хора по следите ти, ако реши, че не мога да се справя със задачата. Те ще изравнят замъка на Арон със земята. — сините му очи се присвиха настойчиво. — Направи го заради него, ако не заради мен. Не забравяй, че сключихме сделка.

Обвих ръце около тялото си и се свлякох на леглото.

Това ли ще бъде последният път в който видях Арон? Така ли ще ме запомни — като предателка?

Отпуснах рамене. Ако му напишех бележка, само щях да усложня нещата. Една бележка не можеше да замести истинските отговори на въпросите, каквито той щеше да зададе, ако знаеше какво бях на път да сторя.

— Трябва да се облека.

Мет се появи пред мен като черна пепел, взривила се в пространството пред лицето ми. Ръката му от гъст мрак се протегна към голата ми китка и с мелодичният си френски акцент Мет само каза:

— Тръгваме, cheri.

Чершафът се стопи, оставяйки ме гола пред очите му. Дългите му ръце се разтвориха и гърдите му се притиснаха в мекият му кафяв пуловер. Картината около нас се разми, силен вятър се завихри и разроши косата ми. Не можех да видя нищо освен Мет който сведе глава към челото ми и ме обгърна с ръце за да ме предпази от шибащата вихрушка, извила се около телата ни. Под пръстите ми пуловерът му се стопи, оставяйки го напълно гол за един кратък момент, сетне широките му рамене се обгърнаха от бяла риза и черно сако, а мускулестите му бедра се обвиха в черен изискан панталон. Тежка черна рокля със сърцевидно деколте обгърна бюста ми и тафтата се плъзна по бедрата, докато не стигна до пръстите на краката ми. Високи изискани обувки на ток покриха нозете ми, карайки ме да ахна. Устните на Мет се извиха в полувинчата усмивка и той ме притисна по-силно към себе си, помагайки ми да почувствам всеки милиметър от силното му тяло.

Озовахме се на няколко стотин метра от Лувъра. Можех да видя как слънцето се отразява в покрива на красивата конструкция.

— Сега какво? — поинтересувах се.

Мет приглади ръкавите на сакото си и посочи към паркираните коли до нас.

— Не можехме да се появим от нищото насред коридора, без колата ми да е минала през пазача. Дори магията си има граници, cheri. Първо ще отидем до двореца с колата, после ще ни вкарам вътре със същото заклинание. — той ме изгледа внимателно. — Заклинанието е Qertia mas comi, в случай, че се чудиш. И не забравяй да мислиш за мястото, на което искаш да отидеш — само така заклинанието ще те отведе където трябва.

Шокирано се взрях в лицето му. Изглеждаше толкова спокоен, сякаш току-що не ми беше казал как да избягам от всяка точка на земята.

— Защо ми го казваш?

— Qertia mas comi. Хайде cheri, искам да го повториш!

Защо държи толкова на това?

— Qertia mas comi. — казах раздразнено. — Доволен?

Мет се усмихна широко.

— Добро момиче! Сега, би ли била така добра да ме последваш до колата?

Позволих си да последвам Прометей до мястото, на което ни чакаше паркираната му Мазда. Настаних се на седалката до шофьора, премълчавайки мнението си относно вкуса му за автомобили.

Докато Мет заобикаляше откъм страната на волана, нервно издърпах металната кука на обезопасяващия колан и набързо се огледах в огледалото за обратно виждане. Може би щях да получа отговорите за които копнеех, стига първо да изиграех картите си правилно. Нямаше по-добър начин да науча всичко което ме интересува, от това да последвам виден вампир като Прометей до свърталище на вампири.  Но и нямаше по-глупав начин да вляза в капан, от този да последвам лукав измамник.

В зависимост от това как човек гледа на нещата се въвличах или в най-голямата глупост, или в най-гениалния план — и в двата случая тегнеше рискът от провал.

Маздата потегли и двамата се потопихме в тишина. Изненадващо Мет намести радиостанцията на страхотна джаз музика и аз почувствах как част от напрежението помежду ни се стопи.

Следващият един час прекарахме в меките звуци на саксофон, пиано и кларинет.

През цялото време си повтарях, че ако Мет е искал да ме убие, едва ли щеше да го направи докато трака с пръсти по волона на Hit the road Jack. Вбесяваше ме факта, че ако сега посегнеше към мен със сила, нямаше да мога да сторя нищо, за да се защитя. За всички години от живота си не бях чувствала толкова силна нужда от знания по самоотбрана, колкото успях да изпитам през последният един месец. Липсваше ми тежестта на пистолета в ботуша ми.

