Лъчите на утрото озаряваха цялата библиотека в златно. Сънено прокарах пръсти през лицието си, опитвайки се да си спомня кой ден сме. Дните бяха започнали да се сливат.   Тъгата по дома, бездействието и все по-напрягащата липса на отговори за разстящия куп въпроси които имах, започваха да ме притискат към необмислени действия. Въздържах се от глупави решения, но когато човек усеща така болезнено хаоса в главата си, той е способен да направи всичко, за да намали поне малко жуженето на префучаващите мисли.

Изправих се рязко, събаряйки книгите в скута си по пода. Дебелите им корици се удариха в дървената му повърхност. Един от томовете се разтвори и картината на Black Dog, държащ в ръка светкавица, ме накара да трепна. Нещо в това създание ме тревожеше, карайки корема ми да се бунтува.

С уверени стъпки отворих вратата и тръгнах към залата с пианото. Последните нощи бях стояла до дървената врата, ослушвайки се за нечие присъствие, но от пианиста нямаше и помен. От тогава раздразнено обикалях коридорите, помагах на чистачите с изхвърлянето на ненужните вещи, подреждах статутките в различни композииции напразно мъчейки се да запълня изобилието от свобоно време.

Реших да потърся Делая. Открих я наведена над леглото в голямата спалня, която Арон ми беше дал. Беше донесла коша за мръсно пране, който щеше да отнесе в пералното помещение. Наведох се до нея и й помогнах да измъкне чершафите изпод матрака. Тя не каза нищо докато го натъпкваше в коша и се подготвяше да си тръгне.

— Почакай! — спрях я. — Къде е Арон?

Тя застина с ръка на бравата и се обърна през рамо, за да ме погледне. Очите й блестяха от неразгадаема емоция, но каквото и да беше това, което изпълни мислите й, то очевидно я караше да се чувства щастлива.

— Последвай ме.

Мъничките й ходила стъпваха шумно по коридора докато ниското й тяло се клатушкаше към втория етаж, сетне направи завой наляво и накрая спря пред червена врата от чершово дърво, чиято дръжка представляваше главата на дракон, захапал стъклена сфера.

Как не се бях сетила? Просто е трябвало да открия най-драматичната врата и вече щях да съм открила кабинета му съвсем сама.

Засмях се вътрешно. Въпреки всичките си недостатъци Арон Корнелиус беше мъж с вкус.

— Той тук ли е сега?

Делая сви рамене и понесе коша с прането обратно надолу по стълбите.

— Влез и разбери.

— Ще ме оставиш да се оправям сама?

Веждите й подскочиха от изненадата, която я връхлетя.

— Нима искаш да седя между вас като съдия докато се избивате? Отказвам да участвам.

Поех си дълбоко дъх и почуках. Никой не отговори, затова натиснах главата на дракона и открехнах достатъчно, колкото да погледна вътре.

Открилата се пред очите ми гледка беше меко казано впечатляваща — в единият край се намираше голямо бюро от масивно дърво, стил викторианската епоха. Два високи прозореца с формата на извити арки в края, направени от опишено стъкло с гледаха към река Ураш. Очите ми се опитаха да погълнат всеки ослепителен детайл, но те бяха толкова много, че не се сдържах и докоснах поставката за чадъри. Беше истинско произведение на изкуството, смалките си дървени топки за дръжките на чадърите. Пръстите ми зашариха по повърхността на стъклените рафтове с алкохол. Една от бутилките беше отворена. До нея лежеше празна чаша, обърната с дъното нагоре.
Дъното на рафтовете за алкохол представляваше високо огледало, в което се отразяваше вътрелността на кабинета. Ботушите ми потънаха в мекия килим докато се завъртах в кръг. Кинжали с гравирани остриета лежаха на метални кукички, закрепени по стената. Голям щит с изкован прилеп в средата висеше над масивното бюро. Дебела жълта папка беше поставена в ъгъла на викторианската мебел, приласкаваща ме с възможността да науча повече за тайнствения й притежател.

