Човек би решил, че нивата на адреналин са ми дошли в повече. Ако питате мен защо го последвах — аз имах пистолет, а той не.

Това беше безопасният отговор.

Опасявах се от другия: че всъщност, само може би, единствено и чисто хипотетично, се тревожех за Арон.

Да, това определено беше опасният отговор.

Поех си дъх и се набрах на пореднатата метална част от стълбата, по която се изкачвах.

Скапаният ми късмет.

Издух бузи, напрегнах мускули и се изтласках на сами ръба на покрива — един от многото, през които бях последвала Арон. За надут егоцентрик беше изключително бърз докато скъсяваше разтоянието до викащата за помощ жена. Не можех да не се възхитя на тишината, с която се предвижваше и грацията, с която се плъзгаше скришно между комините. Приличаше на екзотична котка тръгнала на лов.

Намръщих се когато коленете ми изпукаха в протест при приземяването от ръба на високата сграда. Наредих на мускулите си да продължат да мв тласкат напред. Страхувах се, че единственият ми хипотетичен съюзник се оправя сам срещу неопределен брой неприятели. Не знаех дали Арон е винаги така импулсивен и се хвърля да помага на другите, или беше решил, че днес е неговият ден да бъде герой, но факта, че не знаех срещу какво се изправяме ме караше да се колебая. Вампири ли бяха нападателите или хора?

По цял свят имаше джебчии, биячи и пияници. Техният брой варираше, но ги имаше — в Ню Йорк престъпността е изключително голяма и полицейските коли патрулират на екипи. Не знаех как стояха нещата в Румъния, но ако това там бяха обикновенни човешки създания, Арон щеше да бъде длъжен да се оттегли.

Приклекнах зад една малка дървена постройка която наподобяваше клетка за отглеждане на птици и се взрях в черната фигура, скрита в сенките на няколко дръвчета. Очите ми бавно се плъзнаха по детската люлка, висяща на големия клон на едно голо дърво. Видях майка да държи повито бебе в ръце и да го притиска към гърдите си с надеждата да го опази от трима мъже, които я бяха притиснали до оградата на една от къщите. Майката плачеше, вдигнала едната си ръка напред в молба да не я доближават, докато с другата подрусваше бебето, което беше започнало да плаче — очевидно и то разбираше, че ги грози опасност. Присвих очи към трите агресивни фигури, опитвайки се да открия някакъв отличителен знак, че са вампири. Когато не забелязах нищо си отдъхнах. Подпрях се на колене и прокарах пръсти през челото си, за да се успокоя.

— Те са просто едни досадници
Не можем да направим нищо. — прошепнах на себе си. — Полицията ще се погрижи. Все някой ще се...

Стреснато вдигнах глава. Нещо метално се удари в главата на единия от натрапниците. Премигах глупаво, проследявайки падането на кенчето от кока кола върху паважа. Изругах, когато видях Арон подпрян на голямото голо дърво до люлката, скръстил ръце пред масивните си гърди. Единият от мъжете — този, който кенчето беше оцелило, — се озъби към него.

— Кой си ти?

Арон не отвърна нищо, подхвърляйки нещо в ръка. Наведох се напред, мъчейки се да видя какво е.

— Хей! Зададох ти въпрос.

— Дим, хайде да си ходим. Този сигурно ще извика ченгетата. — промърмори напрегнато най-хърбавия на този до себе си. — Тя няма почти никакви бижута по себе си. Ще намерим по-добра плячка.

Арон вдигна глава и спря да подхвърля нещото в ръката си.

— Никой ли не ви е казал, че "Да откраднеш бонбон от дете" е само израз?

Онзи, който беше приближил, се изхрачи звучно пред краката на ловеца. Сбърчих нос от отвращение. Арон само го удостои с ледения си поглед, преди да каже:

— Давам ви десет секунди да се ометете от тук.

Мъжете се спогледаха.

— Тоя се ебава с нас! — изсъска този в близост до Арон. — Аз предлагам да го пребием и да му вземем парите, после да вземем нейните пари и бижутата й, докато не може да направи нищо.

— Дим, да си ходим. — каза този, когото бях кръстила Страхливеца.

