Чакането ме убиваше бавно, но сигурно. Часовете се влачеха мъчително и два дни ми се сториха като седмици на страдание. Уви в деня на сватбата ми се искаше да превъртя часовника назад и преживея всичко наново само за да не позволя на момента да отмине. Знаех как живота ми бе напът да се промени драстично.

Събитието бе всичко освен нормално. Вековните сватбени традиции бяха захвърлени на боклука и възрастните не бяха никак доволни от решението на Джиовани да има само венчална церемония. Винаги сме опитвали да държим силна връзка с италианските ни корени, което означава грандиозни сватби и много забавления. Но имаше ли смисъл от това, когато събитието не се извършваше с чисти намерения?

Освен това семейството на Джиовани нямаше намерения да се присъедини към гостите, което ме озадачи. Какво ли се случваше в Чикаго? Как се очаква да се омъжа сляпо за напълно непознат мъж?

Единствено знаех - но не и със сигурност - че г-н и г-жа Витале почиваха в ковчези. Но как и защо - липсваше информация.

Близо два часа трябваше да гледам себе си в семплата бяла рокля, която беше набързо преправена по мен. Джиовани Витале имаше нахалството да закъснява за собствената си сватба и въпреки че не исках този съюз това ме вбеси. За какъв се мислеше той?

– Може би си е променил мнението, не дай си Боже. Какво бихме правили ако и вторият ти годеж бъде разтрогнат? Кой би искал момиче с два провалени брака зад себе си?

Паниката се вижда ясно по лицето на майка, докато крачи неспокойно в малката съблекалня в нюйоркската църква.

– Какво ще кажем на Дон Ермано? А? - тя заравя пръсти в кафявите си коси и продължава с хаотичните си движения наляво надясно.

Не смея да обеля дума по темата. Стените са тънки и всеки в близост би могъл да чуе какво имам да кажа за Джиовани.

Изведнъж на вратата се почувка и татко прави поява. Майка замръзва и го поглежда отчаяно.

– Той е тук. - той кима и жената изпуска тежка въздишка.

При новините сърцето ме свива болезнено. Сякаш таях малка надежда, че сватбата нямаше да се състои.

– Слава на Бога. - майка приглажда косата си и насилва усмивка на лицето си. – Всичко се нареди както трябва.

Това нейно изказване ме кара да се намръщя. Нещата са всичко само не и както трябва.

– Майко...не искам. - тросвам се в отчаян опит да върна разума в главата ѝ. Тя си пада наивна, но никога не съм си представяла, че положението би било толкова зле.

– Няма не искаш. Като жена е твой дълг да подкрепяш мъжа си.

– Той не ми е никакъв. - изхленчвам и свивам юмруци в опит да овладея гнева си.

– От днес нататък е целият ти свят. - за момент изпуска юздите на контрола си и повишава глас. Но бързо се съвзема и си поема дъх. – Вече не си момиче. Мъжът ти няма да толерира разглезеното ти детинско поведение.

Просто така съм оставена без думи. Очите на майка са насълзени и моите са готови да последват примера, когато татко нахълта отново в стаята и неговият поглед се мести от мен към майка в недоумение.

– Лидия, спри да разстройваш майка си. - смъмря ме и извежда жената от стаята като ѝ съобщава да се присъедини към гостите преди да се обърне отново към мен. – За пореден път те предупреждавам да не вършиш глупости.

Наранена от липсата на разбиране нямам сили да се съпротивлявам и промушвам ръка през преложената от татко. Той ме насочва посока малкия коридор, който води към главната зала.

Закачам неутралната маска само за да скрия съкрушеното си изражение. Въпреки че страдам нямам намерение да покажа това на всички, тъй като хората не се интересуваха от собствените ми мъки. Никой няма силата да ми помогне.

При влизането ни в залата за венчавки всеки се изправя от мястото си и насочва любопитни очи към нас. Чувствах се в пълна безтегловност и губех почва под краката си. Вероятно вземането на успокоителни щеше да е добра идея преди церемонията.

С наближаването на олтара образът на Джиовани се избистряше все повече и ми докарваше допълнителна паника. Той стоеше там от плът и кръв - чакащ да ми отнеме както душата, така и наследеното име - затривайки напълно следата от Лидия Моранди.