Вдишах и притворих очи от удоволствие. Цялата стая ухаеше на бергамонт и мускус, карайки кожата ми да настръхне. Краката ми се понесоха към мекия кожен стол. Настаних се върху гладката му повръхност, ахвайки от усещането за прегръдка. Кожената му тапицерия беше още топла, което означаваше, че Арон скоро е бил тук. Уплашено се изправих, осъзнавайки какво бях направила. Ако Арон влезеше и ме откриеше да седя в стола му това щеше да е краят за мен.

Но очите ми не спираха да се връщат на жълтата папка и поглеждайки бързо към вратата с драконова дръжка за да се уверя че е все така плътно затворена, пъхнах пръст по средата повдигайки няколко страници. Голям дебел подпис се мъдреше в долния десен ъгъл с името на някой си Цепеш.

Кръв нахлу в ушите ми, заля лицето и накара мозъка ми да изпрати предупреждение към цялото тяло. Пуснах папката, отскачайки назад като ударена. Отстъпвах още и още докато гърбът ми не удари рафта с камите и те не се разлюляха с дрънчене. Опрях ръка на стената до себе си, опитвайки се да запазя равновесие.

"Защо не каза презимето си на полицай Корбан?"

”Не го харесвам."

Затворих очи.

Всичко е било лъжа.

Всички факти са били пред очите, чакайки да ги видя — Арон живееше в замъка на Дракула, разполагаше с цял куп слуги и можеше да си позволи да им плаща докато работи като барман. Старите симки на красавицата в подземието, които говореха за отдавна отминали епохи. Това, че Арон не използваше огнестрелни оръжия и владееше умението да се бие с меч за да ловува новородените вампири заслепени от глад.

Притиснах чело до студената стена.

Всичко в замъка беше старо и масивно, защото никога не е излизало от тук. Арон не искаше да каже името си на полицай Алек Корбан, защото не е искал да науча тайната, която е искал да скрие от мен. Очите ми се върнаха на папката. Разлистих няколко страници спирайки рязко на скица, направена с въглен.

"Имате красиво лице за такава голяма уста, госпожице Дебъро."

Ядосано ударих по голямото бюро, събаряйки няколко химикалки на пода. Нека знаеше, че съм била тук. Нека знаеше, че вече знам кой е.

Тресейки се от гняв блъснах тежката врата на кабинета, преди да се спусна по стълбите. Щях да намеря този вампир и да го накарам да се изправи пред мен. Беше ме лъгал толкова дълго за самоличността си, карайки ме да вярвам, че е просто един обикновен ловец. Краката ми прескачаха през две стъпала наведнъж докато минавах през етажите.

Внезапната поява на мъж с рижава коса и сладки трапчинки вдигнал документ пред лицето си ме накара да се заковах на място.

— Ето че отново се срещаме, госпожице Дебъро.

* * *

— Какво правите тук? — очите ми трескаво оглеждаха всеки ъгъл в библиотеката. Не можех да съм сигурна, че някой не ни подслушва, скрит зад високите рафтове с книги. — Искате ли да поръчам на Делая да ви направи чай?

Дано откажеше на това предложение, защото вероятността да накарам Делая да направи чай беше минус пет в скалата от едно до десет.

За щастие полицай Корбан повдигна ръка в отказ, карайки ме да въздъхна от облекчение.

— Влязох през главния вход откъм улицата. Седнете, госпожице Дебъро! Аз не хапя.

Усмихнах се, отпускайки се леко.

Вие може и да не хапете, но Арон да.

— На какво дължа честта да видя красивото ви лице отново?

Рижавият млад полицай от криминалния отдел се изчерви и ми отправи една от най-искрени усмивки, които някога бях виждала.

— Вие сте прекрасен човек, госпожице Дебъро и не мога да заспя с мисълта, че живеете под един покрив с това чудовище.

Дали полицай Корбан знаеше какво е Арон? Съмнявах се да е така. Настаних се удобно в креслото на което бях спала изминалата вечер и бутнах книгите встрани.

— Искате ли сандвич? Мога да сляза и да направя един, преди готвачът да се е събудил.

— Госпожице Дебъро, мога ли да ви казвам Катлин? — прекъсна ме сексапилния полицай.

