Sant Anel: Тази глава е изключително важна за развитието на сюжета, така че е с повече мисли, отколкото реч в първата половина — нека това не ви притеснява. Приятно четене!
____________________________

В момента, в който вратата се беше затворилa, поставяки видима и същевременно невидима стена между мен и татко, осъзнах две неща. Първо, бях избрала да остана. Глупаво, знам. Това беше решение, което само по себе си показваше колко силен беше страхът, който криех вътре, подтисках и мачках в дъното на коридора на съзнанието си казвайки си че всичко е наред. Бях отпратила собственият си баща, бях гледала как поглежда към мен през прозореца на полицейската кола и не го бях спряла.

Сърцето ми се беше свлекло в краката, беше изтуптяло последните си тъжни ноти и се бе разпаднало на купчина прах. Вятърът се беше погрижил да отнесе прашинките с първия по-силен повей.

Никога не съм мислела, че розовият ми живот ще може да се пречупи за толкова кратко време. Да видиш как всичко около теб рухва и не си способен да го спреш е ужасяващо.

Той е в безопасност.
Но защо тази мисъл не ме успокоява? Защо болката не спира да расте?

Бях стояла до студеното тяло на този лъжец, наричащ себе си Арон, стискайки зъби и забивайки до кръв нокти в дланите си. Исках да го убия, задето нямаше лек към това проклятие, съсипало розовият ми Рай. Беше глупаво да обвинявам него за глупостта си, но когато няма кого, гневът печели пред разума.

Бях пропиляла целия си живот. Всичките ми надежди, мечти и постижения сега лежаха на дъното на океан от сълзи — този океан беше съставен от ужас, че не можех да спра сгромолясването на стените, изграждащи живота ми, и ме заливаше с водите си всеки път, щом пристъпех прага на банята. Капките от душа падаха тежко и като че със звън пръсваха тънката маска на силната Катлин, която носех денем.

В тези мигове плачех. Много. Съжалявах за всяка казана дума, за всяко сторено от мен действие. В тези мигове копнеех да докосна Сандлър, да я прегърна и да й прошепна колко съжалявам, задето не бях до нея и я оставях да бъде силната сестра, която се грижи за всички. Сега разбирах какво бреме е да градиш крепост върху плаващи пясъци.

Понякога изпитвах усещанането сякаш можех да почувствам погледа на Делая през дебелите студени стени покрити с излъскани бели плочки. Бях убедена, че ме чува. Въпреки това тя никога не каза нищо с което да го потвърди подорзренията ми.

Подозирах също, че Арон знае всичко. Той умело играеше ролята си на неинформиран, но нямаше начин да не разполагаше с очи и уши за всичко което се случваше зад стените на замъка.

Бях сигурна, че не мога да разчитам на никого. Тогава изникваше въпросът: Какво можех да постигна без съюзници в свят на лъжци и играчи, които не познавах?

Беше време да играя.

Всичкото ми търпение се беше смачкало под натиска от полицай Корбан и появата на татко. По дяволите, аз бях обикновенна журналистка, не вампир на седемсторин години, който убива с лекотата на безчувствено копеле като Арон.

След напускането на татко бях останала в голямото предверие на портите, позволявайки на всички емоции да изтекат при потъпканите ми мечти, на дъното на студеният океан, който беше съзнанието ми. Сега там се вихреше буря - прекършени клони плаваха сред високите удрящи се в скалите вълни, ужасяващи писъци на плашещи мисли и спомени подаваха ръце над повърхността, опитвайки се да изплават, но беше късно. Не можеш да стискаш в шепи пясъка - това само го отдалечава повече от теб и ти можеш само да гледаш как се сипе между пръстите ти.

Арон беше почувствал промяната. В началото изглеждаше сякаш ще се скрие в кабинета си където ще продължи кроежите си за световно господство, но в последствие остана и намръщеното му изражение стана комично объркано, докато се опитваше да осъзнае какво не е наред с мен. Разоворът ни беше протекъл горе-долу така:

"— Всичко наред ли е, госпожице Дебъро?

