AN: Все още можете да подкрепите The Fallen king в "Night Sky - Competition" в профила на GossipGirlWE Благодаря на всички гласували — подкрепата ви е от огромно значение за мен! ❤
______________________________

— Можеше да умреш.

Изсъсках при съприкосновението на кожата ми с нажеженият край на иглата. Делая изглеждаше погълната от работата си.  Кракът й премести легенчето с вода и тя потопи кърпата, за да почисти отново раната, преди да я полее с още йод. Промивката с водка преди час бе оставила трайни следи в съзнанието ми, карайки ме да изпитвам ненавист към този вид алкохол завинаги.

Виковете ми бяха събудили всички в замъка и Делая се принуди да помоли Арон да им съобщи, че малката им нова придобивка не вампирясва, а просто понася щетите от глупостта си.

Това бях аз — новата придобивка, която се беше сблъскала с ужасното създание, наречено Aswang според стария завет.

Прокълнатите вампири бяха най-ужасяващите същества, които някога бях виждала и щях да излъжа, ако кажех, че нямах кошмари с тях още преди да ги срещна. Проблемът с Прокълнатите вампири беше там, че те не вредяха на човеците пряко, стига те самите да не бяха достатъчно разсеяни да оставят прозореца в детската стая отключен. Тези създания се улавяха трудно и не приличаха по нищо на обикновенните вампири като мен или Арон. Техните дълги като на съблезъб тигър кучешки зъби и острите им, извити нокти, бяха идеални за разкъсване на кожата.

Най-ужасяващите им способности обаче бяха оглушителния им писък който пречеше на човек да мисли и страховития фокус с отделянето на крайниците от тялото, заживявайки самостоятелен живот, преди да се върнат към тялото на притежателя си.

— Вече съм мъртва, забрави ли?

Делая изцъка с език и направи нов шев, карайки ме да си пиема дъх със свистене.

— Хуморът ти е добър знак. — тя вдигна малката ножица и прецизно отряза края на хирургическия конец. — Означава, че можеш да се справиш при следваща среща с тях.

Очите ми рязко се отвориха.

— Никакви срещи с Прокълнати вампири повече!

Тя се засмя тихо, карайки ме да я погледна изненадано. Дебелите й пръсти поеха кърпата за да може да почисти отново кожата, подготвяйки я за заздравяващия мехлем.

Докато го разтриваше върху кожата ми, Делая се намръщи. Поколеба се, преди да заговори.

— Нямаш представа колко пъти съм го виждала да се връща със същите разкъсвания. Вече дори не питам с какво се е борил, за да ги получи.

Взрях се в бузестото й лице. Делая беше ниска, закръглена жена с вид на пеесетгодишна дама, но аз знаех, че беше на много, много повече. Очите й гледаха с мъдрост, каквато хората придобиват с горчив опит. Преглътнах тежко и отместих поглед към зашитите си рани: една на стомаха, две на рамото и още една, която не можех да видя но усещах с всяко помръдване на лицето си.

По дяволите. Прокълнатият вампир ме беше направил на швейцарско сирене.

— Шиеш ли и неговите рани?

Делая повдигна глава за да ме погледне.

— Не.

Премигах. Не? Как така не? Той трябваше да се храни всяка вечер, за да поддържа кръвозагубата в норма, ако раните му не се зашиваха на време.

— От кой вампир се храни Арон?

Делая се скова. Ръката й изтърва ножицата и тя цопна в легена, опръсквайки престилката й.

— Той... не ми е позволил да говоря за това.

Намръщих се. Леко се изправих на лакти, за да я огледам внимателно. Делая очевидно криеше нещо, което я тревожеше.

— Той храни ли се?

Очите й се разшириха.

— Разбира се! Как би оцелял толкова години иначе?

— От един и същи вампир ли се храни?

Тя се намести неловко върху стола, на който се беше настанила.

— Не.

Тя се зае да прибира принадлежностите в чантичката, в която ги беше донесла преди два часа.

Разтрих чело. Кога беше минало толкова време?

— Трябва да си почиваш. Следващите два дни ще е за твое добро да не правиш нищо, което може да отвори шевовете.

Изправих се с неспокойно изражение. Улових ръката й и я стиснах, карайки я да се обърне.

— Не мога да остана настрана два дни. Той ми обеща да ме обучи.

Тя ахна.

— Ще те обучава? Приела си предложението му?

Мръщейки се се взрях по-настойчиво в малките й като копчета очи.

