Тичах през гората като обезумяла, стискайки пистолета от Мет в дясната си ръка. Клоните на ниските храсти деряха безжалостно прасците ми през панталона, карайки ме да стискам зъби до болка. Продължих да тичам дори след като дъхът ми започна да излиза на пресекулки и дробовете ми пламнаха. Прескачах дънери, хлъзгави буци кал и мокри опадали листа. Ако паднех, създанието можеше да ме улови. Представата как острите му, дълги нокти, разкъсват шията ми и разпорват корема почти ме накара да повърна. Вдишах и издишах, мислейки само за мъждивата светлина от факлите върху южното крило на замъка. Те бяха моят спасителен фар, моята надежда, че ще доживея утрото.

Напрегнат слух за шумолене на листа и гротеския писък на Прокълнатия вампир, но не долових нищо. Започваше да не ми достига въздух. Пред очите ми избиваха бели петна.

— Още малко... още малко... — шепнех като мантра, молейки се да не се свлеча в пръстта точно сега.

Снежната покривна започна да намалява и осъзнах, че съм стигнала стените на замъка. Дадох си една единствена секунда почивка, опирайки ръка о каменния зид. Някъде зад мен Прокълнатия вампир сигурно душеше за мен, оголил острите си като тигър зъби. Набръчканата му уста се появи пред очите ми, споменът за наддадения писък изсвистя през ума ми.

Вдишах дълбоко и се затичах отново. Оставаха ми само триста метра. Само толко и щях да съм в безопасност зад каменните зидове на тунелите, водещи към подземието.

Колко ли време бе минало, откакто бях напуснала подземието?

Отказах да мисля за това сега. Най-важното в момента беше да се добера жива до там.

С последни сили спринтирах до арката, която обозначаваше края на тунела. Изскимтях от успокоението, което заля вътрешностите ми, но щастието е нещо, на което не бива да се радваш отрано. Нещо голямо и тежко се заби в мен, преди да направя последната крачка и да пристъпя под извития проход.

Въздухът напусна дробовете ми. Двамата с Прокълнатият вампир се сгромолясахме в пръстта, претърколихме се настрани в снега и започнахме да се борим. Не знаех какво удрям, но знаех, че не трябваше да спирам. Един огромен нокът раздра скулата ми, карайки ме да изкрещя от болка. Кръвта оцапа наметалото което Делая ми бе дала. Създанието изсъска срещу мен и страхът вкопчи нокти в гърлото ми. Започнах да се задушавам.

Гневът ми изригна. Изревах диво и се претърколих отгоре му, забивайки палците си в черните му мастилени очи. То нададе писък, който пръсна тъпанчевата мембрана на ушите ми, превръщайки ума ми в каша. Сирената, която се изви в главата ми заради пулсиращата болка, ме разгневи още повече. Замахнах и забих главата му в пръстта. Създанието проплака и посегна към шията ми, но аз изсъсках и забих зъби в пъпчивата му сива плът.

Някъде дълбоко в себе си осъзнавах, че всичко човешко в мен се е притъпило, превръщайки ме в чудовище, което се бори за да оцелее. Всичкият сдържан гняв за проваленият ми живот, съсипаният ми шанс за идеалната работа и страхотна кариера се превърнаха в юмруци и ухапвания, които нанасях по Прокълнатия вампир. Той ревеше и разкъсваше кожата ми сляпо, борейки се за надмощие.

Улових дрипавата му дреха и вдигнах горната половина на тялото му. Оголих зъби и изревах в лицето му, водена от безсилието, с което гледах живота си отстрани.

Aswang нададе писък в отговор и ме избута назад. Гърбът ми се удари в едно дърво и аз се свлякох превита надве, дишайки тежко. Очаквах, че ще ме довърши, но то се завъртя като куче и започна да копае в пръстта с такава скорост, че се скри от погледа ми, сякаш някой го чакаше отдолу. С изнемога гледах как крайниците му се покриха от листата и пръстта и то изчезна от погледа ми, прокопавайки си тунел под земята.

