Ръката ми почука по бюрото, за да изпробва ехото в стаята. Същият стар офис. Махагоновото старо бюро от Викторианската епоха беше поовехтяло, но стоеше все така масивно на мястото си. Също като проклетия си притежател.

Въздъхнах. Прокарах пръсти през косата си, търсейки им място. Исках да изляза от кожата си и да я захвърля някъде, спечелвайки си няколко часа на обикновен човек. Вампир. По дяволите.

Защо трябваше да е толкова трудно? Защо беше толкова упорита? Поклатих глава.

Новородена.

В моя замък.

Не беше за вярване какво бях сторил.

Не ти е за пръв път.

Съзнанието ми беше право. Преди векове бях направил грешката да доведа смъртна тук и до ден днешен се разкайвах. Тя беше заплатила цената за моята грешка.

С живота си.

Звукът от тежки, отчетливи стъпки, закънтя в ушите ми. Това беше начина на Делая да избегне почукаване на вратата. Знаеше, че ще я чуя.

Колко удобно.

— До кога ще седиш тук? — тя тихо затвори вратата зад гърба си. — Тревожа се за теб.

— Ами спри да се тревожиш.

— Избухването ти днес ме уплаши. Мина твърде много време откакто се храни за последно. Гладът те прави друг човек. Плашиш я.

— Така е по-добре.

— За кого? За нея или за теб? Криеш се тук като страхливец, докато и двамата знаем, че не си. Едно малко момиченце ли те плаши?

Отправих й насмешлив поглед. Разбира се, че не ме беше страх от малката американка. Просто се чувствах неловко около нея. Срещите ми с други хора от векове насам се свеждаха до това да ги спасявам от лапите на Новородени, заслепени от глад. Дори Катлин Дебъро вече да не бе човек, тя все още притежаваше същата наивност и човешко излъчване.

— Тогава защо я отбягваш? — продължи да ме разпитва Делая. — Ако я искаш за целите си, ще трябва да й се довериш.

— Нали й каза името ми, както те помолих?

— Разбира се. Но тя не беше изненадана да го чуе, което ме навежда на мисълта, че е говорила с някого и той й го е казал.

— Разбира се, че е говорила с някого. По дяволите, малката американка избяга почти два пъти! Подуших миризмата на Прометей по кожата й.

— Милостиви Боже! Ти си знаел и не си направил нищо?

— Нали искаше да не я плаша?

— Прости ми, в такъв случай съм сгрешила. Подценила съм самоконтрола ти.

— Не бързай да си правиш заключения. Изчаквам до следващата им среща. Искам да видя какво ще направи малката Дебъро.

— Какво означава това?

— Замисли се, Делая! Ами ако избере да хукне при Хекат?

Делая ахна.

— Но те ще я убият!

Повдигнах рамене с безразличие.

— Тя не знае това.

Делая замълча. Пристъпих от крак на крак. Прокашлях се.

— Още ли изхвърля писмата ми?

— Да.

— Ами листата, които пожела да й донесеш?

— Води нещо като дневник. — Делая се засмя и поклати глава със странно изражение на лицето си. Ако не я познавах така добре, бих решил, че изпитваше гордост. — Крие ги под масичката за грим.

Намръщих се.

— Онази малка прегъната хартия?

— Забелязал си я? — попита очудено Делая.

— Как не бих могъл? Масата се е наклонила като кулата в Пиза. — отвърнах. — Изобщо не я бива в това да крие каквото и да било.

— Готвачите не са забелязали липсата на ключа. Според мен е много добра в промъкването. За теб е очевидно, защото имаш свръхсетива и можеш да чуеш или подушиш какво и къде е правила, но погледнато през нашите очи тя един малък шпионин.

— Сигурно си права. — кимнах замислено. — Искам да я обуча. Нуждая се от нея.

— Знам.

— Няма да е лесно.

— Знам.

Делая се извъртя неспокойно.

— Говорил ли си с Прометей след...срещата им?

Разтрих лицето си.

