Миналa e само минута, но те вече оживено запретват ръкави за операция. Всъщност, когато съм отново при младата майка, държаща ръката на сина си, виждам, че момчето е в безсъзнание. На пода има лигенче с кръв. Дърпам носилката и я бутам към операционната, но Натан натиква чифт ръкавици и маска в лицето ми. Поставям ги набързо и се обръщам да довърша започнатото.  Ужасното чувство, зародило се пред другата операционна само преди четвърт час, се завръща. Не знам дали мога да го нарека шесто чувство, но нещо не е наред.

- Натан... - започвам.

Приятелят ми ме прекъсва преди да имам възможността да се изкажа:

- Успокой се, Питърс.

Дори не обръща внимание, че го наричам по име. Зает е да приготвя нужните упойки и да поставя уредите, които ще им потрябват, върху масичката. В операционната влиза Харли. Започва да се върти около кабелите. Металната  повърхност на масата за операции отразява мъртвешки пребледнялото лице на Майк и до слуха ми достига плачът на майката. Воплите й раздират душата ми, карат ме да искам да помогна, да направя нещо, но аз съм просто една мидицинска сестра. Медицинска сестра която за нищо не я бива.

- Няма да участвам в операцията.

Натан изпробва кабела за газта. Межувременно Харли поставя маската към машината за изкуствено дишане над лицето на момчето. Не знам каква роля играя и леко паникьосано отстъпвам назад. Не са ме взимали повреме на операция досега, тази привилегия е за старшите сестри като Юджийн. Натан забелязва тревожността ми.

- Оставаш.

Клатя глава и свалям маската, за да я хвърля в коша.

- Не.

Натан отпуска рамене безпомощно, но продължава да подготвя масата, отказвайки да ме погледне. Излизам от операционната на спешното отделение, от глупавият коридор и от цялата проклета болница. Спирам едва когато усещам студеният декемврийски въздух да удря кожата ми. Тя настръхва, противи се на силните пориви, но аз стоя като призрак на стълбището, опряла ръце на коленете си. Майката продължава да плаче. Стоновете й са тиху, но сърцераздирателни. За да разсея ума си, гледам как скреж е покрил листата по дърветата, как луната не се вижда зад облаците ръсещи сняг. По косата ми попадват малки, бързо разтапящи се снежинки. Тишината на нощта е толкова контрастна със случващото се в гърдите ми, че ако сложа фуния ще затупти цял Сиатъл.

А после от някъде възнася оглушителен тътен.

Ушите ми писват. Нещо огромно се сгромолясва. Обръщам се и виждам как стъклата на вратата треперят, сърцето ми замира и отварям уста.

- Натан! - чувам се да викам.

Пръстите ми са като клони, гърчат се докато бутам вратата и тези след нея.  Опитвам се да разбера какво е предизвикало този малък трус, но коридорът е наполовина в мрак. Явно нещо е повредило осветлението. Мили боже, мисля си, само не спешното отделение. Забързвам крачка да проверя дали всичко там е наред, но както и сърцето ми само знае, не е.

Таванът се е сринал. Гредите над спешното отделение са удържали и там зее бездната, контрастираща със снежният мраз навън. Пристъпвам сред високите бетонни плочи, катеря се сред скъсани кабели и жужащи искри на прекълцаните им жици. Някаква ръка се подава изпод една огромна плоча и аз изкрещявам в ужас, тялото не ме слуша и започвам да клатя глава. Отказвам са погледна, но любопиството ми взема превес. Тя е. Младата майка. Руси кичури се носят на силния вятър, два малки флага оцапани с кръв.

Бягам колкото мога по-далеч, забравила желанието да потърся Натан. Излизам обратно отвън, гледам как в далечината светят все по-ясно фарове на полицейски коли. Повръщам на стълбите, тресейки се от ужас. Натан и Харли, сестрите. Не, сестрите може и да не са били там. Но младата майка...

- Ева! Ева!

Някой разтърсва раменете ми, стиска ме към себе си. Искам да му кажа, че ще го намърся с повръщано, но ръцете не ме слушат, нито мога да отворя уста за да му обясня. Глас нашепва нещо във врата ми. Искам да му кажа, че това е просто сън и желая да ме пусне, за да се събудя, но когато ме увиват с одеало и виждам, че ще ме упоят, си давам сметка че всичко е истина.

- Махнете това нещо от мен! - прегракнало изсъсквам на медиците и бутам одеалото.

Намерението ми да стана е опропастено. Отново ме загръщат в одеало.

- Ева, успокой се.

Тези думи. Но не, това е просто Уолтс, младата нова педиатърка.

- Натан? - питам, надявайки се да разбере простичкото ми искане.

Тя задава няколко въпроса на минаващ наблизо полицай и двете заедно изчакваме, докато той се връща с някакъв по-възрастен мъж. Лицето на възрастният мъж е сурово и не ми дава дори капка надежда. Когато заговаря с дълбок глас, тембърът му е като рев на мечка. Искам да млъкне и да не изрича нито едно от опасенията ми, но нали аз сама пожелах отговорите?

- Намерихме две тела, още три са под отломките. Доколкото знаем търсим една сестра, хихург и момче.

Тялото ми е една безжизнена сламка, която всеки момент ще се огъне. Не се държа добре с Натан и често го пренебрегвам, но през тези две години той се превърна в мой приятел, макар да не му го показвам.

- Чии две тела са намерени?

Полицаят вади тефтер и показва премазана карта за самоличност на мъж, който прилича на Натан. Аз знам, че е Натан. Но мозъкът ми отказва да го приеме. Другата е разкъсана и овъглена, но е на Юджийн. Разпознавам я веднага.

- Млад лекар и медицинска сестра. - съобщава полицаят.

- Това не значи, че са мъртви. Извадихте ги бързо, нали? Закарали сте ги в друга болница и сега са добре. Той е добре. Знам, че е така. - упорствам.

Но аз не знам. Просто трябва да е така.

Полицаят е запознат с подобни ситуации. Съчувствие изкривява суровите му черти.

- Той ваш приятел ли е?

Кимам утвърдително.

- Аз съм негова медицинска сестра, работим заедно в кабинет на втория етаж.

Полицаят прибира тефтера и с тъжен поглед потушава и последните ми надежди, превръщайки ги в купчина пепел.

- Съжалявам.