— Не. — проговори най-сетне този, когото наричаха Дим. — Той ни се подиграва. Заслужава да му дадем урок.

Страхливеца се сви притеснено.

— Ама шефе, той е много голям...

— Стига си хленчил! Отиди до него и му вземи портфейла.

Малките очички на Страйливеца се разшириха от ужас.

— Няма начин! Аз се омитам оттук.

Дим се пресегна и улови Страхливеца за якето, забивайки пръст в лицето му.

— Ще ме слушаш, или ще те убия. Извади си ножа и отиди да му вземеш портфейла. Веднага!

Арон се оттласна от дървото.

— Времето изтече.

Какво правиш, по дяволите?

Онзи, който изглеждаше най-неуравновесен от тримата, изпука прешлените на врата си и кокалчетата на ръцете си. Между пръстите му проблесна метален бокс. Изстенах вътрешно и се плъзнах по корем на ръба до покрива, изваждайки сребърния си пистолет. Нямах намерние да стрелям, освен ако не беше краен случай, тъй като изтрела щеше да привлече твърде много внимание, но да гледам неравностойна битка от трима срещу един беше истински дразнещо.

— Филип, не! — изръмжа Дим, но неуравновесеният мъж вече замахваше.

Арон посрешна сключената в юмрук десница на Филип с лице, излъчващо досада. Той спря атаката с просто вдигане на длан срещу ръката на Филип и бързо уви пръсти около китката, извивайки я зад гърба му. Филип изплака и се свлече на колене, където Арон го натисна с крак, за да не мърда.

— Няма нужда от насилие.

Дим се засмя.

— Ти си истински арогантно копеле, а? Може и да се справи с Филип, но дали ще се справиш с това? — той вдигна ръка и потупа черна бухалка в дланата си.

Ококирих се от изненада. Как не я бях видяла досега? Стиснах зъби и се напрегнах в очакване на реакцията на Арон.

— С това нещо ли ще се биеш с мен? — подигра се ловецът. — Виждал съм плъхове с по-голямо достойнство от теб. Бий се като мъж.

Дим стисна бухалката по-силно и изръмжа ниско. Имаше нещо странно в това ръмжене — нещо, което ми беше познато. Напрегнах сетивата си, за да видя лицето му, когато осъзнах, че главният крадец беше вампир. Пуфтейки се снижих още по-ниско. Не можех да рискувам да ме види. Тъй като уменията ми не бяха завидни, можех да се надявам само на предимството от изненадата, в случай, че се наложеше да се намеся.

Арон вдигна дясната си ръка и направи реверанс, сякаш му предлагаше танц или нещо подобно. Въздъхнах на драматичния му начин да започне бой. Вампирът с  бухалката се затича няколко крачки и замахна, разсичайки въздуха. Затайх дъх. Арон се наведе и го срита в пищяла, сетне грациозно се изправи зад гърба му и заби лакът между лопатките. Дим загуби опора за момент и завлачи крака, но успя да запази равновесие. Още по-гневен от преди той замахна отново с бухалката, целейки се в коляното на Арон. Ловецът дръпна крака си назад и отскочи от пътя й, улови я в полет и я хвърли високо във въздуха. Докато падаше изрита с токата на ботуша си Дим в корема, улови я за дръжката без да отделя очи от него и го повали на земята, подкосявайки краката му с върха й.

— Впатляващо! До сега не бях повалял някого без да го докосна. Но кажи ми... — Арон се надвеси над тялото на Дим. — ...приятелчето ти знае ли, че искаш да се храниш от него?

Дим оголи зъби и погледна към другите двама крадци.

— Щях да се храня от нея, когато ти ме прекъсна. Сега ще убия и двама ви. — злобна усмивка разцепи слабото му лице.

— Грешен отговор. — каза ловеца и вдигна другата си ръка.

Най-сетне успях да видя какво държи.

Беше шурикен.

Дим погледна шокирано шурикена, сетне опита да различи чертите на Арон в мрака.