— Разбира се.

Усмивата беше изчезнала от лицето му.

— Трябва да ви задам няколко въпроса, Катлин.

Сплетох пръсти в скута си за да не види колко съм нервна и се усмихнах пресилено.

— Питайте. Нямам какво да крия.

Такава си лъжкиня, Кат.

— Какво знаете за семейство Букур?

— За първи път чувам за тях.

Полицай Корбан погледна към тефтерчето си и записа нещо.

— Да сте виждали малко бебе някъде в замъка? Момиченце.

Застинах.

— Какво се е случило, полицай?

Алек въздъхна и свали шапката си, оставяйки я върху подкалътника на креслото.

— Мислех, че вие ще ми отговорите на този въпрос. — гласът му се снижи. — Тримесечното бебе на семейство Букур е изчезнало. Бащата твърди, че няма как да е пропълзяла. Лично проверил преградата на леглото.

— Какво общо има това с мен?

Полицай Корбан ме изгледа внимателно, сетне посочи прозореца зад гърба си.

— Къщата им е в близост до гората зад замъка. Пратихме екип да в района и те откриха това. — Полицай Корбан извади нещо от вътрешия джоб на якето си и го постави върху масата.

Беше снимка.

Потръпнах при вида на одеалцето с което беше повито бебето, което бях видяла Прокълнатия вампир да държи, точно преди да разкъса гърлото му.

Положих огромни усилия лицето ми да остане безизразно.

— Това е ужасно.

Полицай Корбан намръщено кимна, взирайки се като мен в снимката.

— Била е толкова малка. — каза тихо, гласът му беше олицетворение на тъгата.

Коремът ми се сви от нерви. Отместих поглед и захапах вътрешността на бузата си, за да не позволя на спомените за онази нощ да покажат на Алек, че знам кой се крие зад изчезването на детето.

— Мислех, че ще обсъждаме оставането ми в Румъния?

Зелените очи на Алек проследиха скованата позиция на тялото ми и той реши, че разговорът ме е разтройл.

— Извинявам се, ако ви натъжих. Искам да си свърша работата, Катлин, а тя е да открия изчезналото дете.

— Част от заподозрените ли съм? Защото ако съм, искам да мина през църквата за да се изповядам.

Полицай Корбан не се засмя на шегата ми.

Явно всички мъже в Румъния са сухари. Дотук с възможността за открия своя принц на бял кон.

— Събирам информация и искам да съм сигурен, че ако има нещо, което знаете и ще помогне за намирането й, то вие ще ми го кажете. — заобиколи той прекия отговор.

Бебето беше изядено от шибан Aswang, който замалко да изтръгне черния ми дроб с проклетите си хищни нокти. Това достатъчно ли е за вас, полицай Корбан?

Въздъхнах и разтрих челото си с пръсти. Да кажа това на криминалиста би било равносилно на това да призная, че аз самата съм вампир. Едва ли можех да се сдобия по-бързо с билет за влакчето към лудницата.

— Не знам нищо за случилото се и наистина бих искала да не мисля за възможните начини, по които би могло да приключи това разследване.

Полицай Корбан трепна.

— Ако укривате информация...

— О, да, крия бебе точно зад онази лавица с книги по древногръцка митология! Искате ли да видите как го храня? — попитах саркастично.

За моя изненада погледът на полицай Корбан пробяга през гърдите ми и той се прокашля неловко, преди да се намести по-удобно в креслото.

По дяволите, нима току-що възбудих секси полицая?

— Вижте, последната ми работа е да си бъбря с вас, докато има още толкова хора чакащи за разпит. Въпреки това трябва да ви задам още един въпрос.

— А имате ли изобщо представа аз колко работа имам? Направо съм затрупана дотук със задачи! — посочих средата на челото си.

Полицай Корбан се огледа наоколо, сетне попита:

— Спите ли с Арон Корнелиус?

По лицето ми изби топлина, когато кръвта във вените ми закипя от нанесената обида.

— Той е последният мъж на земята с когото бих споделила леглото си. Тялото ми е храм, господин Корбан, и такъв ще си остане!

