Сиатъл
1703г

Целувката забързва ритъма на сърцето ми и в гнева си посягам да го избутам от себе си, но накрая се предавам на приятното усещане красив, млад мъж да ме целува. Устните му се меки и когато ги захапвам, от гърлото му се изтръгва сладко възклицание. Не знам умът на този мъж колко векове съдържа, колко спомени за такива целувки и пътувания, но този малък стон ми показва, че дори след всички прераждания и умирания, на него не му е безразлично. Главата ми се замайва и чувам тропот на копита да запълва пространството около нас. Женски ботуши тракат по пътеката на която стоим. Отварям очи и поглеждам зад Адам. Лека мъгла изпълва улиците на този непознат з амен град. Прозорците са мръсни и на места счупени. Някои са претърпели опит за поправка и личи къде стъклото е подменено.
Жените са от различни прослойки: някои имат малка шапчица на главата си, косите им са вдигнати в странни кокове. Роклите им са бухнати, за да придадат илюзорен обем на извивките, които една жена трябва да има в повече. Някои са облечени в дрипави рокли, които са оцапани с кал по ръбчетата. Жилетките на мъжете с пари се различават фрапиращо от тези, които са бедни - цветовете на богаташите са чисти и пъстри, с нашивки и бродерии, докато на бедняците са мръсни и кафяви, а някои дори не притежават такива и ходят по мъжка риза.

Мъж посича дърво пред очите на няколко жени и те покриват устите си с кърпички, за да не се видят усмивките им. Явно е майстор, защото се обръща и след като почиства потта от челото си в ръкава, поема нова брадва и посича ново дърво. Втората прави много по-бърз и прецизен разрез в дървото и мъж с лула я взима, претегля я в облечената си в ръкавица ръка и вади кесия с пари, за да я купи.

Адам наблюдава реакциите ми през цялото време. Разбирам го, защото ме гледа, все така близо стоящ до мен. Отстъпвам крачка назад, за да не създадем смут сред това общество с различни норми на поведение.

- Къде можем да го намерим? - питам за да прекъсна неловкото взиране един в друг.

Адам прикарва пръсти през порасналата си коса и се оглежда наоколо. Изведнъж виждя нещо и ме дърпа зад щанд за вестници. Грабва един вестник и го вдига пред лицата ни. Дрехите му са елегантни и очертават линията на атлетичното му тялото. Широките му рамене ми пречат да видя от кого се крием, за това го питам.

- От един мъж, който не ме харесваше.

Надигам се на пръсти за да видя кой е този мистериозен мъж. Луксозна карета с русокос богаташ спира пред антикварният магазин срещу нас. Адам се извърта леко, за да го проследи как влиза в стъкления магазин. Двамата продавачи се ухилват при вида му и бързат да донесат поръчката на господина. Той се здрависва с единият продавач, после се навежда за да му прошепне нещо. Продавачът все така е залепил усмивка на лицето си, когато очите му се извръщат и се спират в нас.

- Мамка му! - изругава Адам и връща вестника на щанда, хваща ме за ръката и ме тегли към някаква тясна, мръсна уличка.

Стискам зъби и едва удържам очите си отворени от усилието да не проплача заради болката в крака си. Замайването още не ме е напуснало и тилът ми скоро започва да пулсира. Не бих могла да издържа на спринт точно сега. Казвам му го. Адам се извинява, но не спира да ни води навътре в уличката.

- Защо бягаме?

- Спах със сестра му.

Ауч.

Добре, май не биваше да питам. Сега коремът ми се свива от някакво жлъчно чувство и изгарям от желанието да го разпитам за това момиче. Стискам устни за да превъзмогна импулса. Все пак е било в минал живот, а и предполагам не е бил единственият път, в който Адам е спял с други.

- А той те преследва, защото? - насилвам се да сменя поската на мислите си.

Адам тръгва през градината на нечия къща. Явно семейството не се интересува от това дали обувките им ще се намърсят, защото кал е единственото, което представлява градинката пред малката скромна, поддържана къщичка. Забавяме крачка до нормално ходене и се сливаме с тълпа, която се е отправила към църквата в края на улицата.

- Беше няколко дни преди брака й с глупаво конте.

Поглеждам спътника си с нови очи.

- Много подло от твоя страна! - шибвам го по рамото.

Челюстта му се затяга.

- В епохата в която се намираме, жените не посягат на мъжете си. - прошепва до ухото ми.

Правя се че чистя нещо от ръката му, на мястото което го ударих пред малко. Той повдига вежди на опита ми да оправя положението.

- Рикси, къде се губиш? - провиква се мъж зад гърба ни.

- Не се обръщай! - нарежда ми Адам.

- Ще се правим на непознати ли, нещастнико? - мъжът е толкова близо, че се изравнява с нас.

Очите ми се разширяват от изненада. Това е русият аристократ от антикварният магазин. В ръката си държи черен бастун от полирано дърво, чиято дръжка завършваш с драконова глава. Очите на дракона са два червени смарагда, които сякаш набелязват жертвата си, преди устата на да се отвори и истински огън да погълне жертвата. Разбира се, нищо такова не се случва. Мъжът изглежда само няколко години по-голям от мен, когато усмивката му се разтегля зловещо на лицето. Очите му са толкова тъмнозелен нюанс, че изглеждат почти като тези на Адам.

- Така и не си ме представил на дамата, Рикси. И нея ли обезчести преди брака й?

Мъжът говори с безпристрастие, но виждам как очите му се присвиват докато изрича въпроса.

- Не я закачай, Дарън. - отвръща му сурово Адам, без да се обърне към него докато говори.

Дарън очевидно е тук за да дразни възможно най-много Адам, тъй като не би могъл да направи повече сред толкова много хора. Той се пресяга пред Адам и ми подава ръката си. Тя е бяла и възлеста. Халка от оникс украсява безименният й пръст. Адам въздиша и се обръща към мен.

Трябва да се сдрависаш се с него, казват очите му.

Вероятно е прието да не отказваш поздрав от аристократ, затова се подчинявам. Ръката на Дарън е топла когато улавя моята. Палецът му гали нежно меката част и аз бързо я отдръпвам. Това успява да ядоса Адам.

- Какво искаш? - присъсква и двамата се поглеждат с искрена злоба.

- Само наминавам да кажа "Здрасти". - засмива се русият и вдига пръсти към челото си, правейки се, че сваля шапкатс от главата си в поздрав. - Този път ти се размина, но аз съм в града за няколко дни и непременно ще се засечем пак Рикси.

Адам прави същият маниер и връща вниманието си обратно към ходенето. Чак когато стигаме входа на църквата, той вече диша равномерно.

- Добре, че скоро се връщаме в нашето време.

Съвсем съм забравила, че времето ни изтича.

- Къде може да е другата Ева сега?

Адам се оглежда за другото ми аз, сякаш също като мен си спомня защо сме тук.

- Би трябвяло да се прибираш от ателието.

Ателие? Разчел въпроса на лицето ми, Адам обяснява:

- В този живот си прочута художничка. А може и още да не си, тъй като Дарън не те позна. Но ще станеш.

Усмихвам се без да мога да се удържа.

- Значи хобито ми не е само в този живот. - глупашки се радвам на малкото разбрано за мен.

Адам се мръщи неразбиращо.

- Ева, всичко което обичаш в този живот е предадено от миналите.