Тихите ми стъпки и безшумното приземяване помогнаха да се озова на мястото, на което исках, без малката Новородена да ме чуе. Приклекнах внимателно зад колоната до арката с извито слънце отгоре, скришно наблюдавайки действията на госпожица Дебъро. Тя седеше отпуснато върху студения камък на малкия фонтан, а ръката й висеше подпряна върху коляното. Беше отметнала глава назад, шарейки със светлите си очи към тъмното нощно небе. Положих длан на каменната стена до себе си, криейки се в сенките.

Да наблюдавам малката наивна вампирка се беше превърнало в мое притеснително хоби. В началото сполучливо убеждавах себе си, че това се дължеше на липсата ми на доверие у нея — тя лъжеше безочливо, криеше неща от мен и имаше навика да души наоколо както всички отвратителни журналисти.

Мразех жълтата преса и находчивите им инвазии в обществото, които в последите десет години бяха превърнали голяма маса от човеците в манипулирано стадо овце. Те гледаха новините в малките екрани на телефоните си, вярваха на лъжите по телевизията и с лекота приемаха промените, които им налагаше властта.

Наклоних глава. Лунната светлина правеше очите й като блестящи малки сампфиреносини кристали върху процелановото лице. Бялата й кожа сред мъртвите рози извика нежелана картина в съзнанието ми:

Ела, сгушена в ръцете ми, докато дъхът й секва от удоволствието на оргазма.

Ноктите ми се забиха в каменния зид, но картините продължиха.

Червена коса разтлана върху голямо легло.

Равномерното спускане на гърдите на Ела докато тя спи с човешката си невинност.

Тъмната ми кожа върху белите й гърди докато се навеждам да поема зърното в уста за да чуя сладкият звук на изненадата, състоящ се от името ми излизащо измежду розовите й устни.

Стиснах зъби което накара острите им върхове да се забият в долната устна. Премигах и вдигнах ръка за да почистя малките капчици кръв образували се върху кожата. По дяволите, дори видът на собствената ми кръв ме превръщаше в животно, събуждайки звяра в дъното на съзнанието ми.

Притиснах ръце от двете страни на главата си, дишайки накъсано. Очите ми се върнаха на красивото лице на малката Новородена, която сега проследяваше с пръст съзвездията в небосвода.

Въпреки изгарящата болка на глада успях да се увладея достатъчно за да видя как лицето й се променя от спокойно на разтревожено. Можех да си представя какво мисли минават през ума й — за ужасният звяр отнел нормалния й живот и заключил я в замък, където не познаваше никого.

Въздъхнах. Губех си времето, следейки това момиче — видът й събуждаше глада ми и действията й пораждаха ново, непознато досега у мен ниво на гняв, а когато заговореше предизвикваше търпението, което и без друго винаги ми бе липсвало.

Оттласнах се от мястото си сред сенките и отстъпих към вътрешността на двореца, оставяйки Катлин Дебъро сама с мислите си.

Спрях секунда преди да поваля Делая, с което щях да разкрия присъствието ни на младата вампирка.

Намръщих се срещу лицето на възрастната жена.

— Не започвай отново.

Тя кристално ясно знаеше за какво говоря. Усмивката, която потисна, ме накара да изръмжа тихо.

— Това там долу дали не е Катлин? —  попита с невинно свиване на тънките си устни. — Виж ти, виж ти! Да не би да я следиш?

Озъбих се раздразнено. Опитах се да я заобиколя, но Делая пристъпи встрани.

— Мръдни се от пътя ми.

— Не и преди да ми кажеш защо я шпионираш.

Присвих очи, навеждайки се към бузестото лице на вампирката срещу мен.

— Не съм длъжен да ти давам отчет.

Делая махна с ръка и се наведе в страни за да види по-хубаво.

— Да не би да се реши да спиш с нея? Ще я причакаш ли пред стаята й?

— Не си играй с мен.

— Изглеждаш ми все така напрегнат. Кога ще се храниш отново? Защо не помолиш Катлин да ти даде от кръвта си?

Улових я за раменете и я разтърсих, карайки я да ме погледне уплашено.

— Жено, умът ли си изгуби?

Тя преглътна тежко.

— Съжалявам.

Внимателно я пуснах да стъпи на крака. Ръката ми стисна леко рамото й. Обзе ме гняв, задето я бях уплашил.