— Ти си ловеца. Господарят ми каза да те намеря. — мъжът се засмя и вдигна пръст към Арон. — Ти знаеш кой ме праща, ловецо. Знаеш ли какво ми каза да ти предам, ако те открия? — Арон притисна края на бухалката в бузата му, но Дим се засмя отново. — Каза, че идва за теб. Писнало му е да се пречкаш на великия му план.

— Велик план, хм? — Арон рязко заби ръба на бухалката в корема на вампира. Дим изхврипа кръв. — Така ли нарича псевдогосподството си над човечеството? 

— Ти си последния от вида си. Когато се отървем от теб никой няма да стои на пътя ни. — Дим пое дъх и неочаквано събра сили да изблъска бухалката, изправяйки се на крака.

Страхливецът се раздвижи. Беше извадил малък нож от джоба си и сега пристъпваше тихо откъм гърба на Арон. Проклинайки отново ужасния си късмет се плъзнах по стълбата отстрани на едноетажната сграда, стискайки пристолета си в ръка. Ако го сплашех достатъчно здраво, може би щеше да изпълни заканата си и да хукне далеч оттук, без да се налага да превръщам кльощавия му задник в цедка.

Прокарах език по устните си, поех си дъх и приближих още малко, опирайки дулото в слепоочието му.

— Не мърдай или ще се превърнеш във фойерверк!

Страхливецът изписка изненадано и опита да ме погледне, но аз притиснах дулото по-силно в кожата му.

— Що за лисица приближава в гръб? — промърморих и кимнах към майката с бебето.— Госпожо, мисля, че сега е момента да се омитате от тук.

Арон премига като ударен.

— Госпожице Дебъро!

— Господин Корнелиус! — казах със същата интонация. — Това някакво клубно събиране ли е? Защото този искаше да се натресе през задния вход.

Арон започна да ръси проклятия. Страхливецът ме погледна. Явно беше решил, че няма да го гръмна, защото замахна с ножа си. Свих се назад. Острието поряза корема ми и съсипа любимата ми блуза.

— Госпожице Дебъро!

— Малко съм заета! — креснах в отговор и фраснах с всичка сила ръката на Страхливеца докато посягаше отново към мен.

Малкото му тяло се оказа невероятно жилаво и мерзавецът успя да се извърти и да опре острието на ножа във врата ми. Застинах, за да не си прережа гърлото сама. Арон изръмжа ядосано и без да помисли за Дим тръгна в моя посока. Вампирът се стрелна напред, улавяйки крака на ловеца. Захапа прасеца му и опита да скъса сухожилието на петата. Арон изръмжа по-силно и скочи във въздуха, повличайки Дим със себе си. Кракът му изби зъбите на вампира, а когато се приземи уви пръсти около шията му. Сигурно щеше да го убие, когато иззад ъгъла се появи непозната фигура.

В тъмнината се разнесе сипкав смях. Два чифта остри кучешки зъба се отразиха на слабата светлина от уличните лампи.

— Арон Корнелиус! Помниш ли ме? — каза гърлен глас. — Нека ти припомня.

Фигурата пристъпи в сноп светлина и вампирът вдигна глава към нас, разкривайки обезобразено от белези лице. Арон се намръщи, стискайки гърлото на Дим.

— Гидеон.

— Помниш ме значи.

Двамата мъже оголиха зъби един срещу друг в ясна заплаха. Арон удари главата на Дим в асфалта и го пусна. Вдигна шурикена и го хвърли към Гидеон, но вампирът се наведе леко встрани, избягвайки безпроблемно атаката.

— Красива дама имаш. Жалко, че ще трябва да умре.

Арон беше хубав когато беше спокоен, но когато загубеше самообладание гневният му вид беше достатъчен да накара обикновен човек да си плюе на петите. Точно сега никак не исках да бъда на мястото на Гидеон.

— Докосни я с пръст и никога повече няма да видиш утрото.

Гидеон се засмя, белязаното му лице се сгърчи и старите зараснали рани придобиха неприятен за окото розов цвят. Зад мен Страхливецът също се засмя.  Дим се беше изправил и сега плюеше кръв, докато се приближаваше. Бяха ни обградили. Дори онзи, когото Арон беше оставил да лежи на земята сега се изправи със зловеща усмивка на грозното си лице.