Подпрях чело на ръката си, стопирайки тревожните мисли в зародиш. Вече знаех, че ако ги пусна на свобода, щяха да счупят прозорците на колата, да хвръкнат нависоко в небесата и да всеят ужас във всяка моя клетка с ужасни, гротески писъци на банши.

— Интересно как щяха да реагират великите повелители, ако се бях появила гола на празненството им.

Мет се усмихна широко, без да отделя очи от пътя.  Можех само да бъда благодарна за предвидливостта му на шофьор.

— Скъпа Кат, дори в дрипи ще изглеждаш по-добре от съсухерените задници на останалите жени вампирки.

—  Ще излезеш чист от цялата ситуация, докато се наслаждаваш на кръвопролитието което ще настане щом ме обвинят за самозванка, а?

— Няма да позволя на никой да те докосне, cheri. Водя те на своя отговорност и на такава съм длъжен да те върна невредима. — заяви. — А и не съм по кръвоприлитията. — добави след секунда.

— Нима? И как предлагаш да стане частта с опазването, след като си член от Ордена? От друга страна никак не ти вярвам за кръвопролитията. Изглеждаш като човек, който се възбужда от мисълта за убийство.

Мет си позволи да ми хвърли развеселен поглед за секунда.

— Така ли изглеждам? Какъв ужас! Четеш ме като отворена книга. И какво общо има участието ми в Ордена с уменията ми да се бия?

Свих рамене. Изпитвах задоволство от това да дразня мъжкото му достойнство. Изглеждаше ми като мъж, когото рядко правеха за смях.

— Арон каза, че членовете на Ордена не могат да се бият.

— Това ли е казал Арон?

В действителност не го беше казал. Излъгах  за да проверя една своя теория. Мет се засмя паркирайки между две дълги лимузини. Когато изключи двигателя и откопча колана си ме погледна със сериозно изражение.

— Аз не съм като другите вампири в Ордена. Всъщност, съмнявам се да откриеш човешки мъж, който да притежава качествата, които аз притежавам.

— Много високомерно от твоя страна, не мислиш ли? — продължих да го дразня докато откопчавах собствения си колан.

Всъщност говорех, за да не мисля за това, което ми предстоеше.

— Никак. — отвърна Мет и ми смигна, преди да отвори вратата за да излезе навън.

Той заобиколи Маздрата и отвори вратата от моята страна, помагайки ми да стъпя на високите токове. Ръката му се отпусна на талията ми и той произнесе  заклинанието. Всичко се случи по начина, по който и миналият път и накрая вихрушката спря изведнъж, оставяйки ни насред огромен коридор с таван, от който се спускаха стъклени опушени полилеи. Тежки каменни статуи на гаргойли лежаха от двете страни по протежение на високо каменно стълбище. Всичко изглеждаше толкова студено и плашещо, че постоях няколко секунди по-дълго от нужното в обятията на Мет, уплашена от непознатото място на което се намирахме.

Устните му бръснаха бузата ми.

— Ще лъжем, че си моя любовница, cheri, докато не те представя пред Рафаел. В момента всеки вампир от съвета е дошъл в кралството, очакващ Рафаел за голямата гала вечеря.

Кимнах леко и се отдръпнах на крачка разтояние, забранявайки на очите си да обходят всеки детайл — това щеше да ме издаде и вероятно да доведе до смъртта ми.

— Как ще ни измъкнеш когато всички силни вампири са тук?

Мет вдиша напрегнато и прехапа устни, загледан в края на коридора с огромното стълбище. Вената на врата му се беше обтегнала и той изглеждаше плашещ със студения си сдържан поглед и черния костюм. Разпуснатата му светлоруса коса падаше по раменете като копринени нишки, изплетени от ръцете на малки феи.

Изглежда толкова царствено.

— Няма защо да се тревожиш. За мен не е проблем да се справя с тези глупаци. Тревожи ме само Анис.

— Анис е тук? — изписках.

Мет покри устата ми с ръка, но звукът се плъзна по коридора заради силното ехо. Две жени с дълги рокли и напудрени носове се обърнаха към нас с любопитни погледи.

Мет се намръщи леко и повдигна длан, избутвайки кичур от косата ми зад ухото с дългите си пръсти.

— Преструвай се, че си моя любовница и пази мълчание. Очевидно по друг начин няма да успеем да запазим самоличността ти в тайна задълго.

