AN: Както в началото на миналата глава ще ви напомня, че можете да подкрепите Тhe Falen king в състезанието "Night Sky - Competition" в профила на GossipGirlWE. ❤
___________________________

Вълнението караше ръцете ми да треперят. По дяволите, целите ми длани бяха покрити с лепкава пот. Наложи се няколко пъти да прокарам пръсти през косата си. Болката от скубането трябваше да вкара мислите ми в ред, но вълнението се удряше в стените на черепа ми като цунами в скала.

Знаех какво предстоеше в зимната градина — срещата ми с Прокълнатият вампир щеше да е като приятелски спаринг в сравнение с болката от крушетата на стаховития двуметров ловец.

Дишай.

Всеки път щом затворех очи виждах окървавеното си тяло, захвърлено в зимната градина. Кой знае колко време щеше да мине преди градинарят да ме открие гам.

Дали полицай Корбан щеше да разследва и това? Засмях се на глупавите си мисли. Полицай Алек Корбан беше очарователен мъж, но Арон можеше да сложи край на човешкия му живот по всяко време. Трябваше да страня от него, защото по някаква необяснима причина ловеца не харесваше да го доближавам.

Вдишах и издишах дълбоко, с надеждата да успокоя изопнатите си нерви. Можех да се справя. Все пак Арон не питежаваше зъби като кинжали и нокти като касапски ножове. Целта беше да ме обучи, не да ме убие.

Вдъхвайки си мъничко кураж чрез позитивни мисли се понесох през стъпалата към замъка. Бях облякла най-удобните си дрехи, точно както Арон ме беше посъветвал.

Сковано пристъпих под арката, водеща към зимната градина. Трябваше да заслоня очи с ръка, тъй като слънцето светеше право в очите ми, пречейки ми да видя какво ме заобикаля. Красивите рози бяха увяхнали, сгушени под меката разтапяща се пелена на снега. По острите им бодли проблясваха малки капки разтопен сняг.

Примижах срещу една досадна буболечка, която щеше да се удари в лицето ми. Дразнещото насекомо започна да кръжи около главата ми, давайки ми да разбера че не желае да се разкара. Започнах да махам с ръце наляво-надясно, когато се чу тихо прокашляне идващо откъм гърба ми. Моментално свалих ръце и се обърнах по посока на звука.

Високото атлетично тяло на Арон правеше обикновенните движения като просто ходене да изглеждат толкова грациозни, че ми трябваше секунда за да осъзная, че върху гърба му лежеше кания. От края й стърчеше дръжката на меч която отразяваше слънчевите лъжи със сребърната си повърхност.

— С това ли ще се биеш с мен?

Той застана неподвижно на около метър разтояние. Мразех, че ми се налагаше да вдигна глава за да го гледам в очите, но в противен случай виждах гърдите му, което не беше вариант.

— Това ли са най-удобните дрехи?

Бях обула памучен клин и черна тениска от спортно трико. Чувствах се наистина удобно в тези дрехи.

— Някои хора не си падаме по драматизма. — подразних го, имайки предвид дългото му палто и меча на гърба му.

Арон свали канията и я подпря до празния фонтан. В средата му се намираше малък купидон, държащ стрела, който никак не се връзваше с останалата част от замъка. Другата му ръка се вдигна за да съблече палтото.

Облечен само по черната тениска и кожени панталони, Арон се изправи с целите си два метра срещу мен.

— Мечът е за истинска битка.

Изсумтях.

— Това тук не е ли истинско?

— О, истинско е и още как! Само почакай да започнем.

Дали беше твърде късно да хукна с писъци обратно към подземията? Тръснах глава за да прогоня тези мисли. Той нямаше да ме нарани.

Нали?

— Какво чакаме тогава? — вдигнах ръце в гард, показвайки фалшива самоувереност. — В какъв стил се биеш?

Арон погледна свитите ми в юмруци ръце, проследи позицията на гарда ми и се върна върху лицето. Повтори действието сякаш срещу него стоеше сложно математическо уравнение, а не малка американската журналистка която бе открил в затънтена Пенсиланска уличка преди две седмици и избухна в смях.

Отпуснах ръце до тялото си, шокирана да чуя как този безчувствен вампир се смее. Звукът беше странен, нелеп дори на фона на масивното му тяло. Беше истина — гърдите му се тресяха от вълните на смеха, а очите му се затвориха, докато олътните му устни се извиваха в странно подобие на усмивка. Чувството такъв корав мъж да се засмее с глас при вида на гарда ти, било то научен от екшън филмите или не, беше меко казано засрамващо преживяване.