— Не ми е до разговори.

— На теб? Мислех, че няма да доживея да го чуя.

Не можах да преценя дали се шегуваше или не. Опитах се да тръгна към стълбището, от където щях да се спусна по коридорите към подземията, но за моя изненада, той препречи пътя ми.

— Баща ти ти липсва. Не разбирам, защо го пусна да си отиде?

— Това не те интересува. — бях отвърнала с безчувствено изражение. — Ако ме извиниш!

Но той ме улови за рамото и не ми позволи да помръдна, докато изучаваше реакциите ми.

— Спомена безопасността му.

Това беше успяло да привлече вниманието ми.

— Твоята дарба е суперсетива, нали?

Това го беше хванало неподготвен. Той се беше ухилил насреща ми, доволен от чутото.

— Изненадан съм, госпожице Дебъро! Имате много остър ум.

Избутах ръката му от себе си и го погледнах.

— Искам да бъда сама.

— Това някакъв тийнеджърски бунт ли трябва да е? Намаме време за такива неща. Врагът набира сили.

Повдигнах вежди.

— Кой враг? Аз не виждам никого, освен лъжите ти.

Това го беше накарало да стисне устни в права линия и да се свие от пътя ми, протягайки ръка към стълбите.

— Избързваш, госпожице Дебъро! - беше казал когато бях стигнала до средата на стълбището. - Искаш всичко да става когато пожелаеш и пришпорваш всички за информация. Защо не опиташ да се оставиш по течението и да видиш какво ще ти разкрие утрото?"

Бях поклатила глава, раздразнена от намерението му да ръси мъдрости сега, след като седмици наред ме беше отбягвал отговаряйки ми с едносрични думи. Дълбоко в себе си знаех, че това което беше казал е вярно. Знаех го и исках да мога да върна времето назад, но и за това беше късно.

Плашещо е колко грешки бях допуснала, разучавайки същността на играта докато не бях разучила играчите. Трябвало е да обърна таблата, да разхвърлям всяка фигура и да я подложа на кръстосан разпит и дисекция, докато открия какво е вредно за мен.

Още имах време за това.

Второто, което осъзнах беше, че съм свободна. Имах свободата да говоря с всеки, да изляза навсякъде, да правя каквото си пожелая, а аз бях избрала да разпитвам Арон, сякаш това щеше да има някакъв резултат дори след милион години.

Когато прасетата полетят.

Едно нещо знаех със сигурност за седмиците, прекарани в замъка: Арон Корнелиус Цепеш беше мъж, който можеше да умре, вместо да сподели нещо, което сам не желае да споделя.

Затова следващите дни бяха изпълнени с движение.

Започнах да излизам.

Всеки ден.

Спусках се по стръмните каменни стени, само за да почувствам как мускулите ми парят. Макар температурите да бяха близо до нулата, всеки път обличах тениска и клин за да почувствам как кожата си да настръхва. Усещането за студеният зимен въздух срещу горещата ми кожа беше ободряващо. Караше ме да се раздвижа, да дишам плитко и да забравя за проблемите си.

Промъквах се до къщите които започваха в края на гората и опирах пръсти в заскрежените прозорци, взирайки се в щастливите семейства или самотните възрастни седнали да вечерят. Виждах как бебета прохождах. Чувах как любовници се спускат със страст един към друх, карайки дъхът ми да засяда в гърлото, докато копнежът да открия същото изпълваше цялото ми същество.

Но кой можеше да заобича чудовище? Кой би се вгледал в това лице, виждайки тези зъби, без да се страхува?

Затова всяка вечер се връщах, взимаш кратък леден душ и започвах да пиша. Спомнях си всичко видяно през деня и го записвах, за да не забравям какво е да си човек.

