Докосването му срещу кожата ми беше като жигосване. Подобно на запален кибрит възбуди всеки нерв по скалпа ми. Миниатюрните косъмчета по врата ми настръхнаха, протегнаха се към топлите мъжки пръсти изисквайки да бъдат докоснати. Очите ми се притвориха и въздишка напусна окървавените ми устни.

Всяко усещане беше наситено в неоново. Цветно до последната мисъл — същинска палитра от нюанси на възбудата, камшик от всепоглъщаща страст.

Гърбът ми се изви в дъга и — в онзи момент ни най-малко не ме интресуваше колко засрамващо звучеше, — задникът ми се вирна в красноречив сексуален намек.

Почувствах другата му ръка върху рамото си, после той рязко я дръпна и я постави върху бузата ми. Представете си мънички сладки обождания, запращащи нервни импулси до всеки оголен нерв по кожата ви, пълзящи като дяволско докосване от нагорещен екстаз.

Щади рамото ми, въпреки че умира от глад.

Мисълта ме шокира. Свали защитите ми. Горещината която излъчваше всеки сантиметър от тялото му полепна по мен като ръкавица и аз се поддадох, опирайки се върху широките му гърди.

— Esti atat de dulce. ["Толкова  сладка" рум. пр.]  — дъхът му опари кожата ми и езика се плъзна нагоре към ухото, преди зъбите му да гризнат леко меката възглавничка. — Exact naiv. [ "Tолкова наивна" рум.пр.]

Ускореното ми дишане ми пречеше да чуя дори най-близкото прошумоляване на клоните на борчетата около нас. Бях така погълната от това да чувствам, а не да виждам, че когато Арон се засмя до ухото ми и цялата ми кожа настръхна се извъртях и носовете ни се счепкаха.

— Какво е смешно? — попитах замаяно.

Той се ухили и леко дръпна няколко кичура от русата ми коса, докато ръката му на бузата ми се плъзваше по врата ми и надолу по гръбначния стълб. Леко надигна глава и с премрежен поглед отвърна:

— Ти.

Очите ми сами се плъзнаха към плътните му устни, смътно давайки си сметка, че го виждах да се усмихва за пръв път откато го познавам. Устните ни почти се докосваха, дишането ни се сливаше и гърдите ни се удряха едни в други, изпълнени с адреналин. Арон плъзна ръка още по-надолу.

— Чакай... — опитах да се избутам нагоре за да се изправя, но пръстите му се забиха в кожата на бедрото ми, заключвайки ме в топла прегръдка.

— Чаках твърде дълго! — изръмжа ниско и гърлено, захапвайки рамото ми.

Човек би помислил, че чувството ще бъде неописуема болка, способна да те накара да изгубиш съзнание, но ухапването му бе така възбуждащо, така приятно, че от устните ми неволно се откъсна "Още!".

Пръстите ми затърсиха черните кичури коса, плъзнаха се в прекрасната им мекота и го подтикнаха да продължи със сладкото мъчение на врата ми. Арон изпъшка, спусна ръце до хълбоците ми и ме притегли към себе си, намествайки ме върху твърдото си тяло. Коленете ми потънаха в калта и разтопения сняг, докато езикът му изследваше линията на ключицата ми. Тихите ни въздишки се сляха в едно общо дихание, пръстите ни се впиваха в кожата на другия, усещайки, потръпвайки. Адреналина ми скочи, устните ми се разделиха и зъбите се удължиха. Арон си пое накъсано дъх и повдигна главата ми. Пръстите му се увиха около косата на тила ми и собствените му зъби се показаха, когато той се озъби със замъглени от страст очи. Зелените им ириси блестяха с живот и дива, поглъщаща похот.

— Целуни ме!

Подивяло животинско ръмжене раздра въздуха и устните му се разбиха в моите. Почувствах се жива. Наелектризирана. Силата ми запращя под кожата, устните ми станаха чувствителни и всяко докосване на езика му с моя се превърна в единственото, което ме интересуваше.