— Храм ли, госпожице Дебъро?

Двамата с полицай Корбан извикахме едновременно от изненада.

Проклетият му кучи син!

— Чукай преди да нахълташ, мамка му!

— Аз избирам кога да чукам в собственият си дом. — отвърна многозначително Арон. Сетне зелените му очи с отвращение срещнаха тези на Алек. — От вас няма спасение. Като проклета хлебарка сте, полицай Корбан.

Алек се изправи с ядосано изражение на хубавото си лице.

— Говорите със служител на реда, господин Корнелиус. Не ме предизвиквайте.

Арон повдигна вежди в насмешка.

— Или какво? — той затвори вратата зад гърба си с плашещо спокойствие. — Ще ми щракнете белезниците, които държите в задния си джоб?

— Точно така.

— И ще ме заведете в участъка? — с всяка крачка пристъпваше все по-близо към младия полицай.

Очите на ловеца бяха приковани в лицето ми, докато се движеше.

"Остави полицай Корбан на мира!"

Арон ми хвърли предупредителен поглед.

"С теб ще се разправям по-късно."

— Вие не ме плашите. — на Алек му се наложи да повдигне глава, за да гледа Арон в очите.

Кръвожадна усмивка раздели устните на ловеца. Той се наведе над човешкия мъж и се озъби срещу лицето му.

— А би трябвало.

Дори да не признаваше, Алек очевидно се страхуваше. Можех да видя как вената на врата му пулсираше, докато  дъхът му излизаше сипкаво през зачервените от повишеното кръвно налягане ноздри.

Алек се извъртя и погледна към мен.

— Катлин, той наранява ли ви по някакъв начин, принуждавайки ви да останете?

Изправих се от мястото си, отказвайки да погледна към Арон отново.

— Тук съм по собствено желание. Както ви казах и онзи ден, той ми е шеф. Помага ми в работата като журналист. Това е всичко.

Алек стисна зъби от безсилие.

— Заплашил ви е да не говорите с мен, но дали ще мълчите и пред баща си?

— Баща ми е тук?

С периферното си зрение видях как Арон се напряга.

Коленете ми се разтрепериха.

Татко в тук?

— Обадих му се след последната ни среща. Той каза, че иска лично да се увери как сте и да говори с вас.

Татко е долетял от Ню Йорк до Румъния?

Пристъпих от крак на крак. Най-сетне погледнах Арон. Челюстта му беше стегната, докато се взираше надолу към полицая. Сякаш почувствал, че го гледам, той вдигна глава и отвърна на погледа ми.

"Ти не си мой заложник." — казаха очите му.

Захапах до кръв вътрешната страна на бузата си. Той ме беше излъгал за самоличността си и знаех, че криеше още толкова много неща от мен, но също така знаех, че ако не беше ме беше взел със себе си, сега нямаше да стоя тук и да водя този разговор.

За това когато погледнах полицай Корбан, на лицето ми грееше фалшива усмивка. Трябваше да бъда силна — ако полицай Корбан заподозреше нещо, можеше да заключи и двама ни в участъка.

Само от мисълта да деля една килия с Арон ми ставаше лошо.

— Нямам търпение да го видя! Ще му кажете ли къде съм, за да се срещнем? Телефонните разговори са истинско мъчение, когато ни делят стотици километри.

Полицай Корбан премига и кимна.

— Сигурно вече да е пристигнал в участъка. Веднага ще се обадя на някой да го докара.

Намръщих се.

— Но аз мислех, че разговорът ни приключи?

Тревистите очи на Алек се присвиха. Той бръкна отново в джоба си. Реших, че ще извади мобилния си и ще се обади до участъка, но вместо това извади листа, с който ме беше пресрещнал в коридора и го вдигна.

— Това разрешителното за разпита ми ли е? — попитах.

— Много по-хубаво! — Когато го изгледах подозрително полицай Корбан се ухили като дете на което са дали бонбон. — Разрешително за разпит на Арон Корнелиус.

Мамка му.