С всяка секунда ужасът ми растеше. Бях направила огромна грешка, слизайки долу. Дим взе пистолета ми и го огледа хубаво, преди да се ухили и да го пъхне в колана на дънките си. Арон въздъхна.

Преди да разбера какво се случи, той изрита Гидеон в челюстта. Дим, който вече нямаше няколко зъба, беше запратен на земята с юмрук в окото. Чу се изхрущяване — счупена скула, предположих. Арон спря пред мен и Страхливеца. Очите му бяха тъмни езера — нищо човешко не се виждаше в мастилените ириси. Той изръмжа ниско като някое диво животно, изби ножа от ръката на Страхливеца и ме метна на рамо.

— Не го оставяйте да се измъкне! — изрева Гидеон.

Арон тичаше толкова бързо, че не разбирах покрай какво минаваме, докато се движехме. Не след дълго спряхме между две къщи — бяхме се озовали в задънена улица. Той прокле използвайки думи които не знаех, сетне ме свали и ме оставяи зад голям боклукчийски варел.

— Ще седиш тук, госпожице Дебъро, или ще нашаря задника ти от шамари веднага щом се приберем.

Зяпнах го изумена.

— Не ме гледай така!

— К-как?

— Сякаш аз съм лошият.

Той се отдалечи на няколко крачки, достатъчни никой да не се осъмни къде ме е скрил, когато четиримата мъже ни откриха. Те се наредиха в полуокръжност, пристъпвайки към ловеца с идеята да го притиснат в ъгъла.

— Вижте го момчета, вижте как отстъпва назад! — присмя се Неуравновесения тип.

Арон не каза нищо, само погледна леко през рамо, срещайки погледа ми. Не бях очаквала да се наведе и да вземе една от женските обувки с ток които някой беше изхвърлил. Гледах слисано, скрита зад металния варел, как Арон я хвърля по Гидеон и тя се забива в окото му с цвят на карамел.

Гидеон започна да вие от болка. Дим се затича към Арон, последван от Неуравновесения. Арон заби круше в носа на Дим, изви се, срита капачката на коляното му и кракът се огъна назад. Ужасният звук от трошене на кости означаваше, че това няма да бъде поправено с обикновенн хирургическа намеса. Дим се сви на кълбо и зарида, стиснал крака си. Неуравновесения тип замахна с бухалката отпреди малко, оцелвайки Арон в ръката. Ловецът издиша шумно, отдръпна ръка и разкачи долната му челюст с един удар. Устата ми зина отворена. Неуравновесеният улови увисналата си челюст и се опита да я намести, преди силата на болката да го свлече в мръсотията. Страхливецът изсъска и хвърли ножа си, твърде ядосан за да очаква Арон да го улови между дланите си на сантиметри от лицето. Ловецът сви пръсти около дръжката и запрати ножа обратно към Страхливеца. Острието се заби до дръжката в ръката му. Страхливецът проплака, преди да хукне между сградите, скривайки се от погледа ми.

Оставяйки Гидеон да се мъчи в пръстта докато от окото му стърчи обувка, ловецът се наведе и ми подаде топлата си ръка. Кокалчетата му кървяха силно, но той дори не трепна докато ми помагаше да се изправя.

— Добре ли си?

— Аз дали съм добре? Да, идеално съм. Ти добре ли си?

Арон помръдна вежди и нещо като намек за усмивка премина през устните му.

— Това проява на загриженост ли е, госпожице Дебъро?

С периферното си зрение видях как нещо метално пелита във въздуха. Инстинктивно увих ръце около врата на Арон и го дръпнах върху мръсната земя, преди шурикена да се е забил в черепа му. Двамата паднахме до тухлената стена на малката жълта къща зад нас. Арон беше обгърнал тялото ми с ръце за да омекоти удара и сега на практика лежахме прегърнати.

Очите ми се разшириха от страх, когато Гидеон се надвеси и дупката в окото му се вряза в съзнанието ми зявинаги, докато той прицелваше дулото на пистолета ми в гърба на Арон.

