- Къде отиваме? - пита запъхтяно Адам, усилено мъчейки се да не изостава до мен.

Вървя без да усещам болката в крака си, твърде заета да премислям вариантите. Чувам как падат ледени висулки някъде далеч зад нас и не изчаквам Адам, който се обръща да ги пигледне.

- Ти също ли чуваш всичко?

Той се изравнява с мен и ми хвърля объркан поглед.

- Какво имаш предвид?

Махвам с ръка без да визирам нещо конкретно.

- Прехвърчането на птица на стотина метра от тук, например.

Той накланя глава с още по-странно изражение. Малка бръчи се появява между веждите му, показвайки ми, че не разбира за какво говоря.

- Мога да чуя неща, които не съм чувала по този начин преди. - обяснявам. - Виждам по-далеч отколкото виждах преди малко и сякаш цветовете са по-ясни.

Адам се засмива и бърка в джоба си за нещо.

- Ти винаги си могла тези неща. Мислех, че ги получаваш с всяко прераждане, но явно в това нещо не е както преди. - той вади ключовете за колата си. - Искаш ли да използваме нещо по-бързо?

Изчаквам малко компактно пебо  да мине пред нас, преди да пресека на отсрещния тротоар.

- Почти стигнахне. - укоражавам го да не спира да върви.  

Адам въздиша и прибира ключовете обратно.

- А къде отиваме? - пита ме отново.

Напъхвам косата си в шала. Голямата метална църковна порта изкърцва, когато я отварям.

- Какво ще правим тук?

- Адам. - обръщам се към него по име, защото искам да привлека вниманието му. - Някога самоубивала ли съм се?

Той така се изненадва от въпроса, че веждите му хвъркват нагоре и устата му се отваря леко.

- Да се самоубиеш ли?  - той започва да повишава тон и подплашва няколко гарги, кацнали на голите клони на високото дърво в двора на църквата. - Защо ти е да се самоубиваш? Ако искаш да се отървеш от мен просто кажи.

Той се обръща за да си тръгне, вбесен дори само от идеята да сложа край на живота си заради него.

- Почакай! - извиквам след него и го улавям за ръката. - Ти се самоубиваш заради мен във всеки живот, слагайки начало на този порочен кръг по свое желание, след като мен вече ме е застигнало проклятието. Ами ако трябва да сложим край заедно?

Адам се заковава сякаш изведнъж пред него се е появила стена. Той се олюлява и се извърта да ме погледне. Когато се изправяме един срещу друг, виждам шока който изпитва от разбирането, че може би има надежда. От гърлото му се изтъркулва смях и скоро става толкова силен, че Адам покрива устата си с ръка. Изглежда почти...полудял. Отдръпвам се назад и запушвам ушите си, защото смехът му пробива черепа ми.

- Адам, какво има?

Той понечва на няколко пъти да каже нещо, но смехът му не му позволява. Виждам как в очите му избиват сълзи. Ръцете му треперят. По якето му е започнал да се струпва сняг. Миглите му са уловили няколко мънички снежинки.

- Това е лудост! - изкрещява внезапно с такава сила, че подскачам. - Той подиграва ли се с нас? Това ли е проклетият отговор на цялото страдание да те губя винаги? Това ли е било всичко?

Премигвам срещу него, неспособна да помогна на отчаянието, което се излива от Адам.

- Ева, виждал съм как умираш по толкова начини, губил съм те в толкова много важни за мен моменти и искаш да ми кажеш, че просто е трябвало да умрем заедно?

- Аз...

- Замълчи! - прекъсва ме и затваря очи. - Кажи ми какво искаш да направиш.

Увивам ръце около тялото си. Сега, когато трябва да изрека всичко на глас, осъзнавам, че се нуждая от съгласието му и ако не го получа, ще умра без да съм имала шанса да спра този кръговрат.

- Мисля, че това е най-удачния отговор.

Той отново вдига вежди и прави някакъв странен жест с ръце, сякаш нищо не разбира.

- Мислиш? - натъртва. - Не може да мислиш, ще това ще помогне, отнемайки себе си от мен точно когато те убедих коя си. Даваш ли си сметка, че ако се првродим отново, аз ще мина през всичко това, че и повече? Ами ако вече не можеш да си спомниш нищо?

Настръхвам от ужас. Той е прав. Това може да е последният ни шанс. Премислям всички възможности, но никоя друга не изглежда удачна, за да си струва риска.

Протягам ръка и увивам пръсти около неговите.

- Ако е писано, ще се случи.

Лицето му придобива толкова наранено изражение, такъв първичен израз на скръб и отчаяние, че ми се налага да погледна встрани за да спра сълзите, които напират в очите ми.

- Това трябва да е решението, Адам.

Големите му ходила го пренасят до мен с две ситни крачки и той ме прегръща със същата сила и немощ едновременно, с каквато аз го прегърнах  преди наколко дни.

- Не искам да те загубя отново, othandekayo inkanyezi. - проговаря с болка в косата ми. - Намери ме, където и да си.

Любима звезда.

Отвръщам на прегръдката със същата сила, показвайки му, че не е сам.

- Ами Триша? - пита изведнъж.- Филипс?

Главата ми се замайва.

- Изгубили сме толкова много хора Адам. Това не може да продължава - казвам му тихо, галейки косата му. - Те биха разбрали.

Студът се е усилил и усещам как виелицата набира скорост. Снегът се носи в буен танц около нас, карайки и двама ни да потръпваме на смразяващия вятър. Едва чувствам пръстите на ръцете си, а тези на краката са обездвижени под снега който се е  струпал набързо вирху ботушите ми.

Когато влизаме в параклиса вратата тежко се затваря след нас от силния вятър, преди някой от двама ни да е посегнал към нея.