Тайно ми се искаше да почувствам опора от баща си за последно, но от него бликаше единствено студенина. Мъртвешката тишина в залата правеше атмосферата все по-напрегната. Опитвам се с всички сили да вървя с гордо вдигната глава. Уви всичката смелост се изпарява от тялото ми, когато забавяме крачка.

Мъжете се срещат в ръкостискане преди баща ми да се обърне към мен и връчва нежно ръката ми на по-младия мъж като след това се присъединява към майка на първия ред от гости.

Хватката на Джиовани е здрава, но същевременно внимателна. Той поема и двете ми ръце като докосването изпраща странни тръпки по дължината на гръбнака ми. Забелязвам как погледа му се спуска бавно по дължината на тялото ми и едва не се отскубвам в опит да побягна.

Умът ми блокира частично молитвата на свещеника и се съсредоточавам в черната вратовръзка на мъжа пред мен. Ръката ми се разтреперва, когато палецът му леко докосва годежния пръстен на дясната ми ръка - първата, но не и последна окова.

– Повтаряйте след мен.

Вниманието ми бива привлечено от свещеника, който държи малка възглавничка с двете халки от бяло злато.

Джиовани посяга за по-малката халка без нито капка видимо притеснение и аз следвам неговия пример почти автоматично.

– Аз, Джиовани...

– Аз, Лидия, давам този пръстен като вечен символ на моята любов и отдаденост към този мъж.

С най-голямата лъжа, която някога съм изричала, разменяме пръстени и неволно задържам погледа си върху него повече от необходимото. Безуспешен е опитът ми да отчета някаква емоция в зелено-сините му очи. Джиовани Витале ме смущава до краен предел.

Този мъж е безспорно опасен. Все пак се държи сравнително нормално - като се има превид, че не очаквах да постъпва човешки. Част от мен таи опасения, че това е просто образ, който ще падне в секундата, която стъпим на чикагска територия. Няма да съм изненадана ни най-малко.

– Със силата, дадена ми от църквата, ви обявявам за съпруг и съпруга. Можете да целунете булката. - свещеникът съобщава ясно.

Инстинктите ми ме молят да се отдръпна, но разумът ме заковава на място и секунда след това усещам топлите му устни върху моите. Пръстите му придържат брадичката ми, докато тялото ми крещи вътрешно със смесени сигнали. За моя изненада целувката трае само няколко секунди и не бе повече от невинно докосване. Определено не очаквах това от големия страшен звяр на Чикаго. Все пак се радвам, че не ме награби пред всички гости и семейни роднини.

– Мога да надуша страха ти, сладка. - дълбокият глас полазва по кожата ми и горещият му дъх рикушира срещу шията ми, което измъква ахване от устните ми. Ала трябва веднага да се съвзема, тъй като всички започват да ръкопляскат и родителите ми се насочват към нас с усмивки.

——— ———

След дълги размени на поздравления най-после имах възможността да сваля дългата рокля и я смених с кремава сатенена по тялото.

Нямах представа как все още функционирам. Някакси успявах да се преструвам, че това всичко е нормално. Не мигнах клепач дори когато Джиовани съобщи, че е време да си ходим, което означаваше перманентна раздяла със семейството ми. Може би се дължеше на вътрешния шок.

– Милата ми дъщеричка, не мога да повярвам, че вече си омъжена жена. - майка ме задушаваше в прегръдка и плачеше на рамото ми. Незнайно дали сълзите бяха от мъка или щастие.

– Стига толкова, Джема. - татко мрънка намусено до нас. Това кара майка да отстъпи и студенината отново обгръща тялото ми. Искаше ми се да се заровя обратно в нейните прегръдки, но усещам ръката на Джиовани ниско на гърба си и едва не подскачам от изненада. Естествено той забелязва това и пръстите му се заиграват с тънките връзки на гърба на роклята.

Насилвам се да изглеждам спокойна, докато мъжете се здрависват формално преди да бъда поведена от съпруга си към черен Астон Мартин. Как успява да изглежда толкова уравновесен?

Паниката ме връхлетява отново, когато се настанявам на пасажерската кожена седалка и той заема шофьорското място вляво от мен. Осъзнавам, че за първи път ще попадна напълно на само с него за продължително време и нямам представа какво да му кажа. Нищичко освен халките не ни свързват в момента.

– Сложи си колана. - гласът до мен ме стряска и моментално посягам към предпазния колан, когато пали двигателя и колата потегля плавно.

Успявам да помахам на майка, която е сгушена в ръцете на татко, преди да бъда залепена за седалката като возилото усилва рекордно бързо скоростта си и полита по тъмния асфалт.

Провалям се в задачата да го избягвам с поглед и зяпвам профила на лицето му с леко разтворени устни. Той посяга към вратовръзката си и я развързва с едно рязко движение на китката. Усещам как бузите ми се затоплят и пламват в момента, който ме хваща да го зяпам. Господи, Лидия! Не си ли виждала мъж преди?

Рязко извъртам лице към прозореца и преглъщам буцата в гърлото си. Дори не ме е докоснал и се държа като откачалка.

– При твои роднини ли ще живеем? - след няколко минути решавам да прекратя неудобната тишина.

– Не. - отговаря остро и почти ме разколебава от желанието да говоря с него на първо място.

– Тогава къде? - гласът ми звучи изнемощял и се проклинам, че неспокойствието ми е толкова очевидно.

– В моя апартамент, естествено. - съобщава ясно и монотонно, докато вниманието му е съсредоточено върху пътя.

– Само ти и аз? - питам несигурно и се заигравам нервно с халката на ръката си. Имах чувството, че отговорът няма да ми се хареса.

Той кимва и отмества поглед към мен с изражение, което не мога да разчета.

– Това притеснява ли те, Лидия?

За момент загубвам цялата си граматика. Искам ли да му призная истината? Но когато забелязвам подмолната му усмивка осъзнавам, че той вече знае какво се върти в главата ми.

– Да живея с напълно непознат? Може да се каже. - заявявам саркастично и скръствам ръце пред гърдите си.

– Вече сме съпрузи, не е нужно да се държим като непознати.

Сякаш законите на живота работеха по този начин. Как се очаква да свикна с факта, че съм омъжена за човек, когото не обичам и нямам престава какво се случва в личния му живот?

– Какво знаеш ти изобщо за мен? - сопвам се.

– Много повече, отколкото подозираш.

– Това не е никак зловещо. - изпускам нервен смях сякаш от думите наистина не ме побиха тръпки.

– Какво му е зловещото на това да се интересувам какво прави съпругата ми?

Но преди да съм отговорила с хаплив коментар  телефонът му иззвънява и съм принудена да запазя тишина.

——— ———

Бе три след полунощ, когато най-после колата навлезе в осветения от нощни светлини Чикаго. Някакси успях да поспя през последните часове, а когато бях будна никой не говореше. Дълбокият глас на Джиовани ме събуди от поредната дрямка и установих, че отново разговаря по телефона. Оглеждам околностите преди колата да се спусне в подземен паркинг на висока стъклена сграда.

– Утре го искам пред очите ми не по-късно от десет часа. - гласът му е леко дрезгав и звучи уморен от дванадесетчасовото каране. С кого говори толкова късно?

Дори не бях забелязала кога е навил ръкавите на ризата си и татусите по двете му ръце бяха на показ. Искуствените светлини в паркинга се отразяваха в халката на неговата ръка и блестеше право в очите ми като напомняне в случай, че съм забравила.

Разговорът продължава, докато паркира плавно возилото и гаси двигателя. Джиовани отваря вратата и се измъква плавно от спортната кола, което ми подсказва да го последвам, тъй като дори не се трогна да ми отвори вратата. Не че очаквах някакво кавалерство от него. Явно задръжките падаха с всяка изминала секунда в Чикаго, както и предполагах.

– Лидия. - той ме назовава и осъзнавам, че вече е взел нещата ми от багажника и се е насочил към асансьора. Притичвам след него като кутренце, докато той държи телефона срещу ухото си със сериозно изражение. Влизаме през отворените врати на асансьора и се облягам безмълвно срещу една от огледалните стени, колкото е възможно по-далеч от Джиовани. Оглеждам го неволно и забелязвам разрошената му черна коса, и най вече забития в мен поглед.

Очите му изглеждат особено пъстри под освтлението в машината. Мога да видя ясно тъмносиния ореол, който обгражда красивия цвят в перфектен кръг. Усещам тръпки по тялото си, когато погледът му се задържа прекалено дълго върху мен сякаш ме изпиваше.

"бъди сигурна, че ще те имам в секундата, която разкошните ти крака стъпят на моя територия." Думите му се чуват като ехо в главата ми и ме карат да се вцепеня. Мъж като него няма да остави нещата просто така. Какво ли очаква от мен тази вечер? Каквото и да е няма да го получи.

——————