Ухапах ръката му и той премига изненадано.

— Ау! Cheri, дръж си зъбите прибрани, ако не искаш аз също да те ухапя. — той се ухили сексапилно и наклони глава настрана. Косата му се плъзна по бялата му риза и сякаш се протегна към голата кожа на гърдите ми, показваща се от деколтето. — Но не смятам, че Арон е съгласен да дели.

Той ми намигна, затвърждавайки намека си. Устата ми се отвори в израз на шока обезел тялото ми. Пернах го по рамото.

— Задник!

Макар да имах смесени чувства към Мет, той не ме плашеше. Дори ттябваше да призная, че започвах да го харесвам.

Той може да лъже за всичко.
Дяволът също е бил ангел, преди да се опияни в желанието за власт. Трябва да бъда внимателна с този плейбой.

Красавецът се засмя и улови ръката ми под мишка, завличайки ме към високото стълбище. Токовете ми тракаха по каменната им повърхност като камбанен звън, отброяващ оставащото ми време. Въздухът едва достигаше до свитите ми дробове от страх. Бях в леговището на звяра, на стотици километри от Арон и вероятността да не гл видех никога повече сви стомаха ми.

Рин беше казала, че хормоните не повлияват на начина по който виждаш своят другар.

Поех си внимателно дъх и изправих рамене, пристъпвайки наперено заедно с плейбоя до себе си. Двамата продължихме да се движим един до друг и заедно избутахме голяма двойна врата, отвъд която жужаха десетки гласове.

Красиви жени с дълги рокли криеха лицата си отвъд малки ветрила. Мъже с дълги коси вързани на тила бяха покрили
очите си с маски. Остри зъби проблясваха навсякъде, докато устните на вамоирите се разтегляха кръвожадно срещу събеседниците им. Израженията им бяха лишени от емоция, очите им — бездушен океан, където се оглежда смъртта. Движенията им бяха грациозни. Тихи. Сякаш се разбираха помежду си единствено с поглед. Беше потресаваща гледка толкова голяма група от създанията, които цял живот бях смятала за детски приказки, събрани накуп. Истински вампири, които можеха да убиват без дори да се замислят, в една стая с мен. Това беше толкова налудничево, колкото прасе вместо пуйка в тавата на Деня на благодарността. Като Дядо Коледа по дантелено бельо.
Целият този цирк наподобяваше семейно събиране с онези роднини, които никога не си могъл да понасяш.
Всички бяха насядали около голяма продълговата маса, копие на тази в замъка на Арон. Дори статуетките бяха подредени по същия начин, а камината с бял мрамор кичеше северната стена.

Рафаел очевидно няма въображение и безсрамно краде чуждите архитектурни идеи.

— Prométhée, qui est la beauté?
[ "Прометей, коя е красавицата?" фр. прев.]

Очите ми се приковаха в маскираният мъж в зелен костюм с жълта папионка — ужасна комбинация, която ме изкуши да сбърча нос в отвращение. Мет ме сръчка в ребрата и лъчезарно се усмихна на великия повелител с маска на лисица, задал въпроса.

— Protester.

[ "протеже" фр. прев.]

Маскираният мъж се вгледа в гърдите ми без изобщо да го прикрива. Усмивка разцепи лицето му и той потупа Мет по рамото.

— Donné, parce que j'aime ça. — каза самонадеяно вампирът и се върна към разговора с жената до себе си. [ "Дано, защото ми харесва." фр. прев.]

Мет стисна ръката ми и ме побутна към стола до челното място откъм вратата, като самият той се настани на челната позиция от другия край на масата, от който трябваше да бъде Рафаел. Как разбрах? Столът беше с облегалка от червено кадифе и беше по-висок, по-обсипан с инкрустации и по-величествен от всички други. Стол, достоен за крал.

— Къде е?

Мет не ме погледна докато все така усмихвайки се оправяше ризата си.

— Ще дойде.

— Ще умра.

Русите му вежди леко се сбърчиха над изваяни му нос и той ме погледна за секунда, сетне повика един слуга да му налее вино.

— Аз съм тук. Всичко е наред.

Това не е кой знае колко утешително.

Спомнях си съня, в който бях видала Рафаел. Страхът, който беше сковал мускулите ми. Не знаех как ще се изправя очи в очи с това коравосърдечно създание. Дори произнасянето на името му в залата липсваше. Всички изглеждаха напрегнати, потънали в очакване за появата на своя господар.

Като легендата за Цепеш, помислих си — всички се страхуваха от краля на мрака.

