Въпреки увереността с която съм влязла в кабинета, го заварвам празен. Разочаровано и объркано се озъртам за Адам, но освен папките и раницата му, а също и якето му, окачено на закачалката, вътре няма никого. Мръщя се срещу изражението си в огледалният циферблат на часовника.

Нали именно Филипс ме изпрати тук? Какви игри играят тези двамата?

Набирам номера на рецепцията. Дежурният лекар вдига с отегчение.

- Търся доктор Шоу. Аз съм неговата медицинска сестра, Ева Питърс.- информира го.

От другата страна на слушалката се чуват тракания по клавиатура, последвани от тихо мърморене.

- Доктор Шоу е в операционната, заедно с Нора Робъртс и доктор Кимбърли. - отговаря ми дежурният лекар.

Ядно затварям телефона.

- Филипс! - просъсквам през зъби.

Изиграла ме е. Иска Адам да ме хване неподготвена, потънала в отегчение и собствените ми разкаяни, объркани мисли. Иска да го чакам, както той е чакал мен. Вадя сандвича, който си направих сутринта и ям разсеяно, докато нова, непозната мисъл, минава през ума ми.

Коя е Нора Робъртс?

Оставям сандвича и скръствам ръце. Да видим: имаме няколко чистачки, но никоя от тях няма прякор, наподобяващ името Нора. Превъртам всеки един работник, всеки редовен панциент, всеки пазач. Остава ми само една възможност - новата медициска сестра. Наясно съм, че трябва дежурният лекар да ми е казал името на медицинска сестра, но за нея се сещам най-рядко, тъй като е тук само от седмица. Преглъщам рязко. Тук е само от седмица и вече е хвърлила очи на Адам, защото я мярнах на няколко пъти да го заглежда, докато минаваше близо до него. Във всички случаи той беше зает да говори с мен или някой друг от персонала, но проклетите й очи го гледаха сякаш говори единствено за нейните уши.

Улавям се, че знам неща, които не съм си давала сметка, че ме интересуват. Всъщност, защо изобщо съм обърнала внимание на това?

Ревнувам ли?

Удрям челото си в бюрото. Това се превръща в същински кошмар. Тихо изщракване ме кара да подскоча на мястото си. Възбудено поглеждам към вратата, но изтичникът на звука е друг. Шкафчето на бюрото се е открехнало. Вътре лежи папката за злополуката в онази вечер и макар целият цикъл от ужасни усещания, съпъвстващи спомена за онази нощ да минават отново през мен, бръквам вътре и я изваждам пред себе си. Бързо прочитам полицейските записки:

На 22.12.18г. в 19:06ч. , в болница "Св. Уорънс" голяма част от таванът на крилото за спешна медицинска помощ се срутва внезапно. Жертвите са открити и разпознати от роднини и колеги: Натан Христофър Хейсли, доктор по неврохирургия и онко заболявания, Юджий Мари Адамс, старша медицинска сестра и Харли Майкълс Никсън, старши хирург на смяна. На мястото е имало още двама души повреме на катастрофалното събитие - майка и син, пациенти на доктор Триша Уолтс. Момчето е било на около седем годишна възраст, а майката, по сведения на родителите й, навършвала двадесет и осем следващата седмица. Наш екип е бил повикан чрез позвъняване от същата болница, твърди дежурният полицай, от медицинска сестра, която също е оцеляла ужасното събитие. По данни на оцелелите, майката довела сина си..."

Затворих раздела с информация и прелистих към раздела със снимки. Колебливо издърпах пачката от двадесетина снимки, извадени от различни места - интернет новини, списания, вестници. Прехвърлям първата снимка най-отзад, защото на нея сме двете с Триша от момента, в който идват журналистите. Уловили са мига, в койти ме загръщат с одеало две непознати медицински сестри. Гледам толкова съкрушено, че избирам да разгледам следващата снимка. Осъзнавам грешката си само миг по-късно. Задавен вик ме кара да затисна устата си с длан. Нямам никаква представа от къде Адам има тези снимки, но там са премазаните тела на всички, които умряха в онази вечер. Отдолу с бял маркер пише "22.12. първа злополука". Намръщено прехвърлям следващата снимка. На нея са родителите на младата майка, които карат журналистите да спрат да ги снимат, докато се прибират вкъщи. Жената е толкова съсипана, че се е привела като стара върба, изгубила всякаква почва под краката си. Хълцане напуска устните ми и очите ми се насълзяват, но аз продължавам да преглеждам снимките. Внимателно съзърцавам всяка вдатина на бетонните плочи, там, където е започнало срутването. Не виждам нищо, което да покаже причината. Самотен електрически стълб стои в далечината на заден фон. Снегът е направил снимката като пейзаж на зловещи руини посред нощ. Следващите няколко снимки изобразяват спасителната акция, която всички знаехме, че няма да бъде успешна. Таванът беше с дебели късове, които, както видях сама тогава, се бяха посипали ендовременно. Жиците бях скъсани от тежките късове и стърчаха като призрачни нокти, хвърлящи сянка върху снега. Странното е, че осветлението в половината от сградата продължаваше да работи. Не съм техник, но предполагам, че не са били свързани. Иначе как би било възможно?

Следващата снимка е на Натан. На нея той е още с акъл на дете, защото се усмихва глупашки срещу камерата. Заридавам неудържимо. Не мога да откъсна очи от снимката на приятеля си. Толкова ми липсва! Стискам клепачи и горещите сълзи капят по бузите ми. Пускам папката и покривам лицето си с ръце. Не мога да спра отчаяните хълцания и не се опитвам да го сторя. Всичкият ми гняв и ревност се стопяват, заринати под лавина от скръб. Скубя косата си и не мога да се увладея, пръстите ми дърпат кичурите и ноктите ми се забиват в скалпа, в опит да увладеят неспирното чувство на загуба.

Щрак.

Вратата се отваря и Адам пристъпва пътре. Лицето му е с така познатата ми вече, безизразна маска. Когато ме вижда очите му се разширяват и той бърза да заключи вратата, преди да се впусне към мен. Делят ни няколко сантриметра, когато той спира, вероятно разколебан от предишното ми държание спрямо него. Виждам как иска да ме докосне и се сривам на стола, оставяйки го сам да реши.

След миг големите му глани обгръщат раменете и тила ми, оплитат се като нежно растение покрай мен и ме скриват от света в топъл пашкул, в който присъстваме само аз и болката ми. Той тихо опира устни в косата ми, докато пръстите му галят раменете, скалпа, главата ми. Топлите му гърди са като стабилна стена пред мен и аз се поддавам, водена от нуждата за утеха. Хълцанията ми са единственият звук в малкият кабинет, но сякаш е твърде тясно дори само за тях. Бузата му е опряна в челото ми и той започва да гали гърба ми, докато сълзите ми мокрят тениската му.

- Съжалявам - прошепва.

Забивам пръсти в кожата му, притегляйки го към себе си. Превръщам го в единственият човек, станал свидетел на чувствата ми.