* * *

Седях на ниския стол за гости само на няколко крачки от голямата врата, през която беше дошъл полицай Корбан при първата ни среща, очаквайки баща ми да се появи. Бяха изминали двадесет минути откакто бях оставила двамата мъже пред кабинета на Арон и започвах да се притеснявам за здравето на полицай Корбан. Арон беше бесен, когато човешкият  полицай извади онова разрешително от джоба си. Не исках да оставям младият мъж насаме с това копеле, но не можех да присъствам на разпита.

Можех само да се надявам Арон да не счупи всяка кост по тялото му, за да го накаже за дързостта му.

Споменът за скицата направена с въглен която бях открила в папката ме накара да стисна зъби. Защо му е било на Арон да ме рисува?
Въздъхнах и сведох поглед към студените си ръце.   Чувствах хлад от мига, в който полицай Корбан беше извадил онази снимка, извиквайки ужасния кошмар за срещата ми с Aswang.

— Госпожице Дебъро.

Ахнах и се обърнах по посока на гласа. Двамата мъже приближаваха по коридора. Полицай Корбан изглеждаше смешно до високия вампир който стъпваше грациозно като пума, облечен изцяло в черно. До него човешкият мъж се открояваше по един забавен начин със синият си екип и това, че едва достигаше стигаше до брадичката му — сякаш беше тийнеджър, разхождащ се с по-големия си брат.

"Каза ли му за Прокълнатия вампир?"

Веждите на Арон се срещнаха над основата на носа.

"Аз не съм глупак като човешките ви мъже."

Изсумтях, привличайки вниманието на полицай Корбан. Той също изглеждаше бесен.

— Ще се видим отново, господин Корнелиус. — каза и пристъпи към мен. — Знам, че нещо тук не е наред. Мога да го подуша.

Хвърлих притеснен поглед към Арон.

"Може ли наистина?"

Веждите му се повдигнаха насмешливо и от устата му излезе пръхене. Толкова по въпроса с грандиозния скандал, в който щях да го притисна да ми каже всичко.

— Приятен ден, полицай Корбан! — усминах се вежливо и се отдръпнах от пътя му.

— Приятен ден, Катлин.

Двамата с Арон стояхме в мълчание докато човешкият полицай напускаше замъка. Напрежението в стаята можеше да се реже с нож. Накрая реших да се престраша и се извъртях с лице към ловеца. Той сведе глава мен с безизразно изражение, завъртя се на пета и изненадващо тръгна обратно по коридора.

— Страхливец!

Обвинението ми го накара да спре и разко да се извърти към мен. Настръхнах от силата на яростта, изписала се на лицето му.

— Лъгал си ме за това кой си през цялото време!

Мускулите на гърба му се стегнаха. Едва сега си дадох сметка с какво беше облечен. Лицето ми пламна. Блузата му беше от тънка прозираща материя, която се беше разтегнала по мускулестия торс, очертавайки всяка извивка скрита под тънкия плат. Този мъж беше истинско чудовище от мускули и кости, движещо се с грация на хищник.

Ловецът най-сетне се извъртя изцяло към мен.

— Била си в кабинета ми. Не се ли умори да душиш наоколо госпожице Дебъро?

— Не се ли умори да ме лъжеш, Дракула? — просъсках в отговор. — Защото на мен ми омръзна да научавам всичко по трудния начин.

Тялото на Арон се отпусна. Очите му се затвориха и той отметна глава назад, избухвайки в неконтролируем смях. Лицето ми пламна отново, този път по-силно от преди. Зърната ми се втвъдриха и трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя колко го ненавиждах, задето предизвиква такива объркани реакции у мен.

— Какво е толкова смешно? — озъбих се.

Той поклати глава и изтри една сълза от ъгъла на окото си, докато се мъчеше да си поеме дъх. Тежките стъпки на Делая се чуха, преди тя да се появи запъхтяна до него. Лицето й беше пребледняло, докато не видя смеещият се Арон. Тя покри устата си с ръка и премести поглед между двама ни, тихо наблюдавайки странната сцена.

Появата й накара Арон да се върне към сериозното си, нормално Аз.