Всяка мисъл изтече от съзнанието ми — единственото важно беше мекотата на топлите въглавнички на устните му, на възбуждащото скубане на косата ми; триенето между телата ни — можех да почувствам всеки милиметър от дължината на ерекцията му.

Арон стисна по-силно бедрото ми.

Гърдите му завибрираха.

Той мърка!

Дъхът заседна в гърлото ми. Чувството беше толкова приятно, че се отпуснах върху широките му гърди и отвърнах със същата невъздържаност на целувката. Устните ни се бореха за надмощие, зъбите ми се забиха в долната му устна и Арон измърка доволно, притискайки ме по-силно към гърдите си.

Изтрел.

Ухапване.

Змия.

Смътно осъзнавах, че разумът ми се опитва да си проправи път към замъгленото ми съзнание.

За бога Кат, увладей се!

С раздразнена въздишка се надигнах, поглеждайки го настойчиво.

— Не можем да... — прокашлях се, осъзнала какво щях да кажа. — Трябва да се погрижа за раната ти.

Арон затвори очи и изруга. С нежелание отпусна ръка.

— La naiba. [ "Проклятие" рум. прев.]

Изгледах го лошо и понечих да се изправя, но тежката му ръка не помръдна.

— Би ли ме пуснал? — Размърдах се, опитвайки да се изправя, но той отказа да ми сътрудничи. — Трябва да се погрижа за...

Ахнах.

Очите му бяха затворени.

Наведох се за да проверя дали диша, уплашена да не би да е останало от отровата в кръвта му или моята да не е била достатъчно и въздъхнах с облекчение щом долових равномерните му вдишвания. След множество пъшкания и приплъзвания най-накрая успях да се изправя до седнало положение.

— Той спи. Просто спи. — заговорих на себе си. — Изобщо не се целувахте и той изобщо не пи от кръвта ти.

Може би трябваше и двамата да сме в съзнание за да подействат хормоните, за които Рин ми беше обяснила. Може би сега нямаше да се получи пълната химична реакция, която да ни свърже и когато Арон се събудеше отново, всичко щеше да е постарому. Повтаряйки си тази мисъл като мантра хванах тежката камара мускули под раменете и започнах да го тегля към колибата.

Ако Анис беше пратила змията за да ме убие, то нямаше да е проблем за други създания да ни открият.

* * *

С всеки изминал час раната започваше да ме тревожи все повече и повече. Бях почистила мястото с вода, бях вдигнала крака му върху една възглавница и останах да се взирам окаяно в гнойта, която беше започнала да изтича през дупките от ухапването. Бях уплашена — Арон бе започнал да се поти и трескаво мърмореше на различни езици в съня си, без да отговори на молбите ми да отвори очи. Така бяха изминали три часа.

Отчаяно се мъчех да открия какво значи "ghiocel". Би било много по-лесно ако имах телефон с обхват и интернет, но за жалост наблизо нямаше нито едното, нито другото.

Накрая ядосано захвърлих клетъчния телефон върху дървената маса и влязох в банята за да отмия кръвта по врата си. Открих пакет с памук и съскайки от неприятното усещане отлепих марлята от раната си за да я почистя с вода. Трябваше да спирам при всяко действие и да си поемам остро дъх, подготвяйки се за следващото докосване на памука до раната.

Накрая огледах рамото си доколкото можех с липсващите огледала наоколо и осъзнах, че заклинанията на древния език са наистина опасни — дори в най-малката си доза. Раната щеше да е заздравяла още миналата вечер, стига куршумите да не бяха омагьосани.

От другата стая се чу тихия стон на Арон. Изхлипах и покрих лице с ръце, отпускайки се върху студената мокра мивка оцапана с кръв.

— Какво по дяволите е ghiocel?

Пръстите ми заскубаха косата докато дъвчех нервно долната си устна. Арон ме беше спасил, изправяйки се невъоръжен срещу змията. Беше ме измъкнал от ръцете на онези нещастници които ме бяха инжектирали и беше промил раните ми миналата вечер, успокоявайки болката с лечебни билки. Дължах му живота си. Не можех да го оставя да умре.

Мисли Кат, мисли!

Мозъкът ми отказваше да ми сътрудничи. Изхлипах отново.

