Точно когато започвам да се обнадеждавам, че времето ни не прекъсва, стрелката на огромният часовник се премества и се размива пред очите ми, секунди преди да удари пет. Ставам от пейката, защото тя изчезва. Едва не се сгромолясвам на автомобилния път. Бързам да се озова на тротоара и чак тогава се оглеждам. Благодарение на съвета на Адам да не се отдалечавам много, се намирам само на две пресечки от болницата пред малка сграда, служеща за склад. Якето ми е в кабинета, заедно с чантата ми. Искрено се надявам Адам да е успял да спаси другата Ева и да е добре. Увивам ръце около себе си за да се предпазя от студа.

Докато стигам до болницата съм почти премръзнала до смърт. До края на работният ден остава по-малко от час. Никой няма да направи проблем на една медицинска сестра без спешна работа, ако си тръгне по-рано. Освен Филипс. Но Роуз я няма.

Взимам чантата си и бъркам за телефона. Адам няма номера ми, затова трябва да му звънна аз. Мелодята на нашумяла рап песен изпълва кабинета, подсказвайки ми, че задачата да се свържа с него няма да пожъне успех. Протеснението плъзва под кожата ми като дразнещ сърбеж, от който не можеш да се отървеш само с почесване. Връзвам косата си на кок и оправям яката на палтото си. Събирам частите от счупенито огледало и ги изхвърлям в коша до бюрото. Несигурно натискам вратата на кабинета за да си тръгна, надявяйки се това да не е било повледният ден, в който съм видяла Адам жив.

Тръсвам глава за да прогоня тази ужасна мисъл. Натискам бравата с повече сила от нужното и затръшвам вратата. По пътя се отбивам до пазача, за да му кажа да инсталира нов часовник в кабинета утре сутрин.

* * *

Отивам в любимото си заведение и поръчвам парче торта със заливка от ягодов крем. На път за вкъщи е и казах на таксиджията да ме остави на няколко пресечки от него, за да повървя пеша.

По пътя мислите ми се бутаха като парчета на пъзел. Най-важните парчета, завързващи цялостната картина, са думите от срещата ми с другата Ева. Решението да поговоря с нея се оказа най-добрият ми избор досега. Сега, научила гледната точка на Филипс, Ева от минал мой живот и самият Адам, седя в мекият стол с пухени завивки, гледайки зимният пейзаж отвън.

Заведението е с тиха джаз музика и големи прозорци от пода до тавана. Обстановката е много уютна, с леко приглушена светлина и много нежни цветове на стените. Мирише на ванилия и боровинки, защото това е запазената им марка. Скоро сервитьорката идва и поставя тортата пред мен заедно с малка лъжичка с метална ягода вместо дръжка. Благодаря й тихо и посягам да си взема от жилираните парчета портокал, когато телефонът ми позвънява. Намръщено оставям лъжичката обратно и бъркам в чантата си.

- Ало?

От другата страна на линията се чуват стъпки по снега. После, за мое успокоени, Адам отговаря закачливо:

- Остави ме да ти спасявам задника и сега дори не мога да те видя за да поговорим?

Стискам устни и ги захапвам, за да не позволя на усмивката да плъзне по лицето ми. Прочиствам гърлото си, преди да отговоря.

- Нуждаех се от време. - казвам накрая.

- Къде си? - пита Адам.

Мога да си го представя как крачи в снега към колата си, с типичния си мъжки маниер на завоевател. Сякаш не дължи нищо на никого и знае какво прави във всеки един момент. Толкова е дразнещо, но и привлекателно да видиш мъж с кожено яке и тесни черни дънки да ходи така, че първично се разкъсваш между това да го фраснеш или да му поискаш номера. Аз обаче вече имам номера на Адам и доказаталеството е, че сега разговарям с него по телефона.

- В едно ...кафене.

- Къде?

Обяснявам му къде се намира заведението и чувам как запалва двигателя на спортаната си кола, преди да затвори. Знам, че ще дойде, затова се оглеждам във витрината за торти, в опит набързо да си придам по-прилежен вид.

Не след дълго камбанката на вратата изззвънява, оповестявяйки влизането на нов клиент. Не се обръщам за да го погледна. Чак когато минава до мен и сваля коженото си яке, оставяйки го на облегалката на стола, си позволявам да го огледам. Да го видя извън работа е някак странно. Когато сяда и опира лакти на масата бицепса му разпъва тениската и очертава възлестите му ръце.

- Едно чисто кафе моля! - обръща се той към сервитьорката.

Тя видимо се чувства на седмото небе от факта, че млад мъж като Адам я заговаря. Че изобщо е в заведението и я заговаря, сякаш не работи тук и това не й е проклета работа.

Увладей се!

Прокарвам пръст по рефлекс върху сметаната на тортата си и го облизвам. Когато поглеждам към Адам устните му са леко отворени и почти се задявам със собствената си слюнка, когато преглъщам. Изглежда толкова гладен, а факта, че е вперил поглед в устните ми, ми подсказва, че може би знам за какво гладува. Преглъщам усилено и прибирам ръцете си в скута. Не мога да си намеря място.

Защо трябваше да облека този дебел пуловер точно днес?

- Ще ми разкажеш ли какво се случи, когато ме остави да те чакам? - опитвам се да звуча нормално и мога само да се надявам, че се получава.

Адам тръсва веднъж глава и си взима една жилирана ягода от тортата ми.

- Хей! - негодувам. - Тя си беше моя!

Той я допира до устните си. Демонстративно почти я докосва до езика си, после се усмихва и я пуска в устата си. Докато дъвче скръства ръце на гърдите си и се изтяга назад в стола.

- Хубаво местенце, признавам. - казва замислено. - Гледката е безценна. Но знаеш ли коя гледка беше по-зашеметяваща?

Клатя глава и чакам да ми каже.

- Изражението на Дарън Макартни, когато му счупих носа.

Прихвам в бурен смях.

- Ти сериозно ли?

Адам вдига широките си рамене и ключицата му се очертава под тънкия плат на тениската.

- Качих се на глупавата му карета и го накарах да се запознае с няколко хватки от бъдещето.  За щастие предишното ти аз също ми помогна.  Мисля, ще ще го пратят на съд. Аристократският му задник няма да посмее да докосне Ева никога повече.

С тъга добавя:

- Не че на нея й остава много.