Само секунди ме деляха от узнаване какво наистина значеше истински да вбесиш Джиовани Витале. Не го бях виждала толкова разпален, но колкото и да не ми се искаше изпитвах силен интерес във връзка с мотива.

Към този момент раздразнението ми трябваше да бъде спотаено и бе желателно да пазя тишина, за да не пробудя тъмния звяр, заел шофьорското място в колата. Нямах представа на къде се беше отправил с тази скорост по пътищата, но едно бе ясно - за Джиовани нямаше лимит от правила. Очевидно бе спешно, но кой постигна да сътвори такава суматоха?

Премествам поглед към почиващата му върху волана ръка, където действително нямаше следа от халката. Опитах се да игнорирам натрапчивата тежест в гръдния си кош, докато пръстите ми инстинктивно се заиграха със собствения ми пръстен, който – като пълна глупачка – не смеех да сваля. Поне един от двама ни показваше уважение към половинката си.

- Няма да се бавя. Не напускай колата каквото и да става.

Не реагирам изобщо на думите му, което осезаемо не го задоволява и то с добра причина – в пълното си право е да ми няма доверие. Така както моето доверие към него е във формата на нула.

- Нямам времето и търпението за това. Поне използвай устата си за едно ползотворно действие, жено. – той изръмжава насреща ми, което кара косъмчетата на тила ми да настръхнат мигновено.

- Разбрано. – отговарям след кратко мълчание и хвърлям последен враждебен поглед в негова посока, докато се изнизва от колата и се отдалечава с големи крачки към едноетажна, силно съмнителна сграда, която едва бива осветена от слабата улична лампа. Стените ѝ не бяха измазани, а вместо това бяха покрити с неонови графити и вулгарни надписи. По външния вид си личеше, че бе някаква долнопробна дискотека, но каква работа има той на такова място?

От малкото, което виждам в тъмнината на нощта, висок силует се присъединява към познатия такъв на Джиовани и двамата изчезват в малката алея непосредствено до подозрителната постройка. Последно засичам блясъка от оръжията на мъжете преди сенките да погълнат образите им.

Гледна точка: Джиовани

- Всичко е под контрол. Типът е безобиден.

Тео, който бе лявата ми ръка, докладва накратко състоянието на ситуацията, в която така лекомислената ми братовчедка се беше забъркала. Кимвам сдържано, докато наближаваме дъното на тясната алея. Зрението ми бавно се изостря и под оскъдната светлина забелязвам въпросното седемнадесетгодишно момиче, което върти както по-големия си брат Армандо, така и мен на кутрето си. Не пропускам злощастния изрод, стоящ неподвижно на няколко метра разстояние и то разбираемо, тъй като има опряно дуло на пистолет срещу тила си.

- Ари, моля те да ме изслушаш. Не е каквото си мислиш! – женският глас проговаря на сляпо, смятайки да ме манипулира с невинния си тон. Уви аз не правех компромиси толкова лесно, колкото Армандо. За нейно нещастие той бе извън Чикаго за няколко дни.

Скривам оръжието зад гърба си и се усмихвам дяволито при шока, изписал се по изражението на Серафина.

- А какво си мисля? – небрежно пъхам ръцете в джобовете на черния си панталон и се приближавам към треперещия мъж. – Някакви предположения? – вдигам вежди въпросително към него, но изглежда, че коварната искрица в очите ми го кара да загуби слово.

- Той не знае нищо. – Серафина промълвя с наведена глава, очевидно засрамена, че беше хваната в пакост и то от мен.

- Затова ли ти е продал фалшива лична карта и ти е помогнал да се вмъкнеш в един от най-опасните нощни клубове на територията на цял шибан Илинойс!? Защото е напълно невинен, нали така Серафина? – постепенно повишавам тон, докато вената на врата ми не започва да пулсира от опитите ми да запазя самообладание, което естествено не ми се получава.

- Тя ме принуди да го направя! Кълна се в болната си майка.