Денем помагах на прислугата. Ръцете ми постоянно бяха заети с метли, ножици или клещи; учех се да заварявам тръби, да затягам кранове, да подрязвам премръзналите рози. Почивствах фонтана, събирах шишарките попадали пред прага и помагах на Голем — чистачът, с това да изхвърли големите чували за смет.

Нощите бяха най-трудни. Тогава седях сама в края на голямата трапезария, взирайки се в празните столове за гости, чудейки се що за особи са седяли тук преди мястото да се превърне в огромната катакомба, която представляваше сега.

Понякога ставах и вдигах тост, представяйки си, че очите на четиридесетте госта, които вечеряха с мен, ме наблюдават. Речите ми бяха дълги, изпълнени с ругатни и самосъжаление, докато крачех нервно наоколо стиснала чашата с вино — то се беше превърнало в единствената ми утеха докато яденето приключеше, слънцето не изгрееше и новият ден не започнеше.

На няколко пъти се сблъсках с Арон. Той като че желаеше да каже нещо, но всеки път нещо го спираше и високият исполин продължаваше по пътя си, оставяйки ме сама с мислите ми. Благодарях му за това. Някак си знаех, че разбираше нуждата ми да остана сама. Исках да го опозная, но и се страхувах.

Страхувах се да се превърна в жената, която приема новият си живот на вампир.

Бях започнала да свиквам с този факт, но имаше моменти, в които порязванията ми започваха да изпращат странен сигнал към мозъка. Той караше зъбите ми да се удължат и венците да започнат да ме сърбят. Това усещане ме тревожеше. Принуждаваше ме да искам да се скрия в кожата си, където денят в който щях да се храня от друго същество нямаше да ме застигне.

Дотогава се катерех. Спусках пръсти и забивах пръсти по стените на замъка, набирайки се на ръце за да се изкача обратно. Това се беше превърнално в рутина — всеки път щом усещането за глад се промъкнеше в ума ми, физическата болка идваше на помощ, помагайки ми да забравя.

Беше толкова трудно да преглъщам насъбралата се жлъчка в гърлото ми, докато се взирах в края на каменния зид, а звездите да ме гледат със съжаление от мястото си високо в небето.

Един ден, докато правех сутрешната си обиколка в зимната градина, някой приближи на пръсти. Напрегнах се, опитвайки се да изглеждам спокойна. Наведох се за да съм по-близо до пистолета скрит в ботуша ми, когато Голем излезе иззад сянката на една голяма мраморна колона, стиснал чувал в ръце.

— Госпожице Дебъро, не ви видях на закуска! Всичко наред ли е?

Бях пропуснала закуската за да се полюбувам на красивите позеленели розови стебла, докато слънцето изгряваше. Гледката на това място скрито от света между стените на замъка, докато слънцето го докосваше с първите си сутрешни лъчи, беше най-близкото нещо, което бих могла да нарека Рай.

След библиотеката, разбира се.

— Помотах се. Почакай, дай да ти помогна! — рекох и приближих, навивайки ръкавите на тънката си блуза. — Ето така.

Двамата завлачихме черният чувал до големите контейнери за отпадък, намиращи се в края на улицата пред главните порти. Когато се върнахме, една от готвачките стоеше на прага, стискайки черпак в ръка. Мисля, че се казваше Мей.

Черпакът трепна в ръката й, преди да се озове пред лицето на Голем. Тялото му се сви, когато азиатката вампир присви очи срещу него.

— Хей, вие двамата боклукчии! Приключихте ли? Имам малко работа точно като за вас.

Подтиснах желанието да скръстя ръце на гърдите си и да се заинатя. Бях прескочила тези неща, оставяйки се по течението, както ми беше казал Арон преди две седмици. Двамата с Голем тихо последвахме Мей до коридорите водещи към подземието. Зад една от арките Мей спря и се ухили, премятайки черпака през малкото си рамо.