— Никога не бих ти навредил. По-скоро бих убил себе си, отколкото да те гледам как ме напускаш.

В очите й се образува влага и нисичката жена покри устата си с ръка. Погледът й се върна върху госпожица Дебъро.

—  Арон, обичам те като свой син и го знаеш, но не мога да те гледам как угасваш, превръщайки се в това което убеждаваш другите, че си. Ти си най-смелия, всеотдаен и истински мъж, когото някога съм срещала и ако обстоятелствата бяха други, бих опитала сама да излекувам раните ти, но ето ни тук — аз съм стара и сбръчкана за вечността, а ти си все така млад и болезнено красив, докато душата ти се изпълва с мрак. Пусни Катлин до себе си, преди да си се изгубил безвъзвратно, умолявам те!

Молиш ме за твърде много.

— Ако ти трябвам съм в кабинета си.

Поех сред мрачните сенки, докато краката ми сами не се отправиха към музикалния салон. Това само по себе си показваше колко неконтролирани ставаха мислите и чувствата ми през последните седмици. Исках да отдам това на глада и проблемите с Хекат, но истината беше, че да взема госпожица Дебъро със себе си се беше оказало много по-трудно за изпълнение, отколкото бях очаквал. Тази доскоро човешка журналистка дори беше събудила у Делая желанието да ми открие спътница, което, меко казано, ме напрягаше, тласкайки ме към ръба на самоконтрола.

Повдигнах капака скриващ клавишите и прокарах яростно пръсти през всичките, изпробвайки звука. Акустиката на залата накара симфоничната поредица от звуци да закънти в черепа ми. Натиснах два от клавишите, сетне пръстите ми се раздвижиха по останалите, образувайки дива мелодия. Песента беше стара — бях я чул още през осемнадесети век, когато една жена ме взе в дома си с идеята да пазя нея и семейството й от клана с когото враждуваха от десетилетия, но всъщност ме използва за да задоволявам плътските й желания.

Тогава бях още глупак и си мислех, че тя изпитва нещо към мен, таейки надежди някой ден да пожелае да я превърна и да заживеем заедно.

— Абсолютен глупак! — изплюх жлъчно насред симфонията от звуци.

Коя жена би се влюбила в чудовище?

Кой би се принудил да изтърпи душа страдала седемстотин години, видяла най-ужасяващите моменти в историята и превърната в машина за убиване?

Споменът за миналото правеше яростта ми още по-наситена, което се отрази върху начина по който музиката се лееше изпод пръстите ми. Гневът и болката се посипаха като водопад, заляха тялото ми и направиха песента тъжна и меланхолична. Не знам колко време седях там, изливайки душата на чудовище с едва сдържан гняв върху незаслужилото подобно грубо отношение пиано, но когато и последните ноти утихнаха, сърцето ми отново си беше на мястото - студено и заключено зад множество врати, пазейки звярът утихнал.

Изправих се с олюляване и затворих капака. Глухото му тупване отекна в ушите ми като знак, че спокойствието е свършило. Беше време за работа.

* * *

— Затвори вратата.

Делая ми хвърли раздразнен поглед през рамо докато ключалката изщракваше. Вратата беше затворена и двамата стояхме в кабинета ми, всеки взирайки се в нещо друго, освен един в друг.

— Какво ново от днес? — тя се придвижи до голямото кресло и се настани отгоре му. — Разбрах, че някакъв човешки полицай е идвал. Това нещо общо с Катлин ли има?

Кимнах положително докато отпивах от чашата си. Вкусът на алкохола прогори гърлото ми, спусна се по трахеята и възпламени студените ми вътрешности. Понякога се нуждаех от това усещане за да си припомня, че не съм мъртвецът за когото ни представяха по книгите.

— Дошъл чак от криминалният отдел за да разследва мистериозното решение на госпожица Дебъро да остане с мен.

Очите на Делая се усмихнаха.

— С нас.

Потропах с пръсти по дървеното бюро.

— С нас.

— Как се казва?

— Алек Корбан.

Делая наклони глава замислено.

— Не съм чувала за никакъв Алек Корбан.

— Като че си чувала за някой полицай изобщо. — изсумтях.

— Мъжът ми беше полицай.