— Съжалявам. Просто това беше твърде... — Той се прокашля и устните му се извиха в усмивка.

— Твърде какво, лъжливо копеле такова? — нападнах го. — Защо не ми каза кой си още в началото?

— Защото аз не съм граф Дракула.

— Лъжеш.

— О, Катлин! — намеси се Делая. — Той наистина не е Дракула.

Вдигнах ръце във въздуха в знак, че се предавам.

— Много сте добри, признавам ви го! Наистина, бихте заблудили всеки, но не и мен. Видях подписа ти в папката на бюдоро. Истинската ти фамилия е Цепеш. Ти си Влад Цепеш.

— Добре госпожице Дебъро, разкрихте ме. — Делая го изгледа предпазливо. — Името ми е Цепеш.

— Чудесно.

Очите му се смееха.

— Но аз не съм Дракула.

— Ще спрете ли с този...

Вратата се отвори отново.  Баща ми пристъпи прага и се огледа. Очите му се плъзнаха по стола, на който бях седяла допреди малко, сетне се спряха на мен.

Дъхът ми секна.
Затичах се, хвърляйки се отгоре му. Обвих ръце около широките му рамене и стиснах силно, попивайки парфюма, който така добре познавах. Брадата на Елис Дебъро беше пораснала и ожули челото ми, когато той се наведе и ме притисна към лицето си.

— Малкото ми момиченце! — той прокара пръсти през косата ми. — Наистина си ти.

Засмях се. Сълзи от щастие покапаха по бузите ми и размазвайки спирала, която си бях сложила сутринта. Изобщо не ми пукаше, щом татко беше тук.

— Аз съм, тате. — казах и се притиснах по-силно към голямото силно тяло на човека, отгледал ме от бебе и дарил ме с цялата си бащинска любов. — И ти ми липсваше! — подсмръкнах.

Не можех да възпра хлипанията, които дойдоха след това. Татко не разбираше, че причината за тъгата ми не е само дългото време, през което не го бях виждала. Той не можеше да рабере, че аз не можех да се върна у дома, преди да съм се научила как да сдържам глада си и никога нямаше да разбере.

Елис Дебъро беше силен мъж, но аз не бях като него — възможността да бъда отхвърлена от собственото си семейство, ме плашеще повече от всичко. Тя ме караше да се будя късно вечер, блъскайки главата си в търсене на начин да оправя нещата. Именно заради този свой страх оставах в този проклет замък, опитвайки се да разбера мистериозният му притежател.

Само така щях да разбера дали той е на моя страна и дали ще ми помогне да се справя с проблемите на трансформацията.

Двамата с татко се отдръпнахме един от друг, без да пускаме ръцете си. Арон се беше приближил, наблюдавайки ни безмълвно.

— Татко, това е шефът ми. — Шеф, друг път. — Господин Корнелиус, запознайте се с баща ми.

Погледнах раздразнено към Арон. Той се намръщи и тихо изръмжа.

"Аз не съм Дракула."

Когато се обърна към баща ми, лицето му беше маска от безразличие.

— За мен е удоволствие да срещна още един от семейство Дебъро.

Татко промърмори нещо в отговор докато проучваше високият вампир. По изражението му разбрах, че не изглеждаше доволен от видяното.

— Най-сетне се срещаме, господин Корнелиус. — гласеше отговорът на татко. — Сега ако ме извините, искам да остана насаме с дъщеря си.

Той ме улови за ръката, отдалечавайки ни от Арон и Делая. Когато бяхме на задоволително разтояние среса косата ми назад с топлите си пръсти, гледайки ме с бащинска обич и нещо друго, което определих като любопитсво. Исках да притисна буза към грубата му длан и да остана така завинаги.

— Майката ти не е добре. Липсваш й. Тя много се тревожи. Не минава и ден без да плаче заради решението ти да останеш тук без Сандлър.

— Добре съм, татко. Няма за какво да се тревожиш.

Да излъжа полицай Корбан беше едно, но да излъжа собственият си баща беше нешо съвсем различно. Усещането беше ново за мен. Почувсквах как нещо вътре се разкъса. Никога нямаше да мога да погледна татко по същия начин, знаейки, че съм предала доверието му.