Лицето ми пламна. Чувствах се като малко дете, което се е изложило пред цяла маса хора.

— Ще спреш ли да ми се подиграваш? До сега не ми се е налагало да се бия.

Арон отвори зелените си очи. Въобразявах ли си, или в тях се бяха появили малки жълти петна? Премигах срещу тази странна гледка, на която не бях ставала свидетел досега.

Това е странно. Арон е странен.

— Госпожице Дебъро, така ли победихте Aswang?

Изпънах рамене.

— Победих Прокълнатия вампир с ярост, не с умения.

Той беше спрял да се смее и беше поставил ръце на кръста си. Бицепсите му се бяха очертали, показвайки добрата му физическа форма.

С тези мускули би могъл да троши орехи.

— Значи трябва да използваш ярост и срещу мен, в противен случай това няма да е равностойна битка.

— А какво ще е? — намръщих се.

— Самоубийство.

Повдигнах вежди.

— Много самодоволно, не мислиш ли?

Лявата ръка на Арон се стрелна напред. Не очаквах да действа без предупреждение, за това можех само да наблюдавам как улавя косата ми, увива я около ръката си и рязко дърпа назад. Бих изпитала болка, ако тялото му не се беше преместило напред и другата му ръка не се беше увила около кръста ми, следвайки бързината на движението.

Издишах замаяно. Лицето му беше само на милиметри от моето. Как беше успял да се предвижи толкова бързо?

Взрях се в присвитите му потъмнели очи, обръмчани от гъсти черни мигли. От тази позиция можех да забележа малки детайли, до които не бих могла да достигна при други обстоятелства. Под яката на тениската му се подаваше черно мастило. Арон имаше татуировка?

Спуснах погледа си по линията на острата му челюст, гладката кожа на врата му и мекото движение на гръдния кош. Тази близост беше плашеща. Тя замъгли ума ми и направи костите ми като от желе. Трябваше да отместя поглед, преди да усети странните усещания, плъзнали по тялото ми.

— Не се притеснявай госпожице Дебъро. Аз само един стар котарак.

Очите му ми се присмиваха. Връщаше ми го за казаното пред полицай Корбан — че е стар котарак който само съска, но не хапе.

Прокашлях се. Застоявахме се по-дълго от нужното в тази позиция, което ме правеше неспокойна.

— Е, има ли някакви други движения, които искаш да ми покажеш?

Той се намръщи.

— Госпожице Дебъро...

— Шегувам се!

Преди да разбера какво се случва той ни изправи на крака, скривайки се от погледа ми.  Усетих топлината на тялото му зад своето. Ръката на Арон преднамерено стисна гърлото ми по-силно от нужното — не ми причиняваше болка, но ми даваше ясно да разбера, че ако желаеше, щях вече да съм мъртва.

Дъхът ми излезе накъсано изпод допира на кожата му върху шията ми. Можех да почувствам големината на тялото му в сравнение с моето дребно женско такова.

— Уха! — прошепнах. — За вампир който няма супербързина си доста пъргав.

Горещият дъх на Арон опари кожата ми докато свеждаше устни до ухото ми. Зърната ми настръхнаха в отговор на горещото, твърдо тяло, опиращо се в моето. Ситуацията ставаше все по-нелепа и странна. Въпреки това случващото се в този момент ме караше да се чувствам по-жива от всякога.

Ако беше някой друг щях да се отпусна назад и да се насладя на усещането такъв силен, неопитомен мъж да ме докосва.

— Движи се. — прошепна в ухото ми.

Очите ми се разшириха. Пръстите му разхлабиха хватката си около шията ми и аз последвах даденият ми съвет, прицелвайки се с лакът в мястото, където се предполагаше да се намират ребрата му. Вампирът парира удара и изви ръката ми, карайки ме да изсъскам от болка.

Затворих очи. Не исках да види раздразнението ми, задето беше успял да ме победи така лесно.

— Защо не даде презимето си на полицай Корбан и не го остави да ме разпита? Така вече щеше да си се отървал от него.

— Не го харесвам. — изръмжа в отговор.

— Защо?

— Движи се, госпожице Дебъро! — благодарение на ниският му плътен глас прозвуча повече като ръмжене.