В книгите, които Арон ми беше дал, пишеше, че те прекарват нощите там, криейки се от слънцето, което караше кожата им да се изпълва с мехури и струпеи. Слънчева алергия, така пишеше.

Отпуснах брадичка върху гърдите си. Едва си поемах дъх. Пистолета ми лежеше на метър от мен, покрит с кръв. Блузата ми беше раздрана, ръката ми кървеше и пулсираше. От устата ми се стичаше кръвта на Прокълнатия вампир.

Започнах да се смея. Звукът стържеше по гърлото ми като шкурка. Поклатих глава съмвсем леко. В какво се бях забъркала? Живота ми беше толкова хубав, преди да дойда в този град.

Не можех да остана тук. Раните можеха да се инфектират. Прометей можеше да ме открие и да ме завлече при Хекат. Не можех да рискувам да остана тук, най-малкото, защото до изгрева оставаха още поне пет часа. Това би се равнявало на самоубийство.

Проплаках докато лазейки се домогнах до сребърния пистолет. Пъхнах го в ботуша си, отвързах наметалото и превързах раната на корема си с нея. Арон бе казал, че кървящият вампир е мъртъв вампир, ако не отиде да се излекува далеч от враговете си. Това означаваше, че щеше да ми се наложи да се върна в стаята в подземието, което Ловецът ми беше дал, където щях да се излекувам през нощта.

Опирайки се на дърветата с влачене на крака успях да достигна до арката, при ковто ме беше открил Прокълнатия вампир и се беше забил в тялото ми. Вдишах остро за да изпълня дробовете си с въздух, сетне запопнах да изкачвам стълбите. Мъчението беше неописуемо. Горящата болка в прасците ми, кървящите рани от създанието и липсата на останала енергия в тялото ми едва ми позволиха да достигна до дървената врата със залатния ключ. Извадих го от пазвата си и отключих, като едва не се сгромолясах върху пода.

Някак успях да заключа и да стигна до стаята си, където отворих вратата и разбрах, че съм се провалила.

Арон седеше облегнат на дървото поддържащо балдахина, скръстил дългите си ръце пред шуроките си, мускулести гърди. Присъствието му поглъщаше пространството. Гъстите мигли обръмчаваха свирепия му поглед. Високата му фигура изглеждаше смешно до масичката за грим, на която лежеше поднос с топла супа.

Може би наистина нямаше да оцелея тази вечер.

Повдигнах брадичка.

Проклета да съм, ако му позволя са ме стъпче сега.

— Къде беше? — извиках с пресипнало гърло.

Той премига изненадано. Не беше очаквал подобно отношение. Сигурно си беше мислил, че ще ме накара да лазя в краката му, задето съм бягала от затвора, в който ме беше поставил.

— Аз ли, глупава американка такава? Ти къде беше! — Очите му се спуснаха по кървящото ми лице и зениците му се разшириха. Той вдиша и гневът му се стопи, заместен от притеснение. Той се притеснява? — Какво се е случило?

Присвих очи.

— Почти бях изядена от Прокълнат вампир, ето къде бях! Не трябва ли като ловец да спасяваш останалите?

Той стисна зъби. Мрачният му поглед зашари по раздраната ми буза и се плъзна по мръсната коса, преди да се върне към очите ми.

— Спасявам хора, не вампири. Още по-малко глупави Новородени женски, които бягат без да осъзнават какви опасности дебнат. — Той посегна към мен, но в последния момент сви пръстите си и се отдръпна. — Веднага ще извикам Делая.

Озъбих се. Адреналинът още не се беше стопил, оставяйки ме готова за атака.

— Не спасяваш нищо, щом не можеш да чуеш човек в беда! Що за Ловец си ти?

Очите му потъмняха.

— Къде видя Aswang?

— О, значи вече те интересува, така ли, ловецо? След като почти не умрях? Трогната съм.  — свалих окървавеното наметало, захвърляйки го върху стола. — Задник.