— Сигурна ли си?

Кимнах без да вдигнам лице. Не можех да го гледам в очите, докато го лъжа. Това беше повече, отколкото можех да понеса.

— Харесваш ли този мъж?

Поех си шумно въздух, шокирана от странния му въпрос. Дали полицай Корбан му беше споделил подозренията си, или Елис Дебъро сам беше стигнал до това заключение?

Отдръпнах се назад, макар болката в очите на татко да ме съсипваше.

— Той просто ми помага с работата.

— Изглежда ми плашещ. Наранява ли те?

— Татко... Арон не е лош човек. — Вампир, поправих се наум. — Просто изглежда злонамерен, но това е, защото ти няма доверие.

— И с право! Готов съм да те извлека от тук дори ако искаш да останеш. Този човек живее в замъка на Дракула и работи като барман. За бога Кат, не ми казвай, че го обичаш!

— Д-да го о-обичам? — заекнах. — Та аз едва го познавам!

— Не ти вярвам. Виждам как го защитаваш. Познавам собствената си дъщеря. Може да лъжеш себе си, но не можеш да излъжеш мен.

— Това са глупости! Казваш го защото си наранен от факта, че искам да остана.

Тако издиша рязко, наранен от думите ми.

Мамка му.

— Кити Кат, върни се у дома! С майка ти се поболяхме от притеснение когато изчезна. Толкова ни липсваш. Не можеш ли да довършиш курсовия си проект в Ню Йорк?

— Трябва да остана.

— Има ли нещо, което не ми казваш? Трябва ли да се притеснявам?

— Искам да хванеш полет обратно към вкъщи още тази вечер и да ми се обадиш, когато пристигнеш.

— Кат? — очите му се изпълниха с притеснение.

Улових го за раменете и стиснах леко.

— Не мога да ти обясня какво става сега, но когато приключи ще ти разкажа всичко.

— Няма да те оставя тук! — заяви твърдо и махна с ръка, разсичайки въздуха.

— Моля те татко, не ме карай да викна полицай Корбан

— Ще ме изгониш? Толкова ли искаш да се отървеш от мен?

— Искам да си в безопасност! — извиках от безсилие. Той трепна. — Извинявай. Просто съм под напрежение.

— Тръгни си с мен. — помоли ме тихо. — Прибери се у дома!

Поклатих глава.

— Не мога.

Очите му се изпълниха със сълзи, но татко не им позволи да потекат. Той се изправи смело и изпъна рамене.

— Не мога да те убедя, нали?

Отново поклатих глава. Всяка дума можеше да ме превърне в плачеща страхливка. Татко въздъхна и ме прегърна отново и аз сгуших глава на топлите му гърди.

— Той може да остане до утре сутрин. — провикна се Арон. — Ако желае. — каза по-меко.

Премигах. Тази внезапна проява на състрадание у него ми беше странна. Не бях очаквала подобно държание от един студен вампир като него, но ето, че изненадите идваха във всякаква форма и размери.

— Не.

Татко ми хвърли объркан поглед.

— Защо?

— Искам да си в безопасност. — повторих. — Хвани полета обратно към Ню Йорк и ми се обади щом пристигнеш.

Татко бавно се отдръпна. Той осъзнаваше, че нещо става. Беше умен човек — със сигурност бе разбрал намека ми. Той хвърли разгневен поглед към Арон.

— Щом това ще те успокои, ще го направя.

Забраних си да плача. Вместо това изпънах гръб и изправих рамене, както татко ме беше учил.

— Ще се видим пак съвсем скоро. — излъгах.

Татко докосна бузата ми, очите му шареха по лицето ми за да запомнят всеки детайл.

— Ти си умна, Кити Кат и аз знам, че ще се върнеш невредима у дома.

След това двамата с Арон го изпратихме до вратата на замъка където пололицай Корбан и другият полицай от участъка който го беше докарал, заедно се качиха в колата.

— Впечатлен съм, госпожице Дебъро.

Но думите на Арон не успяха да заместят липсата, зейнала в душата ми.