Не знаех какво си мислех, когато вдигнах ръка и от нея се плъзна сноп електричество, който покоси Гидеон. Може би беше страхът от това коршума да мине през тялото на Арон и да ме убие, а може би беше това, че не исках Арон да умира. 

Което и от двете да беше причината за страха, извикал електричеството в тялото ми, не можех да направя нищо друго освен да се взирам в побеляващото здраво око на Гидеон, докато волтовата дъга го изпържваше жив.

С ужас наблюдавах как тялото му застина и пръста му така и не натисна спусъка. Трупът на обезобразения вампир се свлече до краката ни. Дългата му черна коса, вързана на опашка в тила, сега беше побеляла. Между старите безформени резки по лицето му сега се плъзгаше черна паяжина. Арон се надигна на ръце и се взря в лицето ми, преди да се изтърколи встрани. Усещането за студения въздух до кожата ми сега, когато той не лебеже върху мен, ми подейства като кофа със студена вода.

— Аз го убих.

— Това кучешко лайно? — изсумтя Арон и се изправи на крака. — Той не е заслужавал да живее и като човек.

Поклатих глава и отпусна ръка до тялото си. Болезненото усещане за неравната земя под мен ме върна изцяло в реалността.

Отново го направих.

— Беше самозащита. Вината не е твоя. — каза твърдо ловеца докато подритваше трупа на Гидеон. — Трябва да се отървем от тялото възможно най-скоро.

Кимнах като в транс и се изправих. Арон беше извадил мобилния си и набираше някакъв номер.

— Ало? Създаде се ситуация. Имам малко работа за теб. Изпращам ти адрес на който искам да дойдеш възможно най-бързо.

И затвори.

Премигах няколко пъти, отбягвайки да погледна към тялото на Гидеон.

— На кого се обади?

— На Голем.

Закрих лицето си с ръце.

— Това е катастрофа!

— Ти ми спаси живота, госпожице Дебъро.

— Убих този вампир, когото дори не познавам.

Чух как Арон изпръхтя в отговор.

— Довери ми се, той беше нещастник. Заслужаваше това което му стори.

Бавно отпуснах ръце.

— Ще разкажеш ли на прислугата за случилото се?

Арон завлачи тялото на припадналият Неуравновесен тип до ръба на уличния тротоар и го остави да лежи в поза, която наподобяваше пиянски будизъм. Последва тялото на вампирът Дим — Арон взе пистолета от вкочанените пръсти на Гидеон и свали блузата си, смачквайки я на топка. Мускулите под златистата му кожа се напрегнаха, когато той се наведе и пръсна черепа на Дим. Вампирът отвори очи за един кратък миг на спазъм, тялото потръпна и застина. Арон уви главата на мъртвия Дим с блузата си, за да забави потичането на кръвта по асфалта и взе куршума, излязъл от другия край. Отместих поглед когато го изтръгна от черепа на Дим и го прибра в джоба на панталоните си.

* * *

Голем току-що си беше тръгнал. Преди десет минути тримата заедно бяхме пренесли труповете на Дим и Гидеон до брега на река Ураш, дълбоко в гората отвъд замъка. Голем беше дошъл с черен форд и беше помогнал на Арон да натовари двете тела. Трябваше да стоя настрана, защото русата ми коса щяла да привлече още излишно внимание — сякаш боя досега не беше достатъчно привличащ вниманието.

Всеки който бе чул писъците на жената с бебето, беше видял проблясването на мълнията или беше чул колата, знаеше какво се случва. Ако не друго, то поне Голем се беше сетил да свали номерата на колата преди да дойде — така нямаше да могат да ни проследят.

Отново в настоящето  погледнах към Арон, който пристъпваше в калното корито на реката с тялото на Дим в ръце.

Колко още тела има долу?

Стиснах клепачи за да възпра картината на купчина скелети по дъното на красивата Ураш. Достатъчно кошмари щях да имам с обезобразеното лице на Гидеон когато се надвеси над мен с пробитото си око, че да мисля и за телата на вампирите, които беше убил Арон.

— Сега какво следва?

Арон тъкмо беше хвърлил двете тела във водата и се готвеше да се гмурне. Той ме погледна напрегнато.