— Вижте какво е пропуснал ловеца ни след последния си лов. Целият е ваш!

Кракът й подритна нещо в снега. Намръщих се и понечих да приклекна за да огледам по-отблизо, когато вонята на кръв и вътрешности ме блъсна в носа. Ахнах и отстъпих назад. Краката ми се плъзнаха по заледен участък и ако не беше Голем, щях да падна по задник.

По дяволите, по дяволите, по дяволите!

До Мей лежеше разпореното тяло на Прокълнатия вампир, когото бях видяла преди седмици да изяжда малкото бебе на семейство Букур.

— Божичко! — прошепнах, замаяна от видяното.

— Той няма да ти помогне с чистенето на тази смрад. По-добре се захващйте за работа, защото ще готвим свинско. В кухнята е истинска кочина. — Мей се засмя на странният си опит за шега, преди да пристъпи към мен. — Мирише почти като теб, боклукчийке.

Пристъпих напред и опрях гърди в ниската азиатка. Погледнах я отвисоко, озъбвайки се. От гърлото ми се откъсна ръмжене, което успя да уплаши Голем.

По дяволите, превръщам се в Арон!

— Госпожице Дебъро...

— Добре съм! — изсумтях. — Малката готвачка сигурно се е объркала. Случват се такива неща.

Венците започваха да ме болят. Усещах как зъбите ми пулсират.

Проклятие.

— Чакаме ви в кухнята. — усмихна се злорадо Мей.

Тя мина покрай мен и Голем, като се блъсна преднамерено в рамото му с всичка сила. Той залитна назад с разширени от изненада зеници. Преди да осъзная какво се случва се намирах пред нея, стиснала част на бялата й престилка в юмрук.

— Извини му се.

Мей изгледа стиснатата в ръката ми престилка.

— Пусни ме!

— Или какво?

— Ще съжаляваш скъпо за това. Ще кажа на Арон. — усмихна се лукаво тя.

Повдигнах вежди и я пуснах. Никой от прислугата не наричаше Арон по име, освен Делая.

— Ето от кого се храни този задник. — изплюх, мръщейки се срещу кожата на врата й. — Намирам го за проява на вкус от негова страна.

Мей ме бутна назад и стисна черпака по-силно. В очите й видях объркване.

— Ти си луда.

Тя се отдалечи и ни остави да почистим кашата, която представляваше тялото на Aswang. Двамата с Голем се редувахме да донасяме чували и да пъхаме нарязаните крайници вътре, после заедно си поехме дъх и пъхнахме торса вътре при останала част. Пликовете занесохме до реката, където екипно изхвърлихме съдържанието, следейки за чужди очи.

Намръщих се, взряна в потъващият сив крак на прокълнатия вампир.

— Тези създания са отвратителни.

— Искам да се отвращавам от тях, но не мога. — призна тихо Голем. — Мисълта, че това са мои събратя които са пожелали нещо в замяна на душата си от Анис, ме кара да ги съжалявам.

— Какво каза? — обърнах се рязко, опашката ми се разпиля по лицето.

Русите кичури се пръснаха по лицето ми, докато изражението на Голем изразяваше неописуем страх. 

— Black Annis, госпожице. Не знаете ли коя е Анис?

Поклатих глава, жадна да чуя още. Но не си позволих да питам.

Пусни се по течението.

— Анис е една зловеща коварна жена, която живеела с малка група номади. Никой не знае на колко години е с точност, но някои твърдят, че е на повече от хиляда. Тя има лилави очи и може да приеме формата на всичко, за което мислиш — твоят баща, майка или любовник. Използва вида на старица, за да примамва вампири в колибата си, където им обещава да изпълни най-съкровените им желания.

Потръпнах.

