- Трябва да си тръгваме. Всеки момент някой може да нахлуе.

Адам се изправя, но замръзва насред движението. Някой отваря вратата към операционната. Двамата се споглеждаме и Адам бързо изключва осветлението.

- Нямаш идея колко много искам да те целуна! Притеснявам се само как ще реагира жена ти, ако разбере за нас.

Мръщя се. Това са просто мъж и жена, които търсят място за усамотение.

Точно като нас, нашепва подло гласче в ума ми. Но това изобщо не е така и аз бързо го заглушавам.

- Жена ми не е тук сега.Свали си ризата. - отвръща мъжът.

Усещам ръката на Адам около раменете си. Топлото му докосване се усеща дори през палтото и плетения ми пуловер. Гласът му е не по-силен от шепот.

- Бъди тиха. - прошепва Адам в ухото ми и дъхът му бръсва бузата ми.

Мирише на много свеж тропически аромат, който със сигурност е произведение на някоя скъпа марка.

- Без да вдигаш шум стани и тръгни бавно. Придържай се до стената. Ще излезем бързо. Няма да имат време да ни запомнят лицата.

Иде ми да се изкикотя, но се въздържам и кимвам, послушно изпълнявайки. Моето бунтарско Аз иска да му кажа да се разкара, но ако в действиетелност излезем бързо, още преди двойката да посмее да включи осветлението и да ни види, никога няма да разберът кои сме, защото ще са ни видели само за секунда. Пъшкания и звук от целувки изпълват помещението. Жената се бори с катарамата на колана на мъжа и искам да изляза по-бързо, преди да се превърна във воайор по случайност.

За щастие напипвам бравата и изхвърчам през вратата, следвана по петите от Адам. Той се спира колкото да затвори и ме настига.

- Ходи бавно.

Тока и правя. Към нас се приближават двама работници и единият оглежда Адам, сякаш се мъчи да си го спомни.

- Какво прави жената тук?

Омръзва ми Адам да ме измъква. Скръствам ръце и изпъчвам гърди, така че ясно да се вижда баджа с името и длъжността ми, висящ на врата ми.

-  Минавах да проверя дали пациентите са си взели лекарствата.

- Още преди смяна? - пита ме подозрително другият работник.

Говори за палтото и липсата ми на униформа.

- Точно така. - вирвам брадичка.

Работникът свива рамене и губи интерес към нас. Адам ме поглежда отвисоко и полувинчата усмивка кара една от трапчинките му да се покаже.

- Много добре!

Хвалбата ме кара да отвърна на усмивката му. Оправям няколко кичура от рошавата си коса, като се старая да не види колко щастлива се чувствам от похвалата.

- Това е нищо. - скромнича.

Но той вече мисли над нещо друго, защото забавя крачка. Оглежда се и без предупреждение съблича екипа. Претичва до сака за да извади бялата си лекарска престилка и тениската. Притварям очи от удоволствие, когато отново вдишвам парфюма му.

- Това не е парфюма ми. - чувам тихите му стъпки да приближават и отварям стреснато очи. - Това е аромат, който само ти усещаш. Ти също притежаваш такъв.

Усмивката му е момчешка. Очите му са така изпълнени с живот, че за миг го гледам прехласнато, после се прокашлям и прекъсвам момента. Искам да го питам толкова много неща, като например какъв е моят аромат, но няма да го направя. Не още. Твърде съм замаяна, психически и физически стресирана.

* * *

Слънцето още не е в средата на небосвода, когато аз и Адам влизаме в кабинета. Той почти веднага ме оставя сама, защото има назначен час за операция. Оставена насаме единствено с тиктакащият часовник, свалям палтото и раницата от гърба си и ги поставям на закачалката. Раницата ми пада на пода и от нея се показва края на плата. Той наистина едва се крепи на няколко нишки и аз го взимам, притискам го между пръстите си и се чудя дали е видяло неща, каквито моето одеало вкъщи не е виждало от дълго време насам.

Неща с мен и Адам.

Бързо напъхвам плата в коша. Слагам ръце в джобовете си и крача в кръг из малкия кабинет. Четирите стени са потискащи и твърде зелени за вкуса ми. Часовникът показва отражението ми като една объркана жена с рошава коса и недостиг на сън. А вероятно и на допамин. От друга страна, адреналин определено не ми липсва в последните двадесет и четири часа. Всъщност, именно той ме държи будна през цялото това време. Когато сърцето ми намаля ритъма си и си давам сметка, че няма да ме потърсят за нищо, че Филипс е премислила всичко и сега не работя, а само си почивам, сядам на бюрото на Адам и се завъртам на мекия стол. Вдигам крака и се отпускам в удобна поза. Докато се осъзная, съзнанието ми потъва в забрава и аз заспивам.