Изкривявам горната си устна от чисто отвращение.

- Значи освен подъл измамник си и долно копеле, което се гаври с името на собствената си майка. – поглеждам го сякаш е стара дъвка под обувката ми преди да направя знак на човека, който го държи под мерник. Той замахва с оръжието и сблъсъкът му срещу човешки череп отеква в пространството преди нещастникът да се строполи на цимента, придържайки тила си.

С едно кимване от моя страна въоръженият мъж отстъпва като аз се доближавам към падналия, прикляквайки леко на неговото ниво. Паниката в очите му кара единият край на устните ме да се разтегне в полуусмивка, а кръвта във вените ми започва да кипи само представяйки си как живота се изпарява постепенно от разширените му зеници.

- Заради хора като теб изпитвам задоволство да убивам. – промълвям с достатъчно нисък тон, че да достигне само да неговия слух.

Изправям се плавно и хвърлям поглед към мълчащата Серафина, имайки си наум, че тя не може по никакъв начин да става свидетел на следващите действия.

- Махни я от тук.

- Не смей да ме докоснеш. - тя изсъсква секунда след моята команда, но естествено Тео не взима заплахите под внимание и с лекота я повежда към изхода на уличката въпреки опитите ѝ да се отскубне.

- Ще си платите за всички грехове. Всеки носещ името Витале ще гори в Ада, заедно с малката ти кучка от Филаделфия.

В следващия момент ми причернява и не осъзнавам кога съм сграбчил пистолета в ръка, натискайки спусъка без капка колебание. Масивна дупка зейва в челото на мъжа, оставяйки го мъртъв на секундата. Кръвта теква като водопад, покривайки лицето му до неузнаваемост. Виждам единствено червено – а може би е от пръснатия череп на безжизненото копеле, чийто глава лежеше в краката ми. Навеждам се и избърсвам опръсканото дуло на оръжието си от ръкава на неговото яке, но тогава от тишината отеква силен шум недалеч зад гърба ми, съпроводен от женски писъци и изкривяване на ламарина.

Гледна точка: Лидия

Не можех да повярвам на това, което виждах със собствените си очи. Черният Астон Мартин – този, в който седях преди по-малко от десет секунди – избухна като бомба. Пламъците се подаваха смело през напълно изпочупените прозорци, придобивайки все по-оранжев нюанс, колкото повече поглъщаха от пълния резервоар на возилото. Топлината пареше кожата ми, но това бе само една от грижите ми. Силата на взрива бе достатъчно мощна, за да ме изблъска на земята, въпреки че се бях отдалечила от колата.

- Мамка му, не се доближавай, Фина! – нечий мъжки глас изпсува, но момичешките викове са тези, които ме изваждат от транса. Когато се извръщам забелязвам два размазани образа в близката далечина. Примигвам мъчително, горещината причинявайки все по-силна пареща болка под клепачите ми, докато всичко наоколо постепенно се превръща в непрогледна, тъмна яма, където съзнанието ми скача надълбоко без спасителен пояс.

——— ———

Едва чувствам дясната част на тялото ми, като че ли бе откачена от скелета си. Главата ми пулсираше от най-силното главоболие, което някога бях изпитвала. Мускулите по всичките ми крайници сякаш горяха.

- Лидия? Лидия, чуваш ли ме? – нежен женски глас повтаряше името ми, но устните ми така и не се отвориха, за да откликна на зова.

Вместо това успявам да разтворя клепачи и зрението ми бавно се избистря с гледката към момиче със светли вълнисти коси и ококорени сиви очи. Тя се отмества леко назад, наблюдавайки ме с видимо притеснение.

Тогава събитията от днес минават през ума ми като на лента – от спора с Джиовани – до горящата в пламъци кола. Бързо осъзнавам, че ако бях решила да изляза минута по-късно от мен щеше да е останало само пепел. Тялото ми се напряга от тази мисъл, но движението ме кара да сбръчкам вежди от неочакваната прорязваща болка в зоната около десните ми ребра.