— Как смееш да ми говориш така! — изрева Арон и удари с ръка по масата. Няколко трески се разхвърчаха, падайки върху мръсните ми ботуши. Супата се разля, цапайки мекия килим. — Дадох ти подслон! Нося ти книги, от които да се учиш и те защитавам от Хекат, а ти ми отвръщаш с неподчинение? Нямаш представа какво би трябвало да ти сторя за подобно отношение! Къде беше, дявол те взел?

— Отношението ти не струва и пукнах цент! Държиш се с мен като с отрепка!

Той изръмжа като животно, карайки ме да премигам от изненада.

— Къде. Беше.

— Навън.

Зелените му очи мятаха искри, опасно притъмнели под сянката на гъстите мигли. Той притисна устни в тънка линия, готов да ме удуши с голи ръце.

— Но все пак си тук. — посочи той с такава интонация, сякаш не виждаше никаква логика в действията ми.

Разбирах го. Все пак аз бях тази, която искаше да си тръгне, умоляваше го да я пусне и му предлагаше мълчание срещу свободата си.  Не заслужаваше никакви обяснения, особено, след като болката ме караше да затвпря очи и да завия в ъгъла на голямото легло.

— Защо? — попита с присвити очи.

— Може ли да говорим за това по-късно? — повдигнах окървавените си длани. — Трябва да почистя това което ми остави Aswang, преди да се инфектира.

— Вампирите не могат да се инфектират. Какво правеше навън? — озъби се отново Арон, пристъпвайки по-близо. — Не напразно вратата в коридора стои заключена, păcăli!

Упорито се вгледах в очите му.

— Не мога да имам вяра на човек, който не иска да ми каже името си.

— Soacra lui! — прошепна ядно и прокара грубо ръка през черните си къдрици. — Какво значение има едно име?

— Искам да знам името ти. Имам правото да го знам, след всичко, което преживях.

— Ти искаш? — Изправи се и заби показалеца си в лицето ми.Ноздрите му пламнаха. — Не си в позицията да изискваш каквото и да било, госпожице Дебъро. Какво прави навън?

Изскърцах със зъби. Колко от случилото се можех да му издам, без да кажа с кого съм била? Беше ли Арон от страната на добрите?

— Шпионирах в замъка. — казах и откъснах парче от чершафа.

Арон трепна. Вероятно да види унищожени скъпите завивки, които бе купил, му идваше в повече.

Влязох в банята за да намокря плата. Той, разбира се, ме последва.

— И откри ли каквото търсеше? — попита.

— Научих някои неща.

Преди да се осъзная, се намирах притисната до стената от огромното му тяло. Арон обви ръце около шията ми и оголи острите си зъби срещу мен. Започнах да се мятам, но адреналина беше напуснал тялото ми. Мокрото парче плат тупна върху плочките в краката му с шумен плясък. В зелените му очи не беше останало нищо, което да напомня, че в Арон живее човек, а не чудовище.

— Душила си наоколо ли госпожице Дебъро? Ще изтичаш при ордена за да молиш за милост, след като им снесеш ценната си информация, това ли е планът?

Замятах крака в опит да сритам копелето в топките, но той затегна захвата си. Зрението ми започна да се замъглява. Пръстите ми се впиха в ръката му.

По дяволите, прекалено е силен.

— Не... мога... да... дишам...

Ръката моментално отслаби захвата си и аз жадно си поех дъх. Задишах на големи порции като риба. Бих го погледнала кръвнишки, но нямах сили да повдигна глава. 

— Кажи ми защо да не те убия и да си спестя всички главоболия?

— Убий ме... щом това искаш! — разтривах врата си, отказвайки да го погледна.

Кръвта от раните ми намърси белите плочки. Закашлях се. В ушите ми още бучеше ужасната сирена, напомняща за спуканите ми по-рано тъпанчета.

— Делая каза, че ще ме помолиш за услуга. Ти сам каза, че съм ти нужна. — закашлях се отново. — Мислех, че сме съюзници!