— Анис е друйдска вещица, изповядваща кетлски заклинания. Тя говори древния език и владее всички тъмни материи на тази земя. За щастие служи на Арон през последните триста години. Изглежда обаче продажният й характер не издържа на изкушението. Иначе как ще се пръкнат тези прокълнати вампири? — изсъска Голем и кафявите му очи се присвиха към мястото, където бяхме изхвърлили трупа. — Те са искали само да се върнат към човешкия си живот, а тя ги е измамила. Пазете се от колибата в гората, госпожице Дебъро! Анис ще ви примами с всякакви ласкави думи, докато не се съгласите да й дадете каквото иска.

— Благодаря ти за съвета Голем.

— Не искам да ви видя убита от меча на господаря, госпожице. — каза твърдо Голем и изду гърди. — Вие сте твърде красива за да умрете толкова рано. Той тъкмо ви срещна.

Беше мой ред да се изчервя.

— Твоят господар не гледа на мен по този начин.

Голем се засмя.

— В такъв случай изпуска много. Лично аз бих се възползвал да ви ухажвам при всяка възможност, но се опасявам, че ще бъда наказан.

— Съмнявам се.

Голем се сниши. Очите му огледаха гората, сетне той зашепна до ухото ми.

— Виждал съм го да ви гледа тайно докато сте в зимната градина. Господарят не е безразличен към вас, госпожице Дебъро, но той е много сложен мъж. Неговата гордост е твърде голяма за да го признае, но нашият ловец изпитва нещо към вас. Не мога да кажа какво, защото не знам какво минава през ума на такъв мистериозен мъж, но щом аз съм го виждал, значи го е правил и друг път. Помислете над това.

Устата ми зееше отворена от изненада. И ако това не беше новина! Усмихнах се на Голем
докато изкушението да изтичам при Арон и да му се подиграя в лицето за това, че знам мръсните му тайни, разцъфваше в ума ми.

Прокашлях се.

— Много ти благодаря, Голем. За всичко.

Той ми намигна заговорнически.

— Вярвам, че няма да ме издадете.

Направих се че заключвам устата си с цип и хвърлям ключа в реката.

— Гроб съм.

Двамата се засмяхме и тръгнахме обратно към замъка. За момент чувствах празнината в душата си по-лека от преди.

* * *

— Така, мисля, че това е всичко.

През последният един час двамата с Голем бяхме чистили пода, докато двете азиатки готвачки — Мей и Ли, нарочно опускаха различни храни върху почистените участъци, създавайки ни още работа. Голем се правеше, че не вижда какво се случва, но това "Пепеляшка" отношение не беше по моята част. Последните седмици бяха минали без произшествия, тъй като не се бях навъртала сред прислугата. Основно контактувах с Голем или обменях по някое изречение с Делая, но нищо повече.

Физическият труд и липсата на сън ме правеха раздразнена, а усещането за глад, което беше започнало да се надига в мен, ме тревожеше непрестанно. Последните дни бях започнала да изкачвам стените с по-голяма бързина, което се дължеше на постоянното повтаряне на действието — още един притеснителен факт, доказващ колко сили полагах да забравя за сърбежа по венците си и острото усещане за връхчетата на кучешките ми зъби.

За това когато Мей повдигна драматично черпака от голямата тенджера със сос, напълни го наполовина и се направи, че го изпуска, захвърлих парцала и се изправих.

— Какъв ти е проблема?

Тя премига сякаш не разбира за какво говоря и си сръбна от сметаната с гъби.

— Някакъв проблем ли има, cățea americana? — попита с невинен глас и кучешки очи.

Стиснах зъби и погледнах Голем, който ни наблюдаваше с разширени от ужас очи.

— Какво значи cățea, Голем?

— Аз... — той се почеса по врата. — Ще почистя гъбения сос и можем да отидем да си починем. Това е чудесна идея, нали госпижице Дебъро?

Мей се усмихна хищно зад черпака, мислейки си, че не я виждам. Двете с Ли смигнаха една на друга. Озъбих се и захвърлих черпака настрана. Металния съд иззвъня по пода. Зад гърба си чух как Голем ахва.

