Когато разбрах, че съм влюбена в теб, искрено се преструвах, че не е така.
Игнорирах всички знаци и дори сама опитвах да се убеждавам, че всичко това е единствено във въображението ми.
Може би защото беше много по-лесно да го отричам, отколкото да застана лице в лице с най-болезнената надежда същестуваща някога.
Надежда, че може би...

някога...

някъде...

ще те срещна...

ще те погледна в очите...

и...

ще ти кажа колко много...

означаваш за мен...

но  това никога няма да се  случи...

затова...

Ще те обичам тайно и искрено с цялото си сърце.
Няма да натрапвам любовта си.
Ще крия сълзите си и просто
ще те обичам.
Защото от мига, в който те видях.
Знаех, че...

ти принадлежа.

Но ти не принадлежиш на мен.
И докато човекът на когото е
обречен живота ти се
появи...

ще те наричам мой.