Пръстите му ме пуснаха. Докосването беше приятно. Напомняше на пеперудени крила, гъделичкащи кожата ми. Поех си дъх и стегнах мускулите на краката си, преди да се изтласкам назад и да забия глава в лицето му. Той се изви ловко встрани,  посягайки към китките ми. Разбрах какво е намислил. В последният момент успях да се наведа и да му се изплъзна.
Зарадвах се на маката си победа, но бързо съжалих — Арон улови коляното ми, събарайки ме на земята. Докато лежах на студените плочки и разтривах черепа си, той пристъпи от двете страни на тялото ми, гледайки ме обвинително отвисоко.

— Сега ще души наоколо. Това по-добре ли е за теб?

— Атаките ти са предсказуеми. — Върхът на обувката му подритна леко ръката ми. За него разговора за полицай Корбан беше приключил. — Мускулите ти са прекалено слаби.

И това трябваше да ме обиди? Никой журналист не залагаше на физиката. Моята работа се свеждаше до това да притискам хората словесно, не да им запазвам час при зъболекаря.

— Съжалявам. — провлачих саркастично. — За двадесет и четирите си смъртни години бях заета с по-важни неща от това да ме пребиват до смърт.

Лицето му се изкриви в неясна гримаса.

— Сама пожела да те науча как да се биеш.

— Казах да ме обучиш да се защитавам, не как да ми сритват задника.

Изтупах мръсотията от дрехите си и се изправих в очакване за следващата атака.

Арон скръсти едрите си ръце. Стоеше леко разкрачен, което караше мускулите на краката му да се очертаят под кожения панталон.

Това ли са дрехите му за лов, запитах се наум.

— Не мисля, че постигаме някакъв успех. — каза.

— И защо?

Ръката му махна неопределено във въздуха.

— Може да се мислиш за смела, но в теб няма нищо войнствено. Криеш се зад фалшивата фасада на борбена жена, но всъщност си едно уплашено момиченце.

Ахнах възмутена.

— Само ако имах... — "...пистолета си", довърших наум.

За щастие спрях преди да се издам. Арон пристъпи напред, надвесвайки се към мен. Очите му потъпняха до опасно зелено.

— Ако имаше какво, госпожице Дебъро? — устните му потръпнаха в намек за самодоволна усмивка. — Капчица смелост?

Когато бях малка често ми се подиграваха — от това, че родителите ми карат стар пикап, до това, че кучето ни не можеше да лае и звучеше като малко ревящо бебе.

Тормозът се състоеше от систематични словесни атаки от другите деца на моята възраст. Бях малка, но всяка дума се забиваше в тялото ми като нож — детското съзнание е толкова крехко, ако бъде проучено внимателно. Когсто пораснах си казах, че няма да позволявам на никой да ме мачка повече. Да стана журналист бе водено от вътрешната ми нагласа да докажа на себе си и света, че мога да притискам другите, а не те мен. Да контролирам положението се превърна в моя фикс идея. Чувството да можеш да унищожиш живота на някого, да държиш бъдещето му в ръцете си сякаш си Бог е наистина коварно усещане. Кара те да мислиш, че си велик. Да се самозабравиш.

Години наред заблуждавах себе си, че контролирам всяка сфера от живота си. Излизах с мъже които сама избирах, хранех се единствено с продукти, които желаех. Можех да избера между това какви дрехи да обличам и можех да кажа на всеки каквото пожелая, защото бях журналист — недосегаемо звено в обществото, от което всеки тайно се бои. Никой не би се почувствал добре от това да види името си на първа страница във вестника в един от най-големите космополитни градове в света.

Арон беше съсипал единственото, което бях постигнала в живота си, захвърляйки го на вятъра като ненужна вещ.

Достатъчно!

Забих юмрук в корема му. Зелените му очи се разшириха от изненада. Започнах да го удрям отново и отново, без да се притеснявам за последствията. Болка пронизваше кокълчетата ми при всеки удар, но чувството беше толкова приятно, така опияняващо и успокояващо по един извратен начин, че се оставих напълно на усещането.

Очевидно беше, че Арон ме оставяше да го ударя. Виждах странна сянка да преминава през лицето му всеки път щом нанесех удар. Усещах парещото чувство на срама в очите си, знаейки, че след секунди сълзите ще започнат да се спускат по лицето ми, показвайки колко слаба бях всъщност.

Той беше прав, но нямаше да му позволя да се радва.

— Кой си ти да ме съдиш! — запъхтяно ударих насляпо към скулата му.

Той отби удара и обви ръце около мен, събаряйки ме в пръстта. Розите раздраха кожата ми, карайки ме да проплача от болка. Започнах да ритам и блъскам, крещейки обиди от сорта "скапаняк", " егоцентрик" и "задник". Дъхът излизаше задъхано между сухите ми устни, докато кръвта бушуваше във вените ми.