— Не. Но той е умен. Ще й каже всичко, което го няма в книгите, без да й казва кой е всъщност, а когато приключат с речите ще опита да я съблазни.

Делая се ококори от изненада.

— Ами ако тя се поддаде на чара му?

— Рано или късно ще трябва да избере. Не мога да я държа тук, когато не иска да сътрудничи.

— Искаш ли да спиш с нея?

Потръпнах от отвращение. Само това оставаше! Ловецът да спи с плячката си. След това можех направо да отида пред Рафаел и да му връча главата си на поднос — би било по-малка глупост от това да чукам Катлин Дебъро.

Ниско ръмжене се зароди в гърдите ми. Делая не знаеше какви ги говори. Малката американка имаше хубави, пищни форми, но беше твърде дебела и незврачна, за да ме накара да се изкуша. Очите й трепкаха с любопитство и страх всеки път когато ме видеше, превръщайки я в досадно момиченце, което само създаваше проблеми с присъствието си.

— За какъв ме имаш, Делая?

— За човек, който се е въздържал твърде дълго. Кога за последно си делил легло с жена?

— Мина...известно време.

Делая прочисти гърло. Тя знаеше, че чрез "известно време" отбягвах да призная, че бяха изминали двеста години.

— И не изпитваш нищо към девойчето?

— О, изпитвам!

— Така ли? — очите й се изпълниха с надежда.

За тристагодишна вампирка Делая все още изпитваше нуждата да бъде сватовница.

— Нетърпение и раздразнение, задето е толкова невежа. Въпреки това има надежда. Видя ли колко лесно прие новината за промяната си?

— Не съм сигурна, че изобщо го е приемала. — промърмори Делая.

— Бях там, когато научи. Видях как гледаше зъбите ми. Прие го много добре, ако питаш мен.

— Всеки път когато влезе в банята чувам тихите й стонове на отчаяние. Хлипанията й. Душата й се разкъсва между това да разбере какво се случва и това да открие някого, който да й помогне да премине през тази фаза.

Усетих тъпа болка в слепоочието, там, където преди са се намирали живи мозъчни клетки. Сега мъртвите им телца се опитваха да възпроизведат някакви импулси на нещо, което реших да определя като съчувствие.

— Никога не съм я виждал да плаче.

— Защото го прави единствено скрита зад вратата на банята. Но ти няма как да го знаеш, скрит зад вратата на офиса си.

Отворих гарафата с водка и налях от прозрачната напитка в стъклената чаша пред себе си.

—  Да се напиеш ли е решението ти? — сухо попита Делая.

— Няма да се напия от една чаша.

Тя изсумтя.

— И двамата знаем, че няма да е само една.

Ударих с ръка по махагоновата повърхност.

— Нямаш ли си друга работа освен тази да ме наставляваш?

— Арон, тя не е Ела!

Ръката ми трепна и част от напитката се разля по масата. Стиснах клепачи с надеждата да пропъдя това име от ума си, но то докара неканени спомени. Гарафата се разлюля на запад, когато зрението ми се замъгли и ръката ми се сви конвулсивно.

— Не споменавай това име повече.

— Тя няма да те изостави Арон. Усещам го.

— Това някакво глупаво предсказание ли трябва да е? От кога стана гадателка, по дяволите!

— Съдбата я постави на пътя ти. Тя е твоето изкупление. Твоят шанс да се преродиш.

Повдигнах чашата и я пресуших.

— Не искам изкупление. Искам веднъж завинаги да докажа на Рафаел, че няма да господства над човечеството. Да не е някакъв шибан Бог, по дяволите?

— Арон....

Налях си нова чаша.

— Не! Ти ме чуй Делая. Докато дишам човеците ще са свободни. Може да са глупави, може да рушат планетата и да посичат горите й, но те са тези, които са били тук преди нас. Ние сме едно извратено изобретение на Бог, което е било грешка. Няма да допусна на този кръвожаден Първороден да унищожи всичко.

Споменът за светещият глад в очите на Ела се плисна като вода в съзнанието ми. В капките виждах загубеното й доверие в мен. В това, че можех да я защитя, ако бях дошъл навреме.

Погледнах към стъкления рафт с алкохол. Отсреща ме гледаше съсипан мъж, прокълнат да помни повече, отколко може да понесе.

Затворих очи с надеждата да пропъдя Елайза от ума си, но това само направи спомена по-ясен. Писъкът на Делая, когато я откри с прерязано гърло на терасата над зимната градина. Усмивката върху лицето на Елайза от това, че душата й се беше освободила от проклятието на това да се храниш от смъртни.

Да виждаш ужасът в очите им, когато видят проблясъка на острите ти зъби.

Трепета на тялото им.

Звукът от предсмъртното им дихание.

Въздъхнах. Отпуснах глава и се взрях в празната чаша. В онази нощ, надвесен над студеното, мъртво тяло, се бях заклел да опазя всеки смъртен независимо колко вампирски животи щях да отнема. Прокарвах пръсти през огнената косата на любовницата си, оставяки сърцето ми да се превърне в безчувствен камък.

И щях да опазя клетвата си.
Нищо нямаше да ме спре да ги избия всичките. Можех да го направя. Имаше само един проблем — Рафаел. При последната ни среща той си бе послужил с измама. Беше ме пратил в безсъзнание и завързал с вериги, използвайки слабостта на глада ми срещу мен самия. Мъченията, на които бях подложен след това, бяха нищожна цена която за заплатя за това, че баща ми беше пуснал тази чума сред хората. Този глупак беше експериментирал върху себе си, предлагайки душата си в замяна на безсмъртие. Не знам какво бе сторил, за да успее, но накрая пъкленият му план се беше сдобил с успех.

Така се беше родил Рафаел — първият човек превърнат във вампир чрез ухапване от друг вампир. Сега това чудовище наричаше себе си Крал на Първородните и живееше в голям дворец насред Франция, денонощно защитаван от безсмъртни стражи.

Недосегаем.

— Още ли искаш да върнеш времето назад? — Делая ме върна към разговора размахвайки ръка наляво-надясно. — Арон?

Обърнах се като в просъница. Можех да почувствам загубата от Ела, сякаш още я държах в ръцете си.

—  Ако не бях трансформиран никога нямаше да те превърна. Нито теб, нито когото и да било в този скапан дворец. Аз ви обрекох на живот без близките ви. Отнех първородното ви право на достойната смърт.

— Празки приказки! — тя се изправи и изтръгна чашата от ръката ми. — Ние сами направихме този избор. Ти ме попита, помниш ли? Виждах сълзите в очите ти. Знаех, че това ще съсипе душата ти, докато лежах пребита от мъжа си. Казах "Да".  Хиляди пъти съм съжалявала за това, защото, ако знаех до какво ще доведе, никога не бих приела. Но не съжалявам за живота, който получих. 

Свих пръсти в юмрук. Не ми се слушаше повече.

— Върни ми я.

Делая поклати глава и отстъпи по-далеч от мен. И двамата знаехме, че ако исках, щях да си взема чашата обратно.

— Не мога да гледам как се съсипваш. Върви при момичето и говори с нея! Покажи й кой си. Така тя ще избере да остане.

Горчив смях напусна устните ми.

— Да й покажа кой съм? Крал без наследство и самотен ловец?  Сигурен съм, че ще остане очарована! Виждаш ли това лице? Коя жена е способна да се влюби в него, кажи ми?

Делая остави чашата върху подлакътника на стола и с тъжен поглед се отправи към вратата. Усещах съжалението й като малки капки роса, дразнещи обонянието ми. Ненавиждах, когато ме съжаляваше, но такава си беше Делая — най-близкото до майка, което някога съм имал.

Неохотно отвори вратата и се спря на прага с гръб към мен.

— Имаш лице на ангел, Арон, но на най-тъжният ангел, когото някога съм виждала. Ти грешиш за момичето. Ще видиш.

Искаше ми се да е права. Така силно ми се искаше.

Но аз знаех по-добре — никой не би обикнал чудовище.