Думите й увиснаха във въздуха като куршум изстрелян от пушка. Настана гробовна тишина. И двамата се сещахме за начина, по кокто мъжът й си беше тръгнал от света на живите. Тя се прокашля.

— Не исках да ти напомням за това. Съжалявам.

Повдигнах рамене.

— Не е първият човек когото убивам и няма да е последният.

Мъничкото й тяло се сви като ударено.

— Сигурен ли си, че няма вампир който би желал да пиеш от него?

Разко оставих чашата. Звукът накара Делая да трепне изненадано.

— Това е друга тема, която не желая да обсъждам.

— Това какво ще кажеш за този полицай? Той ще се върне ли?

Разтрих челото си с ръка и прелистих доклада, който Борис ми беше оставил сутринта.

— Така твърди, но не мисля, че госпожица Дебъро ще му каже каквото и да било против мен. — Тръснах глава. — Нас.

Делая се изкикоти, карайки ме да издишам, предавайки се пред упоритостта й.

— Имаме друг проблем. — казах.

— С какво е свързан?

Поколебах се.

— Броят на Прокълнатите вампири е нараснал с двама през последните три седмици.

Двамата се спогледахме мислейки за едно и също — друидски магьосник проклинаше вампири в моята Пенсилвания.

Вдигнах чашата с водка и я пресуших, почуквайки настойчиво с пръст по дървената плоскост.

— Дали е тя?

По тялото ми се спусна ледена тръпка. Подозирах същото като Делая, но истински се надявах да има друг отговор на проблема с Aswang.

— Не знам.

Тя скочи на крака и протегна ръце към мен.

— Не искам да ходиш там, Арон!

Затворих очи, отпускайки се назад в стола си. По дяволите, аз също не исках! Ненавиждах това място. Ненавиждах притежателя му и мътните ме взели, ненавиждах спомените, които ми докарваше, но проклет да бях ако оставех някой да трови земята ми.

— Има ли случаи на изчезнали деца? Ако няма...

— Госпожица Дебъро е видяла как Прокълнатият вампир е откуснал главата на бебето. Въпрос на време е този проклет полицай да почука на вратата ни заради изчезващи деца.

Делая обви ръце около тялото си. Лицето й беше пребледнало като платно, когато заговори.

— Кога... — тя се запъна с думите. — ...беше последната ви среща?

— През 1835.

Очите й се разшириха.

— Дали е още жива?

— Очевидно.

Пълничката жена потръпна отново.

— Мога ли някак да те спра да отидеш?

Взрях се в лицето й. Тя изхлипа и изтича към вратата, сетне я затвори, отивайки в стаята си. Грабнах чашата и я хвърлих към стената. Парчетата се разпиляха навсякъде, посипвайки пода със стъклените си безжизнени телца. Лампата се отразяваше във всяко едно от тях докато се изправях от мястото си за да взема канията с меча.

* * *

На около стотина метра пред мен къщата на Black Annis се гушеше между дърветата, притихнала и скрита от очите на случайни минувачи чрез магия от древния език. Кепенците на прозорците бяха свалени, но от вътрешността не се показваше никакъв признак на живот. Оголих зъби и поех дъх, изпълвайки дробовете си с различни миризми.

Вонята на сяра и силата на канализирана магия ме накараха да сбърча отвратено нос. Изпитвах ненавист задето се намирах тук, но Анис беше единствената друидска вещица, на която бях позволил да остане в земите ми. Глупаво решение, което отдавах на глупостта си от онези години.

Безшумен като вятъра поех напред към малката дървена колиба. Пристъпих през стената от вълче биле, усещайки как силите ме напускат. Извадих меча си. Очите ми проследиха ъглите на колибата в търсене на някакво раздвижване. Анис беше коварна, подла и зла. Беше невъзможно да няма пазител, който да се събужда при появата на безсмъртен.

Тихо скърцане привлече вниманието ми, карайки ме да сведа поглед към змията, издълбана в коланата на вратата. Ураборус беше захапала опашката си, увила тялото около дървената колона в задушаваща хватка. Докато се приближавах очите й се отвориха и змията премига. Дървените й очи се присвиха към мен и раздвоеният й език се олъзна навън, подушвайки въздуха.

— Маааамка му...

Вдигнах меча пред лицето си без да изпускам от поглед люспестия пазител. Тялото на змията се изви, разтегли се и се приплъзна бавно по колоната.