— Движи се, госпожице Дебъро!

— Майната ти! — изръмжах и го ударих отново. — Майната ти и на твоето " Движи се, госпожице Дебъро"!

Той улови китките ми и ги притисна към мократа пръст. Дори не се беше задъхал.

— Имаш голяма уста за такова красиво лице.

Премигах изненадано. Слънцето озаряваше лявата половина на лицето му, карайки скулите му да изпъкнат на фона на плътните устни.

— Върви по дяволите Арон!

Той се намръщи.

— Не се чуваш какво говориш. Увладей се, госпожице Дебъро! Гневът е добър старт, но ако не бъде контролиран може да те убие.

Спрах да правя опити да се освободя. Мъжът беше като скала, дявол го взел.

— Така е по-добре. — той се взря внимателно в лицето ми. — Раните от битката с Прокълнатия вампир са изчезнали.

— И какво от това? — изсумтях.

Арон се изправи. Отстъпи на прилично разтояние, преди да ми отговори.

— Съвсем скоро раните ти ще започнат да зарастват като на обикновен човек. Ако ще продължаваш да се излагаш на опасности, искам да бъда предупреден.

— Предполагам, урокът свърши. — промърморих.

Той кимна положително.

— Защо да те предупреждавам за каквото и да било?

Той кимна с глава по посока премръзналите рози.

— За да кажа на Бернард да изкопае трап.

Озъбих се. Не ми хареса намека скрит зад думите му.

— Щом мислиш, че нямаш никаква полза от мен, за какво съм ти?

Той приклекна и вдигна палтото си. Слънцето се беше скрило зад няколко скупчени есин до друг облака, позволявайки ми да видя изражението на Арон в отражението на сребърния меч. Той се взираше в терасата над зимната градина. Лицето му беше пребледняло, когато затвори очи и си пое сковано дъх. Когато се изправи за да облече черното палто, всяка емоция се беше стопила, скрита зад дебел слой безчувственост.

Защо гледката на терасата над зимната градина беше предизвикала такава рекция у мистър "Безчувствен"?

Мръщейки се огледах красивата двойна арка с издълбано слънце в средата. Там се беше състояла първата ми среща с Прометей. Първото ми бягство, положило началото на поредицата от мистерии.

— Госпожице Дебъро.

Подскочих от изненада, когато Арон препречи гледката ми.

— Да?

Той се поколеба. Устните му се свиха в права линия.

— Справи се добре.

Устните ми оформиха нямо "О!".

— Но аз не направих нищо. — рекох объркана. — Ти сам каза, че не ме бива в това.

Вампирът срещу мен намести канията на меча си през рамо. Пръстите му преднамерено заопипваха по-обстойно платнената й връзка, която опасваше гърдите му. Очевидно за него беше ново да хвали някого по каквъто и да било повод.

— Всеки човек има точка на пречупване.

— Искаш да кажеш, че си ме манипулирал да ти се нахвърля?

— Да.

Поклатих глава.

— Но защо?

Всичко е било постановка?

— Искал си да те ударя? — стиснах клепачи докато отговорите изникваха в съзнанието ми един след друг. — Каза всичко това за да видиш какво ще направя, ти, кучи син! Дразнеше ме за да тестваш самоконтрола ми, нали?

Затворих очи за да се успокоя. Гневът нямаше да ми помогне. Когато ги отворих пред мен нямаше никого. Озърнах се като сърна която е видяла как вълкът се скрива зад храстите, очаквайки Арон да ми се нахвърли, но от него нямаше и следа. Нямаше го нито до фонтана, нито при арката, водеща към зимната градина.

— Проклет манипулативен задник! — изкрещях с надеждата да е достатъчно близо, за да ме чуе.

***

Седях сама на голямата маса, взирайки се в празната си чиния. След схватката се бях отправила към банята за горещ душ, който, за мое голямо разочарование така и не успя да развърже стегнатите ми на възел мускули. Единствено няколко натървания по ребрата ми свидетелстваха за случилото се в зимната градина. Докато се качвах към трапезарията където поръчах вечеря на готвача, сцените от случилото се до фонтана ме накараха да се изчервя до корените на косата си.