— Да не си посмял да почистиш това, Голем! — изръмжах, все така взирайки се в малките очички на азитаката. — Какво значи cățea, Мей?

Кафявите й очи запреличаха на катеричи лапи, когато тя се наведе към мен с притворени клепачи. Тя също се озъби, ръмжейки тихо.

— Означава кучка.

Усмихнах й се и я потупах по рамото.

— Виждаш ли? Не беше толкова трудно.

В следващия момент ръката ми стисна врата й и лицето на Мей посрещна топлата гъбена супа, потъвайки в сладкият й сос.

— Какво каза? Не те чух от гъбите в устата ти! — казах, натискайки лицето й дълбоко в гъстият сос.

Ли се метна изненадващо през масата към мен. Трите се свлякохме на пода, повличайки голямата тенджера. Разгневена, Мей измъкна глава от гъбения сос и запрати тенджерата към стената.

— Тя е моя! — изрева диво.

Двете се хвърлиха отгоре ми, докато се мъчех да се изправя. Нокти, зъби и колене натъртиха ребрата ми и раздраха кожата ми. Изсъсках от болка, докато забивах юмрук в корема на Мей. Дъхът й излезе със свистене между зъбите и тя се улови за мястото, гледайки ме шокирано. Извих ханш и изритах Ли от тялото си, забивайки гърба й в шкафа с порцеланови съдове. Чинии и купи се посипа върху главата й, карайки я да заплаче от ужас. За щастие Мей се хвърли и я изтегли от там навреме. Наведох се и улових една от чиниите преди да е ударила Голем. На уплашеното му пребледняло лице се изписа благодарност, но точно тогава двете азиатки ни атакуваха. Малка сребърна лъжица се заби в тила ми, карайки ме да изръмжа гневно.

— Прекали! — изревах и замахнах към плота.

Плочата завибрира от удара. Тъпият звук закънтя в ума ми. Зъбите ми се издължиха и нежната шия на Мей ме привлече като фар в средата на бурно море. Ноздрите ми се издуха, умът ми отказа и аз се затичах към нея, улавяйки я за яката на ризата. Мей изпищя и започна да дере по ръката ми, но гладът превзе ума ми.

Мирише вкусно.

В дъното на съзнанието си осъзнавах, че това беше грешно.

Кръв.

Езикът ми се показа и облиза сухите устни, докато забивах тялото на азитаката в стената. Пукот огласи стаята и мрежовидни цепнатини плъзнаха по стената. Мей проплака и спря да се бори, взирайки се с нарастващ шок в лицето ми. Намръших се и изръмжах, тъй като зъбите ми бяха твърде дълги за да говоря. Усещах болезнен сърбеж по цялото си тяло.

До мозъка ми достигаха откъслечни думи от реч, но червената пелена на гнева и напиращият гняв замъглиха зрението ми и приглушиха шума наоколо, оставяйки ме да се взирам в тупрящата вена на врата й. Мей се опита да избяга.

Тогава Ли се намеси.

Дъното на метален тиган посрещна лицето ми, карайки всичко да ехти. Премигах. Отне ми секунда да осъзная какво се беше случило. Изсъсках от ярост. Сърбежа се превърна в невъзможно електрическо напрежение, което плъзна по врата ми, завладя предмишницата и се изтласка чак до върха на пръстите. В стаята се чу жужене.

Пчелният кошер, който чувах от събуждането си в този замък, затихна.

Кожата на Мей посиня, сетне се изчерви и накрая побеля. Тя опита да си пиеме въздух, но устата й увисна отворена. Тялото й натежа в ръката ми. Намръщено погледнах мястото, където кожата ми докосваше нейната — черна паяжина се промъкваше по гърдите й, чак до пръстите на краката. Капилярите в очите й се бяха пръснали.

