Кошмарите не ме оставиха да мигна за секунда. Развинтеното ми въображение създаваше ужасяващи сюжети, включващи наподобяващо звяр създание. Всеки път се скътаваше в тъмните сенки преди да спусне лапите си към мен и се стрясках в будно състояние със стичащи се от очите ми сълзи.

Стигна се до това да взема успокоителни преди закуска. Не можех да си позволя да се покажа пред семейството си като сълзлива бъркотия. Възпитани сме на самоконтрол и слабостта е липса на такъв.

– Нали помниш какво да правиш? - майка попита, но звучи повече като напомняне какво чака да се стовари отгоре ми ако реша да правя своеволия.

– Аха. - хвърлям ѝ бегъл поглед, докато изправя и последните вълнисти кичури от косата ми, при което дължината ѝ се спуска по оголения ми гръб и стига до ханша ми.

Роклята, която бях принудена да нося бе значително по-къса от предишната - предполагам съзнателно. Тънкият бял плат на дрехата символизираше невинноста ми, която неизбежно щеше да попадне в лапите на хищник.

– Погледни колко си прекрасна! Годеникът ти няма да може да свали очи от теб. - тя се опитва да разведри настроението, но вместо това прави обратното и ми напомня за него.

– Ако имах право на избор щях да облека чувал за смет. - сопвам ѝ се. Винаги заема страната на татко независимо дали е правилната.

В този специален случай бих носила всичко друго освен дреха, която събира изгладнели погледи. Необичайно желание на бъдеща булка. Уви ако в нормалния свят сватбата бе по любов - един от най-важните моменти в живота на жената - то в нашия свят не е повече от предоговорено споразумение, което трябва да се запечата с брак.

– Не бъди неблагодарна. Можеше да е много по-зле! - гласът ѝ започва да трепери с усилието да запази спокоен тон. Майка не губи хладнокръвие често, което ми подсказва, че трябва да си затворя голямата уста, докато не е прекалено късно. – Баща ти предупреди да не закъсняваме. Вече би трябвало да са пристигнали.

С маската на изпито от всякаква емоция лице кимам и ставам от мястото си като се оставям да бъда слаба за последно в топлите ѝ майчински прегръдки преди да посрещна собствената си гибел. Тя увива ръка около моята и с последна окуражителна усмивка се насочваме по корида посока извитото стълбище на имението. От всекидневната се долавят гласове и глъч, но смях липсва. Малкият брой гости са предимно роднини и доверени приятели на татко. Всички обръщат погледи към нас в момента, когато влизаме през арката. Ако не се бях вкопчила в майка щях да се строполя под вниманието. В очите на жените и дори някои мъже се четеше съжаление. Това ме обезкуражава до последната капка и забивам поглед в празното пространство пред себе си.

– Не им показвай страха си. - майка нашепва преди да се присъедини към Доминик, който е в компанията на симпатичен русоляв мъж и възрастния съветник на Дон Ермано, чиято единствена цел тук е без съмнение да се увери, че годежът ще се състои.

– Виж ти...значи това е жената, която с единствен поглед успя да сложи любимия ми братовчед под чехъл. - дълбокият глас звучи подигравателно, а мазната усмивка на непознатия мъж ме кара да се чувствам некомфортно, но все пак поставям ръка в неговата издадена към мен. Уви не очаквах бързото и плавно движение, при което придърпва ръката ми към устните си за кратко. Меко казано се стряскам от нахалната постъпка и изглежда не съм единствената.

– Дръж мръсните си ръце далеч от нея! Достатъчен е един Витале, който иска да опетни честта ѝ. - изплюва Дом с леко присвити очи. Пасивната агресия между двамата млади мъже е ясна като бял ден.

– Жалко, че няма какво да направиш по въпроса, голямо братче. В момента играем по собствените ви шибани правила. - мъжът се ухилва напук и ми намигва.

– Лидия! Точно теб търсех. - татко възкликва с неуместна усмивка, докато крачи към нас. Ръката му се увива около раменете ми сякаш да се подсигури, че няма да избягам и хвърля предупредителен поглед към Доминик, който е на ръба да извади оръжие.

Не сме обсъждали събитията от преди ден, но по мъката в очите му знам, че и той не е съгласен със ставащото, което отчасти ме успокоява и натъжава.

– Годеникът ти иска да говори с теб насаме.

При тези думи цялото ми тяло изтръпва.

– Какво? - прошепвам с надеждата да не съм разбрала правилно изречението.

– Папа. - брат ми неодобрително поклаща глава с леко повдигнати вежди. – Не смяташ ли, че е неуместно или...опасно?

– Това е лично между младоженците. - отговаря спокойно противно на логиката.

– Ще я придружа.

– Не се меси, Доминик. - гласът на татко става остър като бръснач и брат ми стисва челюст в неловко мълчание.

Може би си личи, че не умирам от желание да се изправя очи в очи с Джиовани Витале. Нямах представа какво да очаквам, но несъмнено няма да е на добре. Искаше ми се да съм позитивна към бъдещето, но бе невъзможно. Репутация като неговата се гради с десетки години, което с паника ме довежда до заключението, че този мъж не е дори близо до подходящата възраст за съпруг на деветнадесет-годишно момиче.

Най-лошите ми кошмари се превръщаха в истина. Бях напът да се превърна в трофей жена на чичко с наклонности към психопатство.

– Спокойно, звярът не хапе на първа среща. - русокосият добавя сякаш бе някакъв тип шега.

Поглеждам притеснените майка и Дом за последен път преди да последвам послушно татко извън всекидневната посока офиса. Усмивката се изпарява от лицето му и обстановката става напрегната.

– Внимавай с държанието си, Лидия. Сложи ли пръстена на ръката ти не мога да направя нищо против неговата воля.

С тази крайно обезпокояваща реч той открехва вратата и ме подканва да вляза. Има ли време да побягна в обратна посока? Преди страхът да ме е повалил се събирам в ръце и встъпвам в офиса.

Няма как да пропусна високият мъж, завъртян към един от рафтовете с колекