Едва сега осъзнавам, че съм изживяла едни от най-безгрижните деветнадесет години, за които момиче може само да си мечтае. Доброволно обитавах златна клетка и нямах никакви грижи. Всяко решение бе пресметнато и взето вместо мен, което накрая ми изигра лоша шега. Мълчанието и примирението са само краткотрайно решение на проблем.

Уви за душевното ми пробуждане трябваше да премина през подсъзнателен, психически взрив, на който скъпият ми съпруг стана пряк свидетел, колкото и да не ми се искаше.

Оставих се на слабостта, която ме погълна в ледената си завивка. Това нямаше как да се повтори отново, но силно се боях, че давам напразни клетви.

Почти не мигнах през изминалите часове, заключена в повтарящ се цикъл от заспиване и параноично събуждане с невидими пръсти, обхванали силно шията ми. Всеки път се молех кошмарът да не се превърне в реалност и при отварянето на очите си да не срещна онези с нюанс на океана – въвличащи те надълбоко, докато несъзнателно не се удавиш в тях.

Разтърквам очи сънено преди да установя с недоумение, че мястото в огромното легло, където досега бе разположен спящият звяр, вече бе празно. Надигам се с лакът в опит да огледам стаята в тъмнината, при което забелязвам движеща се сянка и инстинктивно придърпвам завивките, закривайки половината от лицето си. Проследявам с ококорени очи как високата сянка навлича тъмна риза върху широките си рамене и закопчава копчетата бавно от долу до горе. След това се пресяга и пъхва оръжие зад гърба си между колана.

-        Свърши ли? – дълбокият глас ме стряска и с уплаха осъзнавам, че бях спипана.

Но какво ли друго се очакваше? Джиовани не успява да изпусне нито един детайл около него. Сякаш имаше свръхестествено зрение, недостижимо за обикновено човешко същество.

Осъзнавам мъртвешката тишина чак когато тялото му се извръща в моя посока с индикация, че очите му са безспорно впити в крехката ми фигура.

-        С удоволствие бих останал да задоволя интереса ти, но градът не чака никого.

За което съм благодарна – казвам си наум. Отдъхвам си, но само за секунда, тъй като в следващия момент коляното му потъва в мекия матрак и огромното му тяло се надвесва над моето, карайки ме да легна обратно по гръб, стискайки края на завивката неспокойно. Забелязвайки реакцията ми Джиовани стисва челюст и приковава поглед с притеснителна пресметливост в мен, което от своя страна ме застава да замръзна с тревога да не направя грешно движение.

-        Кога ще се върнеш? – успявам да прошепна единствен въпрос към него.

Главата му клюмва леко наляво сякаш се мъчеше да вникне в ума ми, но понякога дори аз самата не успявах да разбера какво се върти там.

-        Късно. Не ме чакай. – отговаря като преди това прочиства гърлото си. Сякаш излязъл от някакъв транс очите му започват да шарят по лицето ми и преди да съм реагирала съединява устните ни. Неговите са топли и меки, почти подканващи да се поддадеш наивно.

Тялото ми се напряга, когато дланта му се промушва между възглавницата и тила ми, карайки ме да извърна глава назад, докато поставя нежни целувки по дължината на шията ми преди ненадейно да се отдели от мен.

-         Чувствай се като у дома си. Всичко мое е и твое.

Въпреки зачестеното си дишане кимвам, а след като получава отговор се извръща към изхода на стаята и мускулестия му гръб е последното нещо, което виждам, преди вратата да се затвори.

Тялото ми се отпуска автоматично и с върха на пръстите си докосвам шията, където кожата ми все още гъделичка от неговия допир. Изтървавам лека въздишка, която несъзнателно таях в гръдния си кош през последните секунди.

За пореден път се опитвах да намеря логика в действията на Джиовани. Уви това бе сякаш невъзможно.

Бяхме напълно сами без жива душа, която да чуе виковете ми за спасение. Въпреки че се възпротивих той лесно можеше да ме опитоми със силата си и да си вземе желаното.

Може би щеше да е по-лесно ако го беше направил вместо да покаже емоция и странен вид снизхождение. Поне щях да имам причина да го намразя окончателно, както тайно се надявах.

Кой човек със здрав разум би пожелал гибел за брака си – чувам виковете на подсъзнанието си. Жалко, че не се вписвам в категорията с хора, който все още притежават разсъдък. Собственоръчно се ограбих от това мое умение, тъй като не изглежда да върши някаква полезна дейност напоследък - ами напротив.

——— ———

Колкото повече висях сама в апартамента на Джиовани, толкова повече се самообвинявах. Има ли изобщо друга жена, която би посмяла да се противи на мъж като него? Няма да съм изненадана ако съм единствената такава – все пак на повечето им се живее въпреки обстоятелствата.

Мислите ми крещяха на фона на мъртвата тишина. Бях сигурна, че ако продължа така бях на път да откача.

Слънцето бе залязло преди часове, но не чувствах и капка умора въпреки липсата на достатъчно сън. Наблюдавах залеза и как слънчевите лъчи бавно изчезнаха зад хоризонта на езерото Мичиган, към което имах перфектната гледка от самия хол. Искаше ми се да излъжа, че определено не чакам Джиовани да се прибере като малка разтревожена съпруга вместо да се надявам на обратното. Това чувство ми беше вече познато – живеене в неведение дали близките ти ще преживеят всеки изминал ден в този опасен свят. Никога не можеш да си подготвен за трагичните новини, тъй като изскачат от спокойни води.

Тръпки полазват голите ми крайници и се изправям от свитата си позиция на дивана, след което се насочвам към кухнята с идеята да си направя топъл шоколад, тъй като нямах представа как да включа отоплението в апартамента.