Отстъпих назад.

Тялото на Мей се свлече в краката ми като марионетка, чиито конци са били отрязани. Ли изплака.

Чух как Голем проклина.

— Госпожице Дебъро, ще повикам Делая.

Всичко звучеше толкова тихо, освен хлипанията на Ли, която се протискаше в ъгъла на кухнята, възможно най-далеч от мен. Клекнах над Мей разтърсвайки я за яката. Зениците й бяха побелели.

Гневът ми се стопи, заменен от страх. Дишането ми се учести.  Притеснението ме зала като цунами.

— Мей? Чуваш ли ме, по дяволите? — ударих й шамар. Тялот й остана безжизнено. — Мей?

— Глупачка! — просъска Ли на развален английски. — Мъртва е!

Поклатих глава.

Мъртва?

— Мей! - извиках срещу лицето й. — Събуди се! Това не е забавно!

Чух тежките познати стъпки на Делая да прекрачват прага. Тя постоя там, сетне обувките й дотракаха по плочките до мен.

— Катлин? Пусни я. — нареди със спокоен глас.

Отново поклатих глава. Ръцете ми пипаха кожата на Мей, но тя беше толкова студена...

— Катлин! — извика Делая и ме улови за раменете. — Тя е мъртва.

— Не! Аз не я ухапах! — прошепнах замаяно. Чувствах се толкова странно. — Спрях преди да я ухапя, кълна се!

Очите на Делая се взряха настойчиво в мен.

— Изправи се Кат.

Послушах я. Коленете ми опряха пода, сетне с помощта на ръцете си се оттласнах нагоре.

— Да я занесем на Арон. Той сигурно знае как да я оправи.

Делая бавно кимна.

— Да. Отиваме при Арон.

Обърнах се, протягайки длани към Мей с идеята да я взема на ръце. Делая ме прегърна през кръста и бързо ме отдалечи от нея, карайки ме да се взирам намръщено в тялото й, лежащо на пода.

— Той тук ли ще дойде да й помогне? — попитах. — Мога да я нося, ако трябва.

— Изпаднала си в шок. По дяволите, Арон ще се вбеси! — Делая прескочи преобърнатата тенджера на пода и ме избута внимателно през вратата. Защо ме наставляваше на къде да вървя? Можех да вървя и сама. — Разкажи ми какво се случи.

Повдигнах рамене като в просъница.

— Не знам. — казах бавно. — Тя просто отвори уста и спря да диша.

Делая се скова. Ръцете й охладняха върху кръста ми, но тя не се отдръпна.

— Какво почувства, когато се случи?

Погледнах я замислено.

— Ярост.

— Сега как се чувстваш?

— Аз... не знам. — признах.

Нещо вътре в мен се беше скъсало и се опитваше да открие път назад, но съзнанието ми беше толкова объркано, че никаква рационална мисъл не се появи при въпроса на Делая. При вида на дръжката с драконова глава, зъбчатите колела на мозъка ми се раздвижиха.

— Той вътре ли е?

Нямах време да се подготвя.
Делая отвори вратата.

Обърканият поглед на Арон Корнелиус, когато се обърна от мястото си пред бара за алкохол, с чаша пълна с водка в ръка, отговори на въпроса ми. Той плъзна суровия си поглед от пръстите на краката до лицето ми, спирайки се върху очите. Дъното на чашата удари звучно бара и Арон пристъпи към нас с дългите си, облечени в черен панталон крака. Отново носеше същите кални ботуши.

Голямата му длан се вдигна и улови един кичур от русата ми, събуждайки замаяният ми мозък. Смътно си дадох сметка, че цветът му беше бял.

Но косата ми е пясъчноруса?

Зелените му очи се присвиха изучаващо, преди рязко да вдигне другата си ръка към Делая  — знак да ни остави насаме.

— Ето, че открихме твоята специална дарба, госпожице Дебъро.