Човек никога не знае от къде ще изкочат изненадите. Понякога е котка, падаща от четвъртия етаж върху капака на колата ти. Друг път се случва така, че целият ти живот се пребръща на триста и шейсет градуса за има няма три секунди — една за да успеят зъбите да пробият кожата, една да потече кръвта и още една, за да се поеме първата глътка.

Нищожна прашинка от времето ти на смъртен, способен да се зарази от кихавица на бебе стоножка и да умре със скоростта на спукан балон.

Има и случаи в които съдбата те рита в корема само за да ти демонстрира колко силен ритник притежава — като убийството на човек, към когото си започнал да се привързваш и заради когото си бил готов да дадеш живота си. Тя е една много зла и много гладна анорексична кучка готова да се сбие дори за онази малка кожена чанта, която току-що е видяла в мола, сякаш това изобщо няма да промени живота на някой невинен, нищо неподозиращ човечец, със силата и бързината на удар от японски влак-стрела.

Ако ме питате как бих могла да опиша Рин, по-добре да се настаните удобно и да се подготвите за най-трогателната, скучна и дълга проповед на една побъркана новородена вампирка с проблеми с храненето и мъжете — второто беше грешка приживе, която повтарях още от началото на безсмъртния си живот, но проклета да бях, ако пропуснех дори един детайл от пикантните подробности.

Да, онези подробности.

Но да се върнем на Рин — макар тялото й да беше мъртво за вечни времена, детето в нея беше така живо, истинско и чисто, че успяваше да ме накара да забравя коя съм, от къде идвам и в какво се превърнах. За последното винях глупостта си и с ръка на сърцето признавам, че ако можех да върна времето назад щях да сторя същото. Това само по себе си оправдава обвиненията и шегите по адрес на блондинките — очевидно все пак във всяка легенда имало капка истина.

  Рин ме разбираше, говореше с мен и искаше да бъда нейн приятел. Не изискваше силата ми за себе си, не гонеше величие и не търсеше защита. Казано накратко един шибано страхотен приятел, ценящ те заради това кой си, а не какво си.

Нищо общо с като мъжете с които моя милост успя да се забърка — психопати, при които не можеш да разлечиш дали те искат мъртъв или гол.

Такава рядкост, помислих си с тъга.

И аз позволих да бъде убита.

Рин бе истинско съкровище и не заслужаваше нищо от това което й бяха сторили. Белезите по тялото й говореха, че се беше опитала да спре нападателите, а те я бяха измъчвали за да им каже къде съм.

Рин е била първата която са нападнали. Всичко е било добре изигран парад на болката, който е бил воден от някой ужасно безкрупулен, лишен от милост вампир. Всичко говореше за омраза. Нещата изглеждаха твърде лични и трябваше да си кръгъл идиот за да не го забележиш.

Трябваше да разбера в какво се забърквам преди да предприема някакви действия. Убийството на Рин не можеше да остане ненаказано.

Арон може и да беше готов да преглътне смъртта на една слугиня, но аз имах сърце и чувства и те ми нашепваха, че така е правилното действие.

Убиецът на Рин ще крещи за милост, така както тя не в могла, след като е заповядал да разкъсат гърлото й със зъби.

Лично ще се погрижа за това.

Моторът профучаваше покрай ръба на река Ураш, мъркайки като спяща котка. Водите на реката приличаха на златна нишка, обсипана в лъчите на утренното изгряващо слънце. На няколко пъти видях риби да се спотайват в плитчините и да цопват обратно, когато приближим. Жаби се препичаха върху камъните, примижали с мъничките си зелени очи. Беше трудно да различа къде започваше една купчина опадали клони от друга, заради скоростта с която караше Арон. Ръцете ми бяха обгърнали в задушаваща хватка гърдите му и от няколко минути пръстите ми бяха започнали да посиняват от усилието. Бузата ми започваше да изтръпва, залепена за гърба на ловеца. Не знаех от колко точно време се движим, но преди около десет минути загубих от поглед кулите на замъка зад клоните на дърветата — първо голямата му структура с извити зъбери от камък се беше смалила зад нас, после светлините от слънцето бяха започнали да къпят кулите и накрая куполите заедно с камбаната в последното крило се бяха смалили до миниатюрни фигурки, които едва се подаваха между протегналите се към небето голи клони на дърветата.

Снегът беше започнал бавно да се разтапя и мотора прескачаше буци с кал, карайки ме да ругая Арон задето ми причиняваше тези главоболия без дори да обясни какво значи "у дома". Вероятностите бяха толкова много, че беше невъзможно да отгатна преди да съм видяла, докоснала и померисала отговора.

