Тя обожаваше залезите и начина по който последните слънчеви лъчи си играеха с червените ѝ кичури. От край време небесата имаха необяснимата способност да я успокояват, а днес, младият фотограф имаше нужда точно от това. Спокойствие. Колко подценено чувство.
Радост, бленувана мечта.
Всичко, което имаше, бе тук и сега.
  Тя извади камерата и насочи обектива към хоризонта.
Познатото изщракване наруши тишината на разбиващите се в брега вълни и момичето се усмихна. Погледна снимката и сърцето ѝ преля от задоволство. Беше се получила чудесна! Без да губи ценно време тя продължи да снима.

  Четири минути по-късно, любимото устройство на Арабела лежеше на сигурно място в чантата ѝ, а тя седеше на една скала и замислено наблюдаваше небето.
Колко по-добре би се чувствала, ако можеше да се разтвори във въздуха, да се понесе на невидимите криле на вятъра и никога повече да не изпита човешки емоции. Да изчезне, като дим. Невидима, нечута. Да си тръгне без следа.
Но подобно нещо бе невъзможно, макар и да го желаеше с цялото си сърце. 
  Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите ѝ в момента, в който по плажната ивица се зададе висока фигура.
Непознатият стъпваше тежко.
Така, сякаш... сякаш влачеше невидими вериги. Косата му бе рошава, вероятно заради морският бриз. Носеше тениска и светли дънки, чиито крачоли бяха подгизнали.
Когато се приближи достатъчно, Бела забеляза, че от устните му виси цигара.
Лицето му бе бледо, изтощено.
Нещо изпиваше силите му, желанието му за живот.
  Безшумна като сянка, тя протегна ръка и взе апарата си. Без да се замисля приближи кадъра и щом фокуса се избистри натисна копчето, запечатвайки момента.
Но когато погледна снимката забеляза, че буреносните му очи гледаха право в обектива. Тя стрелна поглед към момчето, но на мястото му нямаше никого.
Девойката скочи на крака и трескаво се заоглежда. От непознатият нямаше следа..