— Не съм приела предложението му. Поисках от него да ме научи да се защитавам.

— О!

Делая се отскубна от хватката ми и понесе лигена към банята. Когато се върна, ръцете й придърпваха нервно края на престилката.

Какво се случваше с Делая тази вечер?

— Трябва да тръгвам.

— Твоя работа. — повдигнах рамене.

Тя отпусна ръце до тялото си. Гледаше ме без да продума нищо цяла една минута, преди да поеме към вратата.

— Делая?

Възрастната жена се обърна през рамо.

— Арон имал ли е сестра?

Тя шумно си пое въздух.

— Имал е няколко по-големи братя, но те са имали смъртен живот. Починали са малко след раждането му. Защо?

Отпуснах се в меките възглавници, за да не види интереса, изписан на лицето ми.

— Не ме вълнува семейството му. Исках да знам дали би споделила с мен сега, след като при първата ни среща се държа толкова студено.

Тя видимо се напрегна.

— Аз не съм клюкарка. Казвам ти неща, за които не ми е забранено да говоря. Всички знаят кои са били... — изведнъж тя спря и се опря на вратата. — Лека вечер, госпожице Дебъро!

— Четири сутринта е. — изръмжах.

Чух смехът й, преди да затвори вратата. Изненадано отворих очи и се взрях в мястото, на което беше седяла.

Нещо не беше наред с Делая. При първата ни среща тя се държа отдръпнато, като робот,  изпълняващ команди. Поведението й тази вечер беше коренно различно.

Присвих очи. Тя беше замислила нещо. Иначе какво би могло да я накара да се промени така внезапно?

Отново се отпуснах назад. Меките възглавници ме обгърнаха като памук, приласкавайки ме да се унеса в страната на сънищата.

Но не можех да го направя. Не и точно сега, когато имах толкова неща, които да добавя към записките си. Щом преброих изтичането на петата минута от напускането на Делая, се изправих и тръгнах към кракът на масата за грим, под който държах записките на наученото. Двадесет минути по-късно с натежали клепачи се върнах в леглото.

Не помня колко време ми беше отнело да заспя, но когато се събудих беше пет часът следобяд на следващия ден. Коремът ми виеше за храна, но болката и сърбежът от раните ме накараха да се отбия за един студен душ. Докато водата отмиваше засъхналата кръв около марлята, реших да сваля бинта и да проверя до къде е стигнало зарастването.

Останах изумена, когато под памучния бинт открих гладка кожа със зараснали шевове, които само трябваше да бъдат свалени. Захвърлих и останалите бинтове, докосвайки гладката кожа там, където Прокълнатият вампир я беше разкъсал с хищните си нокти.

Забележително.

Когато топлата вода свърши се увих в хавлия и потърсих удобни дрехи, в които да се вмъкна. Избрах черна еластична блуза с V-образно деколте и черни обикновенни дънки. С боси стъпала отидох обратно в банята, стискайки ножица в ръка. Надвесих се над мивката и следейки движенията си в огледалото, отрязах шевовете от раната на бузата ми, която Делая беше зашила сутринта. На връщане обух белите кецове, които ми беше донесла преди няколко дни и се отправих към кухнята. Краката ми следваха мирисът на прясно изпечен хляб, докато нещо не ме накара да спра.

Арон беше казал, че вече мога да излизам където си пойскам. Усмихната като чеширския котарак се завъртях в посока на замъка. Преминах през тунелите и избутах вратата към последните коридори в крилото, като не пропуснах да се огледам за някой Прокълнат вампир, решил да се възползва от сенчестия ъгъл зад вратата.

Никакви грозновати създания не се криеха там.

Добре. Можех да продължа с плана си без да подскачам при всеки шум, който чуя.

Открих залата за хранене на втория етаж. Голямата двойна врата беше отворена и през прозорците влизаше топла слънчева светлина. Голямата дълга маса през средата не изглеждаше никак презразполагаща, но беше много по-добра алтернатива от това да ям превита върху масичката за грим. Вече знаех, че те водят право към кюхнята, за това не се поколебах — пристъпих към меденото звънче до камината и дръпнах силно няколко пъти.

Висок, добре сложен мъж с престилка се поклони на прага.

— Какву ще желай гхоспошицата?

Английският му беше ужасяващо неточен, но все пак успях да го разбера.
Вътрешно тримфирах от малката си победа.

— Свински ребра в гъбен сос. — Замислих се какво би ми се усладило заедно с тях. — И чаша червено вино. Също салата.

