Музиката лишава мълчанието настанало между нас от неловко усещане, обгръщайки ни в сфера от приятни ритми. Пръстите на Адам тракат с такта, бързо адаптирали се към мелодията. Скоро той получава поръчката си и обгръща пръсти около чашата, преди да отпие.

- Няма ли да се опариш? - питам междувременно, докато си взимам ново парченце от тортата с ягодов крем.

Кафявите му очи са леко притворени. Изражението му е отпуснато и не мога да разгадая дори малко мислите, които се въртят в главата му.

- Ако се опаря първият път ще изчакам преди да отпия втория.

- Така е - потвърждавам. - И въпреки това продължаваш да се срещаш с мен във всеки живот, макар накрая винаги да се оказваш с празни ръце.

Адам оставя чашата и прокарва пръсти през късата си коса.

- Ева, не знам дали си наясно, но аз не се чувствам прецакан. Не и изцяло. Вероятно смяташ че го правя по задължение, само защото без теб съм проклет да не мога да обичам повече, но истината е, че не съм обикнал друга жена по същия начин. Винаги си тук. - почуква по слепоочието си. - Тук си и те чувам как се смееш, виждам те как рисуваш, как тракаш с пръсти по масата когато чуеш някоя песен и мислиш, че никой не те вижда. Как когато се събудиш гледаш лошо и събаряш всички одеала докато спиш. Мога да спя с всяка една жена с която ми се отдаде възможност, но не мога да се преструвам, че не си представям как целувам, докосвам и прегръщам теб. Ти си навсякъде.

Не мога да изям и парче повече от торатата. Апетитът ми ме напуска.

- Спри, моля те. - прошепвам колкото само той да ме чуе. - Не знам какво е това чувство между нас. Не мога да те обикна за една седмица.

-  Няма да ти преча до края на това ти прераждане. Колкото и да не искам, ще те разбера, ако избереш друг мъж. Ще го направя във всяко едно, стига да пожелаеш.  Но...

През очите му минава странен проблясък и той бързо се навежда към мен със сериозно изражение. Протяга ръка и докосва кожата малко преди китката на дясната ми ръка.  Пръсти му трепкат като пеперудени криле, едва докосвайки. Изучавайки. Дишането ми променя ритъма си, когато импулса да го докосна в отговор изпълва цялото ми същество.

Поддавам се на това първично желание, упоявяйки сетивата си с мекотата на златистата му кожа. Двамата улавяме ръцете си една в друга и нито миризмата на сладки ягоди, нито джаз музиката са още в мислите ми.

Някак далечно си давам сметка, че навън завалява сняг. В мислите ми е само движението което правят по дланта ми пръстите на Адам.

Движенията, които правя аз по неговата ръка.

Прокарвам пръсти по изпъкналите му вени, когато той сключва ръка около моята, принуждавайки ме да го погледна. Разтоянието между нас се стопява като късче лед, като стена която е била там само временно. Когато го целувам се отказвам от всички свои мечти и заживявам в "сега", където аромата му сякаш извира навсякъде около мен, задушавайки ме в гореща прегръдка. Времето забавя ход и времената се променят, векове прелитат като спомени покрай нас, птици и хора изчезват и се появяват, сменяйки пейзажа, но аз не искам да спра за нищо на света. Имам само този миг на слабост, живея в него и му се отдавам както винаги съм искала. Сякаш да го целувам е толкова нормално, че забравям колко нередно е. Познавам Адам от една седмица, но вътре в себе си моето объркано Аз се намества като глина изпод пръстите на скулптор. Тялото ми гори, кожата ми се възпламенява.

Сякаш стотици огнени езици са се спуснали от небесата за да ме накажат за дързостта ми.

Грешала съм за толкова неща през живота си, но този миг не е един от тях. Знам го, защото се плаша колко добре се чувствам, целувайки този мъж.

В един миг усещам масата между нас, в следващия тя се стопява като пясък между времевите линии, които се отварят докато се докосваме отново и отново. Мислите ми скоро спират, оставяйки ума ми чист като празна стая. В стаята сме само аз и Адам, борещи се за още една секунда от това неописуемо усещане. Тропот на стотици копита, морски бриз и усещането на стръкове трева се редуват с пожара, който гори върху устните ми.

Адам е опрял чело на моето и гърдите му се повдигат и спускат в ритъма на бученето в ушите ми. Мога да чуя сърцето му, туптящо в едно с моето.

- Още ли не знаеш какво е това чувство?

Гласът му е повече вибрация, усещане, отколкото истински звук. Ако погълна слънцето, може би ще усетя същото. Корема ми се свива от чувството да съм желана с такава невероятна жар.

  Чувствам се цяла за пръв път в живота си.

А после всички предишни животи се връщат в съзнанието ми едновременно, стаята изчезва и се озовавам отново в малкото заведение. Премигвам и се отдръпвам от Адам, стискайки ръба на масата.

Превръщам се в слух, защото мога да чуя капенето на мивката от две стаи разтояние.

Превръщам се в движение, защото знам, че сервитьорката е видяла всичко и сега бърка в чантата си за телефона.

Ставам.

- Тръгвай! - нареждам му.

Той вече облича якето си. Не го изчаквам. Хуквам навън, забравила болката в крака си. Мозъкът ми трака като бомба, която всеки момент ще се взриви. Шум като от стар телевизор прескача през нервните ми окончания. Усещам ръцете си тежки. Нещо притиска гръдния ми кош.

Не знам дали е възможно човешкият мозък да побере толкова много информация няведнъж.

Години и събития фучат пред очите ми като прожекция на някой ужасно объркан филм без никакъв ясен сюжет. Виждам стотици свои смърти. Чувам стотици непознати до момента за мен гласове да ми нашепват различни думи, части от изминали разговори. Пейзажи на местности се сменят един след друг подобно на късометражен филм, ярки в истинността си също като пътя по който вървя.

Някъде до мен Адам ми казва да дишам дълбоко, обяснява ми да спра да мисля.

Как? - иде ми да изкрещя.

Как да спреш влак, преди да те помете от пътя си?

Стискам зъби и улавям главата си в ръце.

- Накарай го да спре!

Това аз ли съм?

Не мога да позная гласа си, когато проговарям.

Ехото на отминали животи е толкова силно, че не мога да отделя реалността от спомен.

Накрая всичко спира като затръшване на врата. Когато отварям очи, милиони парчета си намират мястото. И аз знам какво е нужно, за да спре целият ужасяващ цикъл.