Държанието на Арон беше меко казано объркващо. Той беше непредсказуем мъж който знаеше как да управлява всяка част от тялото си с плашеща прецизност. Изядох храната сред гробната тишина в голямата стая, очаквайки някой да се присъедини към мен. Напразно поглеждах вратата с надеждата Делая да нахъкта с още цял куп досадни нападки, които с радост щях да приема пред това, да се взирам в голите стени. Тишината се беше превърнала в мой дразнещ спътник. Замъкът беше твърде голям за да успея да проуча всяко кътче от него. С часове разглеждах книгите в библиотеката, прелиствах страниците им и подбирах следващата в списъка си за четене, после заставах до някой прозорец, изучавайки светлините на града, желайки да се докосна до тяхната култура и да опозная обичаите им.

С болезнен копнеж се отдръпвах, подновявайки обиколката си сред коридорите на замъка. На снимките в интернет беше изглеждал толкова малък в сравнение с огромните помещения, които притежаваше всъщност.

Към един часът след полунощ седнах върху камъка на фонтана в зимната градина. Опрях гръб на студения камък за да виждам небето. Това беше любимото ми занимание — да проследявам съзвездията с пръст, очертавайки несъществуващи фигури в небето. Помагаше ми да мисля, а сега се нуждаех да помисля повече от всякога.

Започнах от идването си в Румъния. Припомних си онзи първи ден в който двете със Сандлър търсехме информационния център. Мислехме, че там ще ни помогнат с търсенето на временно жилище, докато единият месец изтече и двете се върнем в Ню Йорк. Нито една от нас не владееше езика. Беше изключително трудно да свържем няколко думи от отговорите на случайните минувачи, боравейки си с руюънския речник в ръка. Бях дошла тук изпълнена с надежди за нещо, които можеше да превърне мечтите ми в реалност. Като се замисля съм истинска глупачка да вярвам, че ще открия нещо зад мистерията на един град, базиран на измислици. Човечеството никога не е вярвало в съществуването на вампири, а Дракула беше название, дадено на Цепеш по стечение на обстоятелствата.

Именно глупостта ми ме беше накарала да се приближа до онези мъже в мрака, макар с цялото си сърце да усещах, че беше грешка. Следваха ужасните моменти на повтарящи се кошмари, които дори не можех да опиша — моментите в които тялото ми беше претърпяло промяната бяха толкова важна част от живота ми, а аз ги бях пропуснала, борейки се с несъществуващи демони в страната на сънищата. Макар че ловецът в тях се беше оказал съвсем истински.

Звездите пробляснаха над главата ми, всяка водеща до следващата чрез невидима тънка нишка, която проследявах с върха на пръста си. Точно както нишките на звездите, трансфомацията ми ме беше отвела до нов момент от житейския ми път — запознаството ми с мистериозния ловец на Новородени, който и до днес беше най-голямата загадка.

Беше ли този вампир опасен за мен или беше моят ключ към външния свят? Можех ли да му се доверя?

Стиснах главата си в шепи, когато жуженето от хиляди въпроси замъгли ясната последователност на мислите ми. Картини от признанието на Приметей се завъртяха и уголемиха, карайки ме да се вгледам в детайла на картината.

Защо ми бе дал пистолета, след като очевидно имаше силна емоционална стойност за него? Защо беше близък с Арон, след като задачата му беше да докладва работата му пред Ордена на първородните?

Можех да усета зараждащата се мигрена, докато картината се сменяше. Отново видях пребледнялото лице на Арон, докато очите му се взираха в терасата над зимната градина. Не беше нужно да си екстрасенс, за да разбереш, че мястото му навяваше болезнен спомен. Този мъж криеше тайни. Дори тайните му си имаха тайни. Докато се връщах обратно в подземието, до ушите ми достигна сладкия звук на красива песен. Тъжните ноти, изсвирени чрез клавишите на пиано ме накараха да спра пред вратата. Мелодията беше толкова тъжна, така стара и наситена с емоция, че очите ми се изпълниха с влага. Повдигнах ръка и опрях пръсти върху дървената повърхност, разделяща ме с пианиста.

Който и да стоеше от другата страна болката, обитаваща душата му, беше разкъсваща. Композиторът свиреше с такава жар, така рязко и хаотично сякаш разказваше най-тъжната история съществувала някога. Умелите му пръсти предизвикваха нюанс от хиляди усещания да изпълнят тялото и ума ми, карайки ме да затворя очи докато горещи сълзи капят по пода. Накрая се принудих да се върна обратно в леглото, където кошмарът от сблъсъка с Прокълнатия вампир превзе съня ми. Последното което си спомням, преди да се събудя обляна в пот, бяха хищните му зъби, потъващи в меката кожа на шията ми.

Но не Aswang, а лицето на Арон виждаха очите ми, докато живота напускаше тялото ми.