- Докторите ни увериха, че нямаш нищо счупено, а само натъртвания и леки изгаряния.

- Добре. – кимвам смирено, въпреки нетърпимата болка.

- Болкоуспокояващите трябва да подействат напълно в следващия половин или един час. – добавя тя, виждайки право през опитите ми да замажа положението.

Мъглата започва да се вдига от съзнанието ми и забелязвам, че се намирахме в спалнята на Джиовани. Освен момичето нямаше следа от друго присъствие в стаята.

- Джиовани излезе преди няколко часа. – явно бе решила, че се оглеждам за него, което не бе далеч от истината. – Вината е моя. Аз те изложих на опасност с безразсъдните си действия. – тя въздъхва и извръща поглед встрани. – Знам, че всички са разочаровани. Ван ми е бесен, въпреки че не каза нищичко по темата.

Всичката информация ми звучи адски несвързана и примигвам в недоумение.

- Извинявай, но познаваме ли се? – питам възможно най-учтиво, което я кара да се усмихне сконфузено и леко почесва тила си.

- Естествено, че не! Ама че съм глупава. Името ми е Серафина Витале.

- Е...аз не те обвинявам за станалото, Серафина. – казвам с малка усмивка в опит да успокоя нейните тревоги.

- Почакай Армандо да разбере! – казва с насмешка, но в следващата секунда веселието ѝ се изпарява. – Ван безспорно му е казал! Мъртва съм.

Отново се заплитам във всичките нейни думи. Поне е приятелски настроена. За първи път, от когато съм в Чикаго провеждам сравнително нормален разговор с някого и нямам намерение да си пробвам късмета.

- Може би мога да говоря с него...

- Мислиш ли? Възможно е да не е прекалено късно. Ван бе твърде обезумял по факта, че някой едва не те очисти.

Студени тръпки преминават по тялото ми при изречените думи. Аз ли бях мишената? Изглежда враговете на семейство Витале не си губят времето. Забелязвам мълчаливата Серафина и загърбвам мислите си. В какво се забърках?

- Ще се опитам.

При отговора ми лицето ѝ грейва с надежда и стисва ръката ми със своята.

- Бях сигурна още от самото начало, че ще се разбираме прекрасно.

В следващата секунда вратата на стаята се отваря без нито почукване и през нея нахлува Джиовани, което ни най-малко ме изненадва.

- Остави ни насаме. – познавах го от едва няколко дни, но той не звучеше на себе си.

Серафина ми хвърля опулен поглед преди да се изправи и мълчаливо напуска стаята. Джиовани пристъпва към леглото и неприятни спомени изплуват в съзнанието ми. Опитвам се да стъпя на краката си, но ми прилошава почти веднага и се олюлявам, но съпругът ми се хвърля в режим спасение като се озовавам в топлите му ръце не по мое желание.

- Не бива да ставаш. Под въздействие на лекарства си. – дълбокият му глас прокарва вибрации по дължината на отслабналото ми тяло и неочаквано сякаш болката намалява. Явно обезболяващите започваха да оказват ефекта си.

Ако бях наивна щях да реша, че изглежда загрижен. Уви вледененото му изражение ми казва обратното.

Създавам излишни неприятности и това не беше в неговите планове. Който и да се опитва да ни нарани ще се върне и този път, за да довърши започнатото.

- Можеш да ме пуснеш. – прошепвам настоятелно, твърде объркана от реакцията на тялото си.

За моя изненада той ме поставя обратно на леглото без нуждата да го отблъсна от себе си. Започвам да се отпускам и изведнъж клепачите ми натежават адски много.

- Кълна се, няма да позволя на никого да те нарани. Не и ако първо не минат през трупа ми.

Съзнанието ми бива покрито от топлата завивка на съня при фона на утешаващите думи, нашепвани в тишината.

——————