Подпирам лакти на кухненския остров в чакане на машината, когато чувам отварянето на вратите на асансьора и се изправям рязко. Джиовани влиза и след няколко гигантски стъпки ме забелязва, изненада проблясвайки през изражението му сякаш бе напълно забравил, че вече има съпруга.

-        Предупредих те да не ме чакаш. – той казва с раздразнен тон, докато бавно смъква якето от раменете си и го премята върху облегалката на дивана.

-        Не успях да заспя. – отвръщам с леко присвити очи в подобен на неговия студен тон.

За съжаление не получавам желаната реакция. Той не изглежда никак засегнат и вместо това се насочва към мен. Чувам звука от машината и това е моя сигнал да отместя вниманието си другаде като се опитвам всячески да игнорирам присъствието му както той направи по-рано. Вдигам чашата с гореща течност към устните си, докато кожата ми неволно настръхва след като усещам топлината, бликаща от тялото му, зад себе си.

Дланите му се плъзгат по ханша ми и ме придърпват към мускулестия му торс, докато стискам порцелановата дръжка сякаш животът ми зависи от това да не я изпусна.

-        Не ми харесва да съм напълно сама в апартамента, докато ти ходиш където си пожелаеш. – признавам и сякаш малък товар пада от раменете ми.

-        Не съм ти забранил да излизаш. – той измъмря с нисък тембър, който прокарва вибрации по тялото ми.

Отварям уста с намерението да споря, но тогава мозъкът ми регистрира неговите думи и езикът ми се заплита. Не е ли?

-        Смятах, че след снощния разговор...

-        Естествено мой човек ще те придружава навсякъде.

Тоест няма да мръднеш и крачка без моята сянка. Това определено е ново за мен. Татко не притежава достатъчно висока позиция, за да има нужда от лична охрана за членовете на семейството. Той работи предимно зад кулисите – както Доминик казваше.

Мислите ми са прекъснати внезапно, когато Джиовани се отървава от чашата в ръката ми и ме обръща с лице към себе си. Забивам нокти в края на кухненския плот за допълнителна опора и накъсано си поемам дъх.

-        Дори не можеш да ме погледнеш в очите? Мислех те за по-смела.

Подигравателният му тон ме озадачава и рязко вдигам поглед като установявам, че лицата ни се намират по-близо от очакваното. Иронията определено бе насочена по-точно към инцидента снощи, което се четеше и по дяволитата искра в неговите очи. Нямаше да позволя да ме манипулира от проявата ми на безсилие.

-        Ако смяташ, че ще дишам само за да задоволя извратените ти желания си адски заблуден. – заявявам с присвити вежди, докато инстинктивно тялото ми се накланя колкото се може по-далеч от него.

Той накланя глава леко настрани с притеснително самодоволна усмивка на лицето си като обляга ръце на плота зад мен, приклещвайки ме без изход за бягство.

-        Мислиш, че можеш да ме спреш ако реша да правя с теб каквото си поискам да кажем...в този момент?

Това са просто думи, Лидия. Не им позволявай да се загнездят в ума ти – шепнеше подсъзнанието ми, но една малка част от мен се страхуваше от истината. Може би това бе планът през цялото време – да ме хване неподготвена и в най-крехкото ми състояние.

-        Не. Но междувременно ще те ненавиждам през всяка една секунда. – вирвам брадичка, за да прикрия факта, че сърцето ми бие толкова бързо сякаш всеки момент е готово да изскочи от гръдния ми кош.

Джиовани присвива очи заплашително, но вече не можех да върна думите си назад, тъй като все повече започваше да изглежда като близкото ми бъдеще.

Изпадаме в напрегната тишина, докато той изглежда раздвоен дали да изпълни заплахата си или да приключи съществуването ми тук и сега. Когато вдига ръката си рязко и заключва челюстта ми в едно положение се опасявам, че ще се хвърли върху мен като озверял хищник, ала звъненето на мобилен телефон процепва напрежението във въздуха, и го принуждава да се отдръпне – за мой огромен късмет. Определено прекрачих границата, но не се чувствах виновна.

Джиовани ми хвърля последен бесен поглед преди да се извърне към прозорците и долепя устройството към ухото си. Не посмявам да помръдна, все още смаяна и уплашена от каквото бе на път да ме сполети.

-        Какво? Как изобщо е успяла?

Наострям слух при рязката реакция на мъжа пред мен. Различавам непознат мъжки глас от другата страна на линията, но думите се сливат със страничния шум.

-        Ще съм там възможно най-бързо. Ако я изпуснете от очи избождането им от физиономиите ви ще е първата ми задача.

Несъзнателно ахвам от заплахата, което не достига до вниманието на Джиовани. Той слага край на обаждането, пъха телефона в джоба на панталона си и прокарва ръка през тъмните вълни на главата си, разрошвайки ги неволно.

Премества поглед към мен и автоматично скръствам ръце сърдито, но не очаквам да бъда хваната на лакътя и придърпана.

-        Не е безопасно да оставаш сама в апартамента по това време. Идваш с мен.

Това определено не бе молба, но не ми попречва да набия спирачки.

-        Няма начин. Никоя сила на света не може да ме накара да прекрача прага на тази врата.

——— ———

Няма да се размина без извинение за огромното проточване на тази глава.
Спречках се с ужасен авторски блок и без значение какво пишех всичко отиваше в кошчето :(
Ноо най-накрая успях да сглобя нещичко за вас и се надявам да си е заслужавало поне малко чакането ♡

ПП/ не планирам да правя подобни дълги интервали между качването на следващите части