Готвачът се усмихна наполовина.

— Фиждам, че девойчето знай туй-онуй за храна.

Направих гримаса докато се опитвах да свържа думите.

— Предполагам. — казах.

Готвачът се поклони отново и се изгуби от погледа ми, само за да се появи с желязна количка на колелца. Върху нея бяха подредени купа с прясна салата, чиния с похлупак в която предполагам бяха свинските ребра и малка чашка със сос, в който плуваха няколко стръкпета магданоз. До чинията с похлупак стоеше красива кристална чаша, пълна с пенливо червено вино, а до нея — прекрасен комплект сребърни прибори за хранене.

— Толкова ви благодаря!

Исках да разцелувам готвача за добре свършената работа, но от строгото му изражение ме побиха тръпки.

— Нещо не е наред ли?

— Гхосподарят хаза да пхредубредя девойче да не се разхожда на третия етаж или в последните две крила.

— Но защо?

Готвачът се залисли как да формулира следващите си думи. Не бях сигурна дали искаше да скрие нещо казано му от Арон, или не знаеше думите на английски.

— Посетители. — каза гордо накрая.

— Оу да, вярно.

Замъкът беше любителска атракция, известна по света заради своя бивш притежател. Напълно бях изключила факта, че някъде там се разхождаха хора, които си правеха снимки в стола на Дракула или върху леглото му. Всъшност, силно се съмнявах това да бяха автентичните мебели. Сигурно отдавна са били подменение.

— Благодаря ви отново.

Готвачът се поклони и си тръгна, оставяйки ме сама с количката на изкушенията. През следващия един час бавно режех от месото и се наслаждавах на гъбеният сос, докато отпивах от червеното вино. Всяка глътка беше спомен за едни спокойни дни, които сякаш бяха останали в друг живот. Буквално и преносно.

Щом се нахраних дръпнах звънчето и готвачът се появи за трети път, за да вземе количката и да я върне в кухнята. Оставих на еъцете ми да проследят издълбаните фигури на нимфи по мрамора на камината. Финната изработка означаваше изключително внимание към детайла. Усмихнато се понесох към статутките върху шкафчетата в края на трапезарията, проучвайки мъничките им ръце с копия. Бяха фигури на древногръцки богове, някои надянали меч, други като Зевс, въоръжили се с мълния.

Отстъпих назад за да погълна цялата картина на високия до тавана шкаф с рафтове, които за мое голямо разочарование бяха прашасали от липсата на предмети, които да изложат на света.

Тръгнах си от стаята сита и жадна да се докосна до нещо, на което бях хвърлила око докато търсех трапезарията. Очите ми се спряха на затворената тежка врата намираща се в ъгъла на коридора. Усмивката ми стигна до ушите в мига, в който погледнах през ключалката — стотици книги стояха като мемориали на изкуството с прекрасните си корици върху библиотеки от истинско дърво. Изписках от щастие. Натиснах бравата и оставих вратата да се затръшне зад гърба ми, докато скъсявах разтоянието до първи рафт. Прокарах пръст по заглавията и си избрах това, което привлече вниманието ми първо. Настаних се в удобното кресло до високия викториански прозорец. На подлакътника му беше оставено меко одеало с пискюли, с което обгърнах раменете си преди да се потапя в сюжета.

Бяха изминали едва няколко минути, когато вратата се отвори със замах. Рамката се изпълни с тялото на Арон, който изглеждаше също толкова опасен с бялата престилка на барман, колкото беше и с черното си палто. Той набързо отвърза края й и я стисна в ръка.

— Елате с мен. — избоботи плътния му глас.

Сгуших се в креслото, негодувайки за твърде бързата ни раздяла.

— Никъде няма да ходя. Не съм направила нищо.

— Знам. Нуждая се от ... — той погледна встрани и се прокашля. На лицето му се изписа неудобство. — ...помощта ви.

Повдигнах вежди. Какво беше това? Нима Арон Корнелиус изпитваше срам?

Бавно се изправих, оставяйки книгата в топлото кресло.

— От помощта ми? На мен, глупавата американка? — Ухилих се. — Какво е това, с което големият силен ловец не може да се справи сам?

Арон изръмжа и ме погледна с  яд в зелените си очи.

— С човек.

Спрях и скръстих ръце на гърдите си. Харесваше ми да се моли за помощта ми. Чувствах се по-велика от всякога. Това беше дори по-хубаво от битката ми с Прокълнатия вампир, в която замалко да спечеля.