— Isssh ban kalfissshi du laversss? [Каккккво правви Ловввецъттт туукк?]— просъска създанието на древния език.

Стиснах сребърната дръжка по-силно, приклякайки в готовност за атака.

— Търся Black Annis.

Змията просъска отново и се изправи срещу мен с гротеско подобие на усмивка върху люспестата си глава.

— Ussshhh naessss wah urssssa! [Ти няммммаш рррработтта тттук!]

Змията се хвърли напред оголвайки острите си дървени зъби. Опашката й прошумоля заплашително, дървото се изви и тя захапа острието на меча ми. Изпъшках от тежестта на пазителя. Извих тяло запращайки змията в ствола на едо дърво. Тялото й се удари с глухо тупване, свелече се на земата и змията остана да лежи така. Приближих се малко, колкото да я побутна с меча си. Змията само това и чакаше — оголи острите си зъби и се изви изненадващо, просъска шумно и се обви около крака ми.

— Дървена напаст! — изръмжах и замахнах.

Опашката на пазителя се отдели от тялото и змията изрева. Звукът се чу като драконов рев, разби се в череша ми и ме накара да стисна клепачи. Отскочих назад размахвайки меча си пред лицето на дървената змия, надявайки се да се окаже достатъчно глупава да поапдне в обсега на оръжието.

Но пазителя не беше глупак. Змията се изправи и се взря в мен с празните си очи, сетне застина неподвижно. Заобиколих я отстрани спазвайки дистанция от няколко метра, все така стискайки здраво меча в ръце. Да се бия с мъртвото омагьосано парче дърво се оказа много по-изпотяващо от схватка с вампир.

Ухилих се, премятайки меча през рамо.

— Покажи ми какво можеш, червей.

Пазителят бавно обърна главата си към мен. Раздвоеният му език се показа и затрептя предупредително. Змията напрегна дървеното си тяло, склони глава и се изтреля срещу мен. Завъртях се и замахнах, отгатвайки точното място, на което щеше да се намира главата й. Острието на меча ми се вряза през средата на дървената й глава, разполови началото на тялото и стигна до опашката. Двете половини на пазителя паднаха от двете страни на тялото ми, разпръсквайки мириса на магия, докато парчето дърво се превръщаше в безжизнена купчина съчки.

— Много добре ловецо.

Светкавично се извъртях по посока на женския глас, притискайки върха на острието в гърдите на вещицата. Ниската фигура на прегърбена старица ахна изненадано и потръпна под сивата си качулка.

— Няма нужда от това. — съсухрената й ръка се вдигна и опита да измести меча, но острието не помръдна. Старицата се засмя. — Обиждаш ме, Арон.

Изкривих лице в гримаса докато прибирах меча обратно в канията.

— Така е много по-добре. — Старицата ми показа да я последвам. — Уби пазителя ми, ловецо.

— Той се опита да ме убие първи.

Старицата се засмя тихо изпод сивата качулка.

— Той е пазител. Това му е работата.

— Съмнявам се да посрещаш така останалите си гости.

Анис се скова. Раменете й се напрегнаха.

— След като започна да избиваш все повече от своя вид, клиентите ми намаляха. — Двамата пристъпихме прага на малката колиба. — Чух, че имаш гости.

Цялото ми същество се напрегна. Ръката ми се вдигна към меча, но се увладях преди Анис да ме е видяла.

— Кой ти снася тези лъжи?

Старицата се засмя и седна на люлеещия се стол до малката дървена масичка върху която лежеше тесте с карти.

— Ела, позволи ми да ти кажа бъдещето.

С неохота седнах върху скърцащият малък стол. Забраних на всяка емоция, която се вихреше вътре в мен да се изпише върху лицето ми.

Старицата напълни една мръсната стара лула с тютюн и я поднесе към устните си. Изрече магия на древния език и от паничката на лулата се понесе тънка струйка дим, докато всмукваше от тютюнената смес.

— Мина много време. — Ръката й се вдигна и картите се понесоха във въздуха, образувайки кръг. — Не си се променил. Все същият си си. — Пръстът й описа кръг и картите се наредиха с лице към масата. — Само че чудовището в теб е по-гладно.

Задържах очите си върху картите. Дишането ми се учести. Анис забеляза напрежението в тялото ми и се засмя отново. Стържещият й смях напомняше стар ръждив ремък на зъбно колело.