Знаех, че действията му са ръководени от идеята за моето добро също както знаех, че ми беше помогнал почиствайки раните ми, но това не значеше, че трябваше да се радвам. Всъщност, бях бясна — отново ме беше поставил в положение, в което не владеех живота си.

Гледах как дърветата намаляват, разреждат се. Стават все по-ниски. Бодлите започнаха да изместват голите клони. Не мина много преди да навлезем сред иглолистни борове които правеха път на отъпкана от стъпки пътека през гората. Едва когато се отклонихме от коритото на Ураш Арон започна да намаля скоростта. Априлиата мъркаше тихо и вибрираше мощно, запращайки тръпки на адреналин по протежение на гръбнака ми.

През визьора видях предната стена на малка дървена колиба, сгушена между клоните на дърветата. Две висящи лампи под формата на пасъчен часовник висяха от двете страни над вратата, полюшвайки се бавно. Малък навес поддържан от две колони я покриваше като чадър, а отдолу две дървени стъпала водеха до дървената й врата с меден обков, извит под формата на старинен меч. Малкият с широчина най-много метър прозорец под формата на квадрат беше единствения ми изглед към вътрешността — в дъното се виждаше единично меко легло с обикновенни бели завивки и дървена маса с масивна структура боядисана в червено. Няколко свещи горяха отгоре й, единствен източник на светлина.

Арон се прокашля, привличайки вниманието ми. Откъснах очи от меката светлина на свещите и издърпах ръцете си до тялото, далеч от топлината на мъжа пред мен.

— Ще можеш ли да свалиш каската?

— Какво е това място?

Няма да му позволя да се измъкне, отбягвайки темата.

Той пусна крачето на мотора и се изправи, сетне прескочи седалката и пристъпи към мен. Очите му се впиха в моите, тъй като останалата част от лицето ми беше покрита от каската.

Той скръсти широките си ръце и повдигна вежда.

— Това е колиба.

— Очевидно. — изсумтях. — Кой живее тук?

— Аз.

— Ти?

— Слизай. — пресегна се и издърпа каската сам.

Руси кичури покриха лицето и очите ми, правейки ме сляпа за случващото се около мен. Разтръсках глава за да накарам немирната коса да слегне, когато Арон изненадващо се пресегна и улови един тях, превъртайки го между пръстите си.

Беше белият.

Онзи, който се появи при първата проява на силата ми.

Или поне първата, за която доскоро знаех, тъй като някой — въображаемо посочих към ловецът до себе си—  беше решил да заключи спомените ми.

Близостта му не ми харесваше, затова се пресегнах и прокарах пръсти през косата си, издърпвайки кичура от ръката му.

— Станал е по-голям.

Намръщено се замислих какво може да има предвид, осъзнавайки, че говореше за белия кичур коса.

— Сигурно е така. — промърморих и слязох от мотора, внимавайки да не го докосна. — Не знаех, че имаш мотор.

Ловецът отпусна ръка, преди да поеме към колибата без да ме удостои с отговор. Изглеждаше раздразнен, заради което реших, че се е досетил за желанието ми да стоя настрана.

— От кого се храниш? — попитах напрегнато.

Това беше въпрос който ме тормозеше от дълго време и реших, че директното му задаване би ми осигурило по-голям шанс от шикалкавенето.

Високият вампир замръзна. Мускулите му се напрегнаха и цялото му тяло се скова. Облечен в кожените дрехи, плътно прилепнали по масивното му тяло, човек изцяло си дава сметка за това колко масивен е мъжът под тях. Само бедрата му бяха като дъвените подпори, придържащи платната на корабите.

— Не може да очакваш да повярвам, че се храниш само от хора. Виждала съм те как се биеш — сетивата ти са силно изострени. Твоята мутация не отслабва, което означава, че се храниш от друг вампир.

— Не съм се хранил от вампир през целият си съзнателен живот. — прозвуча като ръгатня заради интонацията, с която изплю думите.

Замислено погледнах към масивното му тяло.

— Може би се дължи именно на това.

— Не е това.

— Не можеш да си сигурен.

Арон замълча. Кожата на якето му проскърца когато се обърна и ме погледна със студено, мрачно изражение и черни като смола очи.

— Когато баща ми използвал кръвта си за да сключи пъкленият си план е имунизирал всички с неговата кръв. Нямам нужда да се храня от вампир, за да запазя свръхсетивата си.

Повторих думите му наум, натъртвайки на всяка сричка.

И отново.

Тялото ми трепереше, когато отидох до него и дръпнах ръката му към себе си. Вгледах се в линиите на дланта, в топлата груба кожа, която бе отнела стотици животи на създания, същите като него самия.

— Баща ти е бил първият вампир.

— Да. — Вената на челото му запулсира и той стисна зъби, поглеждайки към гората до нас.

Не знаех защо, но в момента не изпитвах страх от исполина срещу себе си. Може би причината беше в липсващия отчужден костюм, в който го бях виждала досега. Кожените панталони и спортното яке му прилягаха хиляди пъти повече от консервативните излъскани панталони и сако.

Не пасват на неопитомената му природа.

— Той...ти...мразиш го, нали? — пуснах ръката му и прокарах грубо пръсти през лицето си. — Звучиш по този начин.

Арон издиша бавно.

— Не го познавам, но това което е извършил, е грях. Някой трябва да поправи стореното.

Премигах и избутах един кичур който вятърът шибаше в лицето ми.

— За това си станал ловец. Искаш да оправиш стореното.

Той сведе студените си очи върху лицето ми и повдхвърли каската в другата си ръка, карайки ме да подскоча изненадано.

— Точно така. — обърна се и въобнови ход към дървената колиба.

Отърсих се от шока си и опитах да нормализирам дишането си — сигурно изглеждах като гръмнат заек, осветен от фаровете на кола. Прехапах устни, готвейки се да задам следващ въпрос.

—  Това означава ли, че ти никога не си имал другарка?

—  Колко си досетлива, госпожице Дебъро. — пормърмори сухо, натискайки бравата.

Вратата се отвори леко, разкривайки част от уютната вътрешност на колибата.

— Ами Елайза?

Арон спря, стъпил с единият си крак върху първото стъпало.

— Елайза се самоуби защото не искаше да живее като чудовище. Дори мисълта да пие от нечия кръв я докарваше до истерия.

— О! То... — голямата му длан затисна устата ми.

Тялото му се извъртя и ловецът ме избута зад себе си. Преди да разбера какво се случва черно петно се спусна през калта, изви се и с шокираща бързина впи зъби в средата на бедрото му. Арон изсъска от болка, замахна и улови опашката на създанието, посмяло да го ухапе.

— Анис! — изръмжа Арон с такава жлъч, че ме изкара от унеса ми и аз бръкнах в ботуша си, изваждайки пистолета.

Ръката ми трепереше докато вдигах предпазителя. Чух как изщраква механизма на спусъка, изтрелвайки куршума към тялото на змията. От къде се беше появило това ужасно създание?

Стиснах зъби и стрелях отново, разбивайки част от тялото му на късчета... дърво? Премигах срещу треските, посипали се от тялото на влечугото.

Нима е от дърво?

Намръщено облизах устни и се прицелих наново. Последният изтрел успя да взриви главата на създанието и то се разпадна в шепите на Арон, оставяйки го да се взира в празните си ръце на мастото, където до сега се беше намирала змията. Той се олюля и вдигна лице към мен.

— Благодаря ти.

Той току-що ми благодари!

Отворих уста да кажа нещо, да се заям, да го обидя, но истината беше, че непознато топло чувство плъзна в корема ми и се разтла чак до пръстите на краката. Бавно свалих пистолета.

— Аз просто...

Преди да имам възможността да довърша огромното му тяло се прегъна на две и той коленичи в калта, изкривил лице в гримаса.

— Арон? Не си играй с мен!

Силните му ръце се забиха в калта, борейки се да го задържат прав. Той затвори очи и задиша тежко. Дори не ми отвърна, което беше толкова нетипично за него, че веднага прибрах пистолета и се затичах напред.

— Говори с мен! — улових го за раменете в мига в който ръцете му поддадоха. По дяволите, беше толкова тежък, че и двамата се свлякохме в калта. — Арон!

Очите ми търсеха неговите, докато калните ми пръсти обвиваха брадичката му. Зелените му ириси бяха избледнели, плашещо празни. Трескави.

— Открий... ghiocel. Стрий го със сухи листа.

Взрях се ужасена в разтворените му бледи устни.

— Ghiocel? Какво за бога е това?

Той изпъшка и притвори очи.

— Да не си посмял да ме оставиш сама!

— Това... загриженост ли е? — той се закашля и за миг направи опит да се усмихне, но усмивката му се стопи. — Наистина съжалявам... за Рин.

Намръщено плъзнах поглед по тялото му. Ухапването изглеждаше ужасно, но не можех да видя раната през плата.

— Връщам се веднага!

Изпъшках, надигнах се на крака и изтичах в колибата. Стаята беше простичка: голяма медена вана, диван, легло. Единичен шкаф с плъзгаща се врата за телевизор. Промъкнах се до малкия ограден кухненски бокс в ъгъла и сграбчих един нож от кутията с прибори. Претичах обратно навън, коленичих в калната почва и хванах края на панталона му, съдирайки кожения плат. Сини ивици пълзяха като пиявици под кожата на Арон и нарастваха по дебелина с всеки разрязан сантиметър. Спрях точно преди края на бедрото и захвърлих ножа, опипвайки раната. Кръвта образуваше розова пяна върху четирите дупки, които змията от дърво беше пробила до мускула.

— Не знам какво да правя.

Арон повдигна леко глава.

— Трябва... да изтеглиш...

— Да изтегля отровата. Да. — кимнах на себе си. — Чакай малко! Ти каза, че не си се хранил от дълго време. Ако пия от теб за да я изкарам ще те убия.

Той повдигна ръка и заслони лицето си с ръка.

Какво ли е чувството да зависи от човекът, когото ненавижда?

— Просто ме остави... да умра.

Въздъхнах раздразнено.

— Ще ми се, но ти спаси живота ми три пъти, което ме прави твоя длъжница.

Звучното стенание откъснало се от устните му беше единствения отговор.

— Ти си голям карък, знаеш ли?

— Хммм? — успя да изграчи задавено.

— Нищо. — просъсках. — По дяволите!

Развързах шала около врата си, увързах го около косата си като импровизиран ластик и си поех дълбоко дъх, съсредоточавайки се върху това което трябваше да сторя.

— Ти... не си го направил нарочно, нали? По дяволите, защо те питам това...

Не спирах да мърморя всякакви неща които ми идваха наум докато се навеждах над кожата му. Миризмата на отровата пропъпли в съзнанието ми като остра воня, примесена с гнойна слуз.

Наистина ли ще го направя?

Сантиметрите между гладката кожа на бедрото на ловеца и устата ми намаляваше.

В това няма нищо интимно. Правя го, защото съм му длъжница.

Разтоянието се стопи и сухите ми устни обвиха мястото на ухапването. Чух как Арон ахва и се съвзема достатъчно да повдигне глава и да се вгледа в лицето ми. Затворих очи и засмуках.

Отровата поля зъбите ми, накара венците да изтръпнат и зашепна в мислите ми като тиха гробовна песен. Под усните ми кожата на Арон настръхна, нажежи се и потръпна. Чух как нещо цопва в калта и отворих очи, за да видя как главата му лежи неподвижно отусната, а клепачите са спуснати. Червената лампичка в ума ми светна предупредително, устните ми се откъснаха от кожата му и започнах да плюя отровената кръв със стипчив вкус.

Наведох се отново.

Усещане за изтръпване тръгна по краката ми и плъзна под кожата, напомняйки ми да побързам.

Мътъв ли е?

Кръвта на Арон започна да прийжда все по-бледа и все по-трудно, за това реших, че това е достатъчно. Оставаше само най-трудната част.

Пропълзях нагоре до безжизненото му тяло. Едната ми ръка се провря под главата му и я повдигна от студената кал, а другата се поколеба преди да повдигне горната устна и да разкрие острите кучешки зъби.

Няма връщане назад Кат.

Дишайки тежко се наведох и извъртях глава така, че оголеният ми врат да е срещу разтворените му устни. Свободната ми ръка се вдигна и съдра зарастващата там рана.

Зачаках.

Кръвта се посипа първо бавно, сетне по-бързо върху побелелите му устни. Едва чувах накъсаното му плитко дишане срещу ушната си мида, когато езика му се показа и облиза кожата ми, карайки ме да ахна. През тялото ми се спусна трепет, устните му се докоснаха до кожата на врата ми и той близна още веднъж. Изхлипах шокирано, замяна от гамата усещания обзела тялото ми. 

Такова ли е усещането...?

...толкова

е

приятно.

— Trebuia să mă părăsești a muri. — прошепна дрезгаво Арон и започна да пие жадно. [ "Трябваше да ме оставиш да умра." румънски прев.]

Докато цялото ми същество се мъчеше да възприеме сладкото всмукване и да се справи с жаркото усещане на огромното тяло на мъжа под мен, ловецът плъзна пръсти през косата ми за да ме придърпа по-близо.

Никога не бях чувала по-еротичен звук от животинското ръмжене, откъснало се от гърлото му в онзи момент.