— Не си ли техният пазител? — изкикотих се. — Как е възможно да те плашат?

Пръста му се вдигна към лицето ми. Беше приключил с игричките.

— Ти идваш с мен. Веднага!

Той ме улови за блузата и ме вдигна, премятайки ме през рамото си. Извиках от изненада, когато лицето ми се озова на сантиметри от задника му. Очите ми се разшириха, когато той започна да се движи и си дадох сметка, че ръката му лежи върху задната част на бедрото ми.

— Проклет да си Арон! Веднага ме пусни долу! Мога да ходя и сама.

— И да продължаваш да ме дразниш?

Изсумтях.

— Защо мислиш, че сега не бих могла?

Той стисна бедрото ми, карайки ме да извикам от болка. Това беше толкова нечестно!

— Хубаво! —  проплаках. — Така ли ще се срещнем с човека?

Арон спря. Брадичката ми се удари в гърба му, сетне бях изтеглена обратно и оставена да стъпя на земята. Хвърлих му кръвнишки поглед докато намествах деколтето на блузата си. Той само повдигна предизвикателно вежда, посочвайки ми на къде да тръгна. Поехме по коридор с прозорци от цветно стъкло, преди да спрем насред голямо файе. Арон остави работната си престилка на един стол и скръсти ръце пред гърдите си, мръщейки се към вратата.

Погледнах натам и с изненада открих полицай, който стоеше с гръб към нас. В ръката си държеше тефтер и химикал, а в другата полицейски предавател. Обърнах се към Арон.

— Това румънски полицай ли е?

Той кимна без да отделя враждебния си поглед от гърба на полицая.

— Не говоря румънски. — просъсках тихо, но полицаят вече ни беше чул и се приближаваше с широки крачки.

Той протекна ръка първо към Арон, сетне към мен.

— Вие трябва да сте Катлин Дебъро. — усмихна се дружелюбно младият мъж, с което си спечели усмивка от моя страна. Беше красавец, с късо подстриганата си рижа коса и чаровни плътни устни. И говореше английски! — А вие сте Арон Корнелиус, нейният шеф? — Прозвуча повече като въпрос.

Арон пристъпи по-близо до мен и кимна отсечено.

— Аз съм полицай Алек Корбан. От криминалния отдел.

Усетих как Арон се напряга до мен. Самата аз трябваше да се постарая, за да не издам шока си.

— Вие говорите английски.

Полицай Алек Корбан ми отправи още една от ослепителните си усмивки.

— Вече не назначават неопитни хора, ако ме разбирате.

Не разбирах, но кимнах положително.

— И така... — започна полицай Корбан. — Вие сте дошла от Ню Йорк преди две седмици, заедно със сестра си Сандлър Дебъро. Вярно ли е?

Второ кимване.

— Сестра ви знае ли, че вие сте отседнала при този съмнителен тип?

Задавих се. Наложи ми се да покрия устата си с ръка, за да не види Арон надигащият се в гърдите ми истеричен смях.

— Ако мога да попитам, полицай Алек Корбан от криминалния отдел, какво ви дава правото да ме наричате по този начин? — Арон звучеше подразнен от човешкият мъж, което истински ме забавляваше. — Това е моя собственост и мога да ви изритам от тук, ако не се държите подобаващо.

Алек пребледня, но бързо се увладя, готов за следващата си атака срешу егото на Арон.

—  Простете, но как казахте, че ви е презимето?

Арон изръмжа.

— Полицай, какво общо има това с разследването ви по госпожица Дебъро?

Алек Корбан почука с химикалката си по брадичката.

— Тази дама тук е избягала без да остави никакви улики и без да предупреди сестра си къде отива е започнала работа при непознат мъж, който, както пише в досието, работи като барман в градската дупка за пияници. За това ме извинете, господин Корнелиус, но да, мога да си позволя да попитам за презимето ви, което отсъства в базата ни данни. — Полицай Корбан присви очи към Арон. — Малко подозрително, не мислите ли?

Арон повдигна рамене.

— Това само говори колко добре си вършите работата.

Уау, Арон играеше мръсно. Преместих поглед между двамата мъже, готови да се избият, ако не ги възпираше тънката граница на цивилизоваността.

— Защо съм ви аз? — попитах Алек Корбан. — Мислех, че родителите ми са спряли акцията по издирване след като им се обадих.

Полицай Корбан се отпусна леко.

