Когато и последният пациент на Натан излиза, двамата с Адам Шоу седим в неловка тишина. Чува се тиктакането на стенния часовник, същият като този в кабинета ни с Натан. Има по един такъв във всеки кабинет, но Харли мразеше звукът и така и не позволи на техниците да сложат в неговия. Сега доктор Шоу го беше поставил до вратата. Металният му циферблат е бял и върши работа за огледало, стига да си достатъчно висок са се огледаш. Виждам бръчките от прекалено много мисли по челото си, спомен за окаяното ми състояние от изминалите дни. Прекарах цяла седмица на дивана с Кити върху мен, втренчена в екрана на телевизора, без да гледам предаванията, които вървяха. Уолтс идваше и ми носеше всякакви вкусни неща като кексчета, боровинков пай, ребърца и дори гурме за Кити, но освен гурметата всичко отиде в коша. Бях свалила няколко килограма, а майка ми ужасно се тревожеше от кръговете под очите ми и нездравия ми поглед. На петия ден се принудих да взема душ и да придам вид на косата си, после излязох с Уолтс на кафе. Тя неспирно бърбореше за това колко е щастлива от работата си и какво щастие й донасят децата, но не разбираше, че в ума си виждах малкият Майк и майка му, смазани от бетонните плочки на срутения таван. Не виждаше Натан, бързащ да помогне на Харли.

Денят след инцидента семейството на майката подаде молба за съдебно дело срещу болницата. Изплатени бяха десет хиляди долара на роднините им, идеята да намалят обреченото чувство на загуба. Бащата на Майк се удави няколко часа по-късно. Четох, че се качил в автомобила си и карал до голямо езеро, после позволил на водата да сложи край ма живота му.

- Ева?

Връщам се в настоящето, където Адам Шоу стои зад мен. Виждам го как е навел глава и ме следи отвисоко в огледалото на часовника. Намира се по-близко отколкото бих искала. Сега вече наистина усещам дъха му, присъствието му изпива пространството. Цялото му същество излъчва топлина. Малка татуировка на дата се подава изпод часовника на китката му.

- Съжалявам.

Той премигва и среща погледа ми в огледалото.

- За какво?

- За вашата загуба.

Чертите на лицето му изразяват неразбиране. Прокарвам пръст през китката си, така че да ме види.

- Хората татуират дати на починали свои роднини. Имате такава на китката си.

Той вдига ръката си до мен. Кожата му е учудващо гладка.

- Предположете.

Датата е II.IX.1820. Невъзможно е да е на негов роднина.

- О! - изричам единствено.

Сбъркала съм. Той обаче не ме поправя. Не помръдва. Прокашлям се.

- Наистина изгубих някого тогава. И ще го изгубя отново.

Тъга и много силна болка се усещат в този отговор и аз решавам, че е по-добре да не разпитвам повече. Изобщо е цяло чудо, че проявявам желание да говоря с него. Повреме на прегледите с пациентите на Натан двамата не си говорехме нищо, освен обичайните реплики между лекар и подчинен.

- Но сега отново го виждам.  Получих поредния шанс за малко откраднато време. - той ме улавя за раменете и ме завърта към себе си. - Разбираш ли, Ева? - очите му търсят в моите нещо, което не ми е известно.

Клатя глава и избутвам ръцете му. Отново се сържи странно. Часовникът удря шест часът следобяд.

- Не, не разбирам. Работното време свърши. Ако ме извините? - без да изчакам отговор се навеждам и взимам чантата си.

След като обличам палтото и я намествам на рамо, изчаквам Шоу да се свие, за да изляза от кабинета. С известно закъснение получавам исканото.

Почти съм стигнала вратата на болницата, когато за моя изненада доктор Шоу ме настигна. Спира се на няколко метра от мен и ме извиква по име. Не се обръщам. Няколко пациента, които си тръгват, ни поглеждат с интерес. Стискам дръжката на чантата си. Този мъж ме плаши. Ако Натан беше тук, щеше да каже, че си падам по него. Реално бих могла, ако още от първия миг не бях изпитала толкова смесени чувства.

- Ева! - пръстите му хващат дръжката на вратата и той се изпречва в цялата си прелест и почти двуметров ръст срещу мен. - Ела с мен на кафе.

Какво?

- Не.

Той затваря очи, усмивка разтегля устните му. Забавлява ли се на това, че го отрязах?

- Какво смешно има, докторе?

Той раздвижва врата си и прокарва уморено ръка през лицето.

- Помогнете ми да разбера повече за случката от миналата седмица тогава?

Лицето ми се сгърчва само при споменаването на онази нощ.

- Категорично не! - отсичам.

Вече съм готова да избутам вратата с цялото си тяло, когато за моя изненада той се отдръпва.

- С всеки живот ставаш все по-студена, Ева. Не знам до кога сърцето ми ще изтърпи да не ме помниш.

Избутвам вратата без да се обърна назад. Този мъж е луд! Слизам по стъпалата на бегом и вдигам ръка за да спра едно преминаващо такси. Пътят е заледен, почти можеш да се огледаш в него. Това не ми харесва. Таксито кара много бързо и започвам да мисля, че ще ме подмине, но то продължава да се плъзга по леда с бясна скорост. Идва право към мен. Ахвам и понечвам да скоча встрани, но кракът ми се спъва в една буца лед и падам на колене. Чувам как мъжът натиска спирачки. Някаква непозната жена извиква, ужасена. Дете изплаква при шума на спирачките. Имам секунди да се изправя, но таксито е почти пред мен...

лицето ми удря леда на пътя. Нещо тежко, масивно и топло лежи върху мен. Задушавам се от тежестта, но то се премества и се плъзга встрани. Поемам си жадно въздух. Главата ми бучи. Тилът ми пулсира и щипе. Мисля, че имам охлузвания по ходилото. Палтото ми не успява да ме предпази от ледената настилка на която лежа. Погледът ми е премрежен, но успявам да видя някакъв силует да се раздвижва. Дълбок мъжки глас, гласът на Адам Шоу, опитва да ме задържи будна. Топли пръсти галят лицето ми и ме побутват. Зрението ми се прояснява и аз виждам неописуем страх в кафявите му зеници.

- Добре съм...- успокоявам го.

Защо го успокоявам?

Той внимателно ме поставя да се опра на гърдите му и усещам как дългите му тънки пръсти опипват тила ми. Виждам Уолтс да слиза по стъпалата на болницата. Директор Филипс я следва тромаво. И двете са пребледнели като платно.

- Добре е. Може да има сътресение, но е добре.

- Слава богу! - простенва директор Филипс.

Отдалечава се малко за да се обади по телефона. Долавям откъслечни фрази: ,,по-късно...извънредна ситуация...изчакай". Уолтс седи на известна дистанция и кърши пръсти. Не посяга към мен. Как би посмяла, когато Шоу изглежда обезумял?