Вдигнах лице и се взрях в празния му поглед. Бездушното му отношение извика хлад, който плъзна под кожата ми.

— Започвам да преосмислям вижданията си. — каза Арон.

Притворих очи и опрях тила си върху плочките.

— Ще ме убиеш.

— Страхуваш ли се от смъртта?

Изсумтях.

— Виждал ли си Прокълнат вампир да откъсва главата на бебе?

— Попитах, страхуваш ли се от смъртта?

Поклатих глава.

— Мислех, че ще умра, когато... — кашлица ме накара да замълча, преди да продължа. — Мислех, че ще умра, когато Прокълнатия вампир ме повали на земята и разкъса бузата ми. Не бях готова. Страхът ме накара да се боря. Така оцелях.

— Прокълнатият вампир е нищо пред това, което биха сторили враговете ти с теб.

Погледнах го. Или поне опитах, тъй като клепачите ми не искаха да се повдигнат.

— От къде да знам дали не си един от враговете ми?

— Давам ти информация, до каквато само малцина са се докоснали. Подслоних те на място, където дори вампири с дарбата да подушат естественият ти аромат няма да успеят да те откирят. Оставих те жива, помолих Делая да те обслужва и наредих да получаваш прясно сготвена храна три пъти дневно. Колко от това те накара да се чувстваш в опасност, ако смея да попитам? — Той не ми даде възможността да отговоря. —  Вероятно си започнала да страдаш от стокхоумски синдром, госпожице Дебъро, иначе не виждам причината да стоиш тук и да ме гледаш с омраза, след като си имала възможността да избягаш.

— Дори не ми даде шанс да кажа какво знам, преди да ми се нахвърлиш. — Опитах се да го погледна гневно. —Така ли е умряла и тя? Момичето на снимките. Ти ли я уби?

Силуета, който успявах да видя с премрежения си поглед, не помръдна от мястото си. Отговори ми единствено тишина.

— Няма да ми отговориш. Разбира се! Как можах да реша, че ще ми кажеш каквото и да било. — Горчив смях напусна устните ми. — Знам кой си, Арон Корнелиус. Ти си ловец на Новородени. Такива като мен.

Той не реагира.

— Защо орденът те преследва?

Той притвори очи. Лицето му се изкриви в неприязън. Ненавист и омраза се смесиха с дивата ярост, която беше натрупал. Ръката му се сви в юмрук, но той изпъна пръсти преди да е счупил нещо и я прибра в джоба на панталона си.

— Кой ти каза всичко това? — Гласът му беше заплашителен.

Бицепсът му огъваше шева на черната риза, заплашвайки да разкъса плата.

— Подслушвах.

— В нещо друго бива ли те, освен да подслушваш?

Повдигнах брадичка.

Как смееше? След това, което преживях?

— Оцелях при среща с Прокълнат вампир. За мен това е повече, отколкото можеш да си представиш.

Настъпи тишина. Можех да видя как гърдите му се вдигат и спускат, как ръцете му се свиват и разпускат.

Точно, когато реших, че ще се обърне и ще ме остави сама, Арон се пресегна и избута едно кално листо от косата ми. Стоях същисана, без да знаем как да реагирам. Бях прекалено зашеметена дори да ударя кучия син за това, което току-що каза.

— От днес никоя стая няма да бъде заключвана. Ще се погрижа да получиш гардероб и още дрехи. Излизането ти вече няма да е забранено, но ако умреш, това ще е по твоя вина.

Не можех да си обясня на какво се дължеше рязката смяната на настроението му, нито нелогичното добро отношение, появило се изведнъж.

— Не ме интересуват някакви си дрехи. — казах тихо.

Сянката наклони глава.

— Искам да се науча да се защитавам.

Агресията във въздуха се беше стопила, заменена от ново, различно чувство, което не успях да определя.

— Така да бъде. — той тръгна към вратата. — Ще повикам Делая. — каза и излезе, оставяйки ароматът на бергамонт и мускус след себе си.