Двамата останаха в кафенето цял час.
Час, изпълнен с нормални разговори, смях и глупави шеги.
Час, в който забравиха за реалността и се потопиха във вълшебството на приказките. Във спомените за миналото и всичко, което е било, но никога повече няма.
Час, който мина като минута.
Час, който си обещаха да утроят на следващия ден, след часовете.

Първоначално беше неловко.
Да го вижда в обичайната му светлина на непукист и лъжец.
Да го чува как говори, без да мисли и дума от казаното.
Но с времето се научи да различава преструвките от истината.
Габриел носеше маски.
Криеше дълбоки рани зад криви усмивки и лошо държание.
Но когато беше с нея, очите му блестяха ярко. Беше развълнуван, спокоен и най-вече искрен.
Тя не знаеше защо, нито как бе заслужила доверието му, но бе благодарна.

Първият път, когато я видя, след сдобряването им в кафето, младежът не успя да подтисне усмивката си.
Тя беше повярвала в него.
За пръв път, някой му даваше шанс да бъде себе си и не го критикуваше за това.
Около нея се чувстваше на място.
Изпитваше радост, както никога досега.
Но и тя криеше тайни.
Вечно носеше дълги ръкави, никога тениски, поли, рокли или скъсани дънки. Не беше защото ѝ харесваше - не веднъж бе видял капчиците пот събрани на челото ѝ, когато в кафенето увеличаха температурата и въпреки това, тя не сваляше горнището си.
Трепваше, когато някой рязко повиши глас. Често се замисляше за нещо, от което лицето ѝ пребледняваше.
Имаше проблеми, но не търсеше помощ. Стига да пожелаеше да сподели, той щеше да я изслуша.

В рамките на една седмица, помежду им се бе зародило крехко приятелство, което и двамата ценяха високо.

А това бе нещо, което никой не очакваше.