Това е бедствие.

— Господи, какво да правя? — проплаках и се свлакох върху плочките в малката баня, молейки се за чудо. — Ако някой ме чува, готова съм на всичко срещу помощ.

Пръстите ми се свиха в юмруци.

— Защо всички лайна трябва да се изсипят върху мен? — ръката ми удари пласмасовото казанче на тоалетната и водата потече през дупката във формата на юмрук. — Мамка му!

Нали знаете когато казват "Внимавай какво си пожелаваш"?

Изправих се за да взема хавлията окачена за стената в опит да възпра течащата вода, когато мъжки глас ме накара да подкоча. 

— Bonjour, красиво цвете!

Ръката ми изпусна хавлията. Протегнах едната напред, а с другата взех пистолета си, лежащ върху мивката.

— Как влезе тук?

— Много просто. — усмихна се Мет. — Използвах заклинание на древния език.

Изпъшках.

— В последно време заклинанията ми идват в повече. — наклоних дулото към слабините му. — Кажи ми как ме откри! 

Мет вдигна ръце и леко се намръщи. Красивите му сини очи изглеждаха угрижени.

— Почувствах, че имаш нужда от мен.

Опулих се насреща му.

— Почувствал си? — повторих. — Това е невъзможно!

— Свали пистолета, красиво цвете! Тук съм за да ти помогна. Кръвта с която си била инжектирана е моята. — той леко се отпусна. — Мога да почувствам когато нещо не е наред с теб, защото споделяме обща мутация и кръв. Разбираш ли?

Ахнах ужасено и отстъпих назад. Ръката ми се сви около спусъка.

— Това... искаш да ми кажеш... — издишах задавено. — Мутацийте не са случайни, нали?

Прометей наклони глава и се усмихна мило. Изглеждаше толкова красив в бежовото си палто сливащо се с русите му кичури и искрящата бяла усмивка, че човек лесно можеше да се поддаде на чара му.

— Oui. Колко си умна.

За бога, защо трябва този френски акцент да е толкова секси!

— Какво искаш? — озъбих се.

— Да ти помогна. — каза простичко.

Вдигнах пистолета и се прицелих в главата му. Сините му очи се разшириха от изненада.

— Можеш ли да прочетеш мислите ми?

— Не.

— Какво можеш тогава?

Мет се размърда неспокойно.

— Какво имаш предвид?

Махнах неопределено с ръка.

— Можеш ли да ме контрулираш? Внимавай как ще отговориш, защото мога да разбера когато някой лъже!

В очите му проблясна веселие.

— Ако беше така нямаше да си още с него.

Изсъсках и пристъпих напред.

— Колко добре го познаваш? 

Мет стисна устни.

— Доста добре, cheri.

— Лъжец ли го наричаш? — озъбих се. — Ти да не си по-различен? Работиш за Хекат!

Мет оголи зъби и въздъхна, прокарвайки ръка през косата си.

— Повярвай ми Кат, нямам избор.

— Лъжец! Можеше да станеш ловец! Да му помогнеш!

Мет изви вежди и също пристъпи към мен. Сега ни делеше само метър разтояние.

— Изобщо не знаеш какво върша, че да ме съдиш. Дойдох тук да ти помогна и ще го направя. — Той пристъпи още крачка напред и свали дулото на пистолета към пода. — Аз ти дадох това оръжие, помниш ли, cheri? Кажи ми Кат, колко пъти ти спаси живота?

Поех си дълбоко дъх и отместих пръст от спусъка.

— Как ще ми помогнеш?

Мет скръсти ръце.

— Значи вече си отзивчива?

— Как ще ми помогнеш! — извиках ядосано. — Говори бързо или се махай!

Той изруга.

— Merde. Много ли е зле?

Грижа ли го е за Арон наистина?

— Ухапа го омагьосана змия. — обясних бавно. — Когато стрелях по нея разбрах, че е от дърво.

— Пазител. — процеди. — Изпратила го е Анис.

Кимнах.

— И аз така разбрах.

— Мога да ти набавя лек... — започна внимателно Мет. Улови рамото ми.  — ...но при едно условие.