— Госпожице Дебъро, цялата ситуация е съмнителна. Тук вони на лъжи и аз ще открия какви са те. — Напрегнах се, когато огледа внимателно бузата ми, макар да знаех, че там вече нямаше нищо. — Със сестра ви близначки ли сте?

— Не, но всички ни го казват.

Полицай Корбан кимна.

— Ако не бях говорил лично със Сандлър Дебъро никога нямаше да повярвам, че не сте. Гласовете ви са различни и формата на челюстта ви издава.

Арон се прокашля.

— Ще се върнете ли към работата си, или ще продължите да свалате госпожица Дебъро?

Ахнах. Манипулативен кучи син!

Погледнах го раздразненено, казвайки безмълвно "Да ти ги начукам!"

Очите му сякаш ми отвърнаха "Иска ти се, госпожице Дебъро."

Потръпнах. Това беше гнусно.

— Да се върнем към разпита, става ли? — намеси се полицай Корбан.

Дали беше забелязал размяната на погледи помежду ни?

— Това разпит ли е? — попита Арон. — Защото ако е, ви трябва разрешително, прав ли съм, полицай?

Алек Корбан сви устни и погледна към обувките си.  Подсмихна се, докато му отговаряше.

— Вие наистина искате да се отървете от мен, нали господин Корнелиус? — на лицето на Алек разцъфна истинска усмивка. — Не очаквайте да се откажа. Ще се върна с разрешително, ако се налага.

Арон посочи към вратата.

— Свободен сте да го направите.

Алек се обърна към мен с подобие на кучешки очи. Постави ръка върху моята, сякаш за да ме предразположи да му се доверя.

— Докосването на госпожица Дебъро е строго забранено. —  Изръмжа Арон докато избутваше ръката на Алек. — Ясен ли бях, полицай Корбан?

Какво по дяволите?

Какво му ставаше на Арон?

— Кажете ми, че той не ви малтретира. — обърна се отново Алек към мен.

По лицето на Арон избиха алени петна от сдържан гняв, но той само обърна глава настрани, мълчейки. Даваше ми възможност да кажа каквото реша, показвайки ми, че не съм заложник. Това беше... освобождаващо усещане.

Пък и предположих, че да гледа лицето на полицай Корбан го правеше още по-ядосан. Все пак Алек Корбан го беше поставил на мястото му, доказвайки, че не се страхува от него. Беше забавно, но не полицай Корбан, а аз щях да понеса гневът на Арон след като тази среща приключеше.

Усмихнах се възможно най-дружелюбно на човешкия полицай.

— Много мило от ваша страна полицай Корбан, но Арон е като стара котарак. По-скоро съска, отколкото хапе.

Очите на Арон ме пронизаха.

"Стар котарак ли, госпожице Дебъро?"

"Искаш ли човекът да се разкара?"

Арон стовари тежкия си, обвинителен поглед върху полицай Корбан.

— Имате ли още работа тук, или дойдохте само за да точите лиги по госпожица Дебъро?

Ахнах възмутено.

— Извинете шефа ми. Още се учи на обноски.

— Доста е стар все още да се учи. — изсумтя Алек.

Подтиснах смеха си.

Идея си нямаш колко си прав!

Отказах да погледна високият вампир до себе си.

— Имам вяра. — казах вместо това. — Имате ли други въпроси?

— Полицай Корбан няма разрешително да ви разпитва. — Арон се усмихна злобно и се завъртя на пета. — Ако ни извините, полицай, но имаме работа, която вие прекъснахте с появата си. Добре дошъл сте да се върнете веднага щом получите разрешителното.

Алек Корбан въздъхна и прибра тефтерчето заедно с химикалката. Изражението му показваше нежеланието да си тръгне, оставяйки нещата така. Той отново ми протегна ръка и двамата се здрависахме.

— Ще се видим пак, госпожице Дебъро!

Помахах му докато напускаше. Не бах идвала в тази част на замъка. Изглеждаше по-модерна в сравнение с останалата, която ме наведе на мисълта, че сигурно е претърпяла ремонт.

Обърнах се. Не исках да се сблъсквам с разгневения Арон, но нямах избор.

— Защо го излъга? — попитах с раздразнение.

Вместо отговор Арон спусна очите си от върха на косата ми до обувките, мръщейки се на видяното.

— Ще трябва да се преоблечеш в нещо по-комфортно.

Обзе ме любопитство.

— Какво ще правим?

В очите му лумна дяволски пламък.

— Ще ти сритам задника, това ще правим. Чакам те в зимната градина след пет минути.