— Какво правят на тези събирания?

— Дебнат за информация между останалите вампири и любезничат помежду си, за да завържат връзки при следващото си хранене.

Повдигнах вежди. Колко умно. Никога не бих се сетила за подобно нещо.

— Какво ще ядеш? — попита Мет.

Поставих ръце от двете страни на празната чиния и се взрях в отражението си върху сребърните прибори до чашата си. Улових крайчето на малката сгъната кърпичка и го смачках нервно.

Отдавна бях изгубила апетит, но напрежението, което се надигаше като буца в гърлото ми заплашваше да ме издаде, с което щях да получа еднопосочен билет за страната на мъртвите по-бързо от Фреди Крюгер.

Ободряваща мисъл, особено след като го нямаше Арон да ми спасява задника.

— Не мисля, че бих могла да преглътна дори чаша вода.

Мет тихо се засмя и демонстративно постави ръка  върху моята. За другите изглеждаше сякаш флиртуваме помежду си, но съжалителния поглед който ми отправи беше само за мен. Единствено аз знаех, че този малък жест беше загриженост.

— Ако аз умра и твоят ловец ще умре.

Замръзнах.

— Толкова ли е зле?

Мет стисна устни в права черта и ме пусна. Видях как си пое дъх и закрепи фалшива усмивка на красивото си лице, преди да ми отговори.

— Дори повече, отколкото си мислиш.

Видях как няколко жени са забили злобни, ревниви погледи в мен. Ухилих се и поставих ръка върху гърдите на Мет, привличайки вниманието му.

— Тези двете отсреща ме гледат като свежо месо.

Тялото на Мет се напрегна под ръката ми, но той не показа с нищо, че нещо помрачава щастието му да бъде тук с всички тези вампири.

Същият манипулатор като Арон и Делая.

— Те не знаят, че си заета.

— Не съм заета. — поправих го. — И какво означава това?

Русият плейбой се засмя и открито ме погледна палаво.

— Означава, че искат да спят с нас.

— С нас?

— Да.

Пръстите ми пуснаха погнусено кърпичката която мачках.

— За вампирите е нормално да участват в оргии. — поясни Мет.

Задавих се. Потупах гърдите си с ръка и повдигнах пръст към лицето му.

— Ще изляза пред вратата за минутка. Трябва ми малко тишина и... чист въздух.

Мет ме стрелна с изненадан поглед.

— Не мога да те защитя, ако не стоиш близо до мен.

— Само за минутка! — примолих се.

Надявах се очите ми да изразяват отчаянието което изпитвах и Мет да го забележи. Той въздъхна и избута косата си назад, помахвайки ми с ръка в посока на вратата.

— Минута. — сините му очи се присвиха. — Само толкова.

— Разбира се! — усмихнах се благодарствено и се изправих по възможно най-грациозния начин, пристъпвайки към двукрилата огромна врата.

Щом жуженето намаля си поех дълбоко дъх и прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да подредя мислите си.

Преди месец и половна бях нормално момиче от Ню Йорк, учещо журналистика и работещо в редакцията на едно от най-старите списания в историята на Ню Йорк. Сблъсквах се с досадни съперници, подкупени статии и досадници, които искаха да им правя интервюта. Най-лошият ми ден се състоеше в лошо проведено разследване по някоя новина или опърничав гост в редакцията, решил да мълчи на въпросите, които му задавам.

Нищо общо с вампирски гала вечери, убийства и оргии.

Фактът, че се намирах на километри от Румъния за няколко секунди благодарение на магия доказваше колко контрастиращ беше новият ми живот спрямо предишния.

Бях заобиколена от врагове. Не знаех дали вампирът, с когото бях сключила сделка не ме беше довел на сигурна смърт или казваше истината, че е готов да ме защити от господаря си.

— Това е толкова изтъркано, не мислиш ли? "Искам да подишам чист въздух." Сякаш някой ти повярва!

На мен ли говори?

Обърнах се наляво, където красива чернокоса жена с лилави очи оправяше спирала си, оглеждайки се в малко сгъваемо огледалце.

— Извинявай, познаме ли се?

Жената млясна с устни и затвори огледалцето с тихо щракване. Белите й зъби блеснаха равно когато ми се ухили, но усмивката не достигна очите й.

Нима не е вампир?

— Нека се представя — казвам се Анис. — в лилавите й очи лумна злост. — Black Annis. Но ти вече знаеш коя съм, малко куче.