Избутах ръката му от себе си и оголих зъби. Заплашително изсъсках срещу лицето му.

— Не сключвам сделки с предатели.

Красивият вампир облиза устни. Очите му се стрелнаха към отворената врата на банята и той се наведе леко настрани за да провери Арон, сетне се обърна към мен. Красивото му лице изглеждаше напрегнато.

— Знам какво е ghiocel, cheri.

— Говори! — прошепнах замяно. — Какво е? Къде да го открия?

— Non. Първо ще трябва да приемеш сделката.

— Какво искаш?

Мет се поколеба.

— Приемаш ли?

— Първо ми кажи какво искаш!

Половинчата усмивка разцепи лицето му, правейки го още по-красив и чаровен.

По дяволите, този мъж е опасен!

— Бих се изкушил да кажа една целувка, но... ще трябва да ми позволиш да те отведа при краля на великите повелители.

Дръпнах предпазителя на пистолета, пристъпих напред и притиснах дулото в чатала му. Устните ми се извиха в злобна усмивка. Мет сведе глава и дъхът му разроши косата ми.

— Искаш шефа ти да ме измъчва, така ли? А аз реших, ще може би наистина искаш да ми помогнеш.

Усмивката на красавеца угасна.

— Ще се погрижа никой да не те нарани. Никой. Дори Рафаел. Идваш с мен, преговаряте и те връщам невредима обратно. Никой не знае къде съм и няма да успее да ме проследи. Имаш думата ми, красиво цвете.

— Знаеш ли какво си мисля? Че Анис ти е казала къде съм и всичко това е една голяма тлъста лъжа, с която целиш да ти се доверя.

— Ако беше толкова прозорлива cheri, щеше да осъзнаеш, че ако съм искал да те отвлека отдавна щях да го направя. Как ще обясниш факта, че Рафаел не е дошъл да те отведе лично? Той не знае къде си. Никой не знае, че мога да те усетя.

Намръщих се. Имаше логика.

Въздъхнах раздразнено.

— Сигурно ще съжалявам за това по-късно, но приемам сделката ти. Кажи ми къде да намеря ghiocel.

Мет вдигна ръка.

— Аз ще се погрижа за лека, ти само ме изчакай тук.

Притиснах пистолета по-силно към тялото му.

— Дано не отиваш да извикаш подкрепление. Мога да натисна спусъка. Ще страдаш дълго докато не настъпи нощта когато ще заспиш лековития си сън.

Красавецът премига шокирано и поклати русата си глава. Сините му очи потъмняха.

— Звучиш точно като Арон.

— Ти също.

Той се ухили.

— Права си. — и изчезна.

Размахах диво ръце в пространството, опитвайки се да го открия, да докажа че преди секунда е стоял там, но ръцете ми посичаха въздуха без да се опрат в нищо.

Бях ли сънувала?

Оставих пистолета върху мивката и пуснах водата за да си наплискам лицето. Когато завъртях кранчето изтръсках ръце и се пресегнах към пропитата с вода хавлия, вдигайки я пред лицето си.

— Ако оживее ще ме убие. — промърморих.

Захвърлих подгизналото парче плат и изтрих мокрите си ръце в панталона, преди разко да вдигна глава.

— О, по дяволите!

Бях стояла полу-гола пред Мет и той не беше казал нищо.

Негодник!

Въпреки, че нито веднъж не свали очите си от лицето ми и не посегна към тялото ми, бях сигурна, че е запомнил всяка подробност.

Пристъпих извън банята. Краката ми се докоснаха до дъсчения под на малката колиба.

Наистина ли Арон живее тук?

Мястото нямаше нищо общо с лукса в замъка. Беше малко, прибрано и обикновенно. Явно Арон не си падаше по авангардните показности като картините, статуетките и мебелите в замъка, а по семплите функционални вещи. Нервно закрачих около трескавото тяло на ловеца, чакайки Мет да изпълни своята част от сделката. Можех ли да я разваля? Все пак не бяхме сключили таен пакт или някакво здрависване, с което да закрепим сделката.