— Кой е гостът ти?

— Ласитър.

Анис наклони глава под сивата роба.

— Ах, нима с Рафаел още се обичате така силно както преди?

Изсъсках, посягайки към първата карта. Анис застина.

— Каква хубава кожа имаш само. — Тя се изправи и застана до ръба на масата. — Спомням си усещането за нея по...

— Анис. — Вещицата вдигна глава под робата, поглеждайки ме през сивия й плат. — Стига игрички. За кого работиш?

Старицата се засмя отново, но този път смехът беше гальовен и младежки. Доскоро сбръчканата й ръка се плъзна над първата карта, гладка и бяла като на девица. Качулката й се разтресе.

Анис се изправи. Прешлените й изпукаха докато ръстът й нарастваше, сетне тя изпъна прегърбените си рамене и избута назад сивата качулка на робата. Видът на високите й скули и плътни устни напомниха за други времена, в които двамата споделяхме общо легло.

Не мисли за това.

— Но зз работя единствено за теб скъпи ми ловецо. — провлачи Анис и ръката й се стрелна през масата, улавяйки яката на блузата ми. — Не помниш ли колко добре работех по теб?

Тя бързо изрече келтско заклинание на древния език което ни прати в малкото й легло. Огледах се, търсейки меча си, но нито той, нито дрехите ми бяха на мястото си. Оголих зъби в предупреждение, но Анис само се засмя докато спускаше нокти по корема ми, надолу и още надолу, докато не обви ръка около ствола на пениса ми. 

— Ще те убия за това! — обещах.

Анис премига невинно и щракна с пръсти. Вериги обвиха лявата ми ръка, застопорявайки я към рамката на леглото.

— Знам, че го искаш. Отпусни се.

— Искам единствено да знам защо проклинаш вампирите ми.

— Хмм. — Анис отвори уста и цялото ми тяло се скова когато плъзна езика си навън, докосвайки плътта ми.

Това беше повече, отколкото можех да понеса. Спомените ме заляха като лавина,  заплашвайки да ме задушат. Поех си дъх и свих пръсти в юмрук, напрягаки всеки мускул в тялото си. Чу се чупене на метал. Анис подскочи и ме погледна с лилавите си очи.

— Върни ми меча!

Тя се ухили. Острите й нокти се забиха в бедрата ми, карайки кръвта да покапе по завивките.

— Заповядвам ти да ми върнеш меча!

Анис се изкикоти. Ръката й се вдигна и тя заби юмрук до главата ми.

— Тук не си никой да заповядваш, ловецо!

Ръката ми се обви около облегалката на стола до леглото. Вдигнах дървената мебел във въздуха преди да я разбия в пода. Улових единия дървен крак докато падаше и насочих острият му край срещу корема на вещицата. Лилавите й очи се разшириха, когато осъзна положението в което се намира.

Изправих се и се придвижих към прозореца.

— Ако прокълнеш дори още един от вампирите ми, ще се върна за теб! Имаш думата ми.

Тя наблюдаваше отстъплението без да каже нищо. Престоят ми тук беше приключил.

Засилих се и скочих към прозореца, разбивайки го на парчета с тялото си. В мига в който стъпих извън дървената колиба, магията на Анис се развали и меча ми, заедно с дрехите с които бях дошъл, се върнаха по местата си.

— Съсухрена дърта вещица. — мърморех си гневно, отдалечавайки се от колибата на Анис.

Исках да се отърва от докосването й час по-скоро. Знаех, че преди се бях отдавал на нейните умели действия, но сега, когато вече знаех що за създание е, поемането на всеки дъх в тази колиба ми се струваше като да плувам в кравешка тор. Отправих се към реката, разкопчавайки копчетата на панталона само при вида на студените й води. Те отразяваха лунната светлина измежду клоните на дърветата, които ограждаха коритото подобно на защитен плет. Захвърлих всичко освен меча си и с благодарност приветствах настръхването на кожата си щом краката ми докоснаха мокрите камъни.
Започнах да трия усилено местата на които Анис ме беше докоснала, борейки желанието да съдера кожата си. Луната ми се присмиваше, извила тънкият си сърп над главата ми. Потопих се в студените води на Ураш с надеждата да се скрия от всевиждащите й очи, но дори така отразената слънчева светлина в нейната повърхност достигаше дъното.