— Искам да измия кръвта от тялото си, преди да направя каквото и да било.

— В ледените води на Ураш? — повдигнах вежди, опряла гръб на едно дърво.

Умът ми представляваше каша и ако спрех да говоря, щях да се превърна в хленчеща локва от сълзи и неконтролируеми емоции.

— Да.

Той се гмурна за кратко, преди главата му отново да се покаже над повърхността. Ловецът прокара дългите си пръсти през мокрите кичури и изплакна лицето си, сетне бавно доплува към брега. Докато стъпваше по камъните в моя посока не успях да се сдържа и огледах полугото му, стройно мускулесто тяло. Изобщо не мислех, че някъде по него има грам мазнина. По релефните плочки и масивните му гърди проблясваха капки от водата, отразяващи слабата лунна светлина. Докато крачеше с едрите си бедра и мощни ръце към мен, нямаше как да не се запитам какво е да имаш такъв огромен, неопитомен звяр в себе си. Дали онова долу беше също толкова голямо, колкото всичко останало?

Прокашлях се за да не издам мислите си в случай че заговореше, но Арон просто седна в снега до мен и отпусна глава върху стъблото на друго дърво, само на няколко метра от мен. Седеше леко разкрачен, опрял лакти на коленете си и очите ми сами се плъзнаха към слабините му.

Оу, наистина е голямо.

Макар досега да бе плувал в студените води на реката, мъжествеността на Арон издуваше мокрия панталон.

По лицето ми плъзна топлина.

— Надявам се да си доволна от видяното.

Задавих се. Наложи се да потупам гърдите си с ръка, за да мога да си пиема въздух. Мили боже, беше ме видял да гледам в мъжествеността му!

— Още ли се съмняваш в уменията ми? — обърна глава и очите му се вгледаха въпросително в мен.

Той говори за случилото се с четиримата мъже.

Поех си шумно въздух за да се успокоя. Значи все пак не ме беше видял да го зяпам.

— Никога не съм се съмнявала в уменията ти на боец. Мисля, че още имам синини от онзи урок в зимната градина.

Арон се изправи и тръсна глава. Няколко капки от мократа му коса опръскаха кожата ми.

— Трябва да се връщам в замъка.

— Винаги ли толкова лесно забравяш за убийствата? — попитах докато се изправях.

— През последните четиристотин години, да.

Удивена от трицифреното число го последвах по пътя. Изведнъж Арон спря и се обърна. Луната светеше меко осветяваше лицето му и не успявах да видя очите, обръмчани с гъсти мигли.

— Харесва ли ти това място?

— Замъка ли? — попитах объркано.

— Това тук.

Огледах се внимателно в тъмнината, едва различавайки познатата поляна на която се бяхме срешнали с Мет преди седмици. Вътрешно се свих от спомена.

— Красиво е. — казах колебливо.

Арон седна върху едно място, на което нямаше сняг и се загледа към кулите на замъка които се подаваха над клоните на дърветата.

— Харесва ли ти в Румъния?

Погледнах го подозрително.

Какво се опитва да постигне с тези въпроси?

— Не. Много е тихо и хората са ужасни.

— Ужасни?! — ахна възмутено Арон. — И това го казва нюйоркчанка! — той замълча за известно време. — Има ли някой, който ти липсва и затовс го казваш? Някой, когото харесваш у дома?

Повдигнах рамене и седнах на пети на прилично разтояние.

— Като журналист нямам много време да излизам на срещи.

— Хмм. — промърмори замислено. — Радвам се.

Погледнах го стреснато.

— Имам предвид, че се радвам, че няма да пресушиш кръвта на някой мъж когато се върнеш. — каза в отговор на реакцията ми. — Много си скована, госпожице Дебъро. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. — казах през стиснати зъби.

Да го чуя от неговата уста беше повече, отколкото можех да понеса. Изправих се и сама поех към замъка, без да крия факта, че знаех пътя.
Той със сигурност бе подушил Мет по кожата ми в онази вечер и знаеше, че съм била някъде наблизо. Въпросът беше само колко време щеше да му отнеме, преди да признае.