Настаних се на ръба на леглото. Какво си мислех? Сигурно бях направила най-голямата глупост в живота си, помагайки на Мет да доведе още от хората на Рафаел тук и да ни избият, точно когато Арон е беззащитен.

Такава си глупачка!

Опрях чело върху дланите си и си наложих да дишам.

Вдишай.

Издишай.

Вдишай.

Издишай.

Ръката на Арон се пресегна и стисна бедрото ми.

— Катлин.

Премигах. Да чуя как шепне името ми насън ми подейства като кофа със студена вода.

— Арон? Чуваш ли ме? — коленичих на пода, надвесвайки се над главата му. — Открих човек, който ще ти помогне.

Не можех да кажа със сигурност, тъй като беше едва доловимо движение и можеше да ми се е привидяло, но почти бях сигурна, че кимна в знак, че ме е чул.

— Тук съм, cheri.

Подскочих.

— Ще спреш ли да се появяваш изневиделица? — просъсках и се изправих, обръщайки се към Прометей. — Какво е това?

Той протегна ръце — в едната лежеще сноп цветя с бели венчелистчета, а в другата —  сухи листа.

Не му казах за листата.

Огледах го внимателно.

Дали Анис не го е изпратила?

— Дай ми някакъв дълбок съд в който да ги сложа и да ги стрия.

— Не! — вдигнах ръка. — Твоята помощ беше дотук. Аз ще стрия билките и ще му ги дам.

Мет ме погледна сякаш бях луда.

— Merde! Знаеш ли изобщо с какво да ги смесиш? Как да му ги дадеш?

Не се бях замислила за това.

— Ако дори опиташ да го убиеш...

— Той може да умре и без моята помощ, ако не ме оставиш да си свърша работата.

Повдигнах ръце от безсилие.

— Хубаво! Но ще следя какво правиш. Кажи ми как да му го дам и после се махай оттук.

Мет се намръщи.

— Аз не съм ти враг, cheri.

— За мен си точно такъв, cheri.

Ноздрите му се разшириха при обръщението, но той не ми се нахвърли. Вместо това отиде до малкия кухненски бокс и започна да подготвя нужните съдове и прибори, с помоща на които щеше да приготви сместта.

Стоях мълчаливо до Арон и наблюдавах действията на Прометей, питайки се дали това цвете е билката ghiocel, или вампирът ме лъже. Нямаше как да знам тъй като самата аз не знаех какво е ghiocel и не можех да разбера как изглежда. Трябваше да му се доверя.

Да поверя нечий живот на враг?

Отново се отпуснах на ръба на леглото. Безсилието беше най-големият ми враг. По-голям от Мет, по-голям дори от Рафаел. Именно безсилието ме беше притиснало дотук.

Изчаках около четвърт час, преди търпението ми да се изчерпа.

— Готов ли си? — попитах раздразнено.

— Още минутка.

— Нямаме минутка.

— Искаш да го убиеш ли?

— А ти?

Мет отпусна ръце и ме погледна остро.

— Хубаво. Няма да го сгрявам повече. — той ми подаде малка стъклена чашка с черникава течност вътре. — Накарай го да изпие сместта и проверявай състоянието му през половин час. Най-късно до сутринта ще е буден и на крака.

— Защо да го проверявам? — присвих подозрително очи.

— Защото когато се събуди ще бъде много, много гладен.

Прехапах устна и поех чашката с черна смес. Поднесох я под носа си и подуших, преди да я отдръпна отвратено настрани.

— Това е ужасно!

Мет се ухили.

— Само почакай да чуеш най-хубавото.

Изправих се на крака.

— Говори!

Той пристъпи към мен и взе палтото си от закачалката.

— Красиво цвете...

— Да? — Какво не ми казва?

— ...ще трябва да го накараш да го преглътне. — устните на Мет бръснаха бузата ми, карайки ме да замръзна.

Той се наведе напред, залепи целувка на устните ми и ми намигна, докато изчезваше като видение пред очите ми. 

— Да го прелътне ли? — извиках към нищото. — Негодник! Върни се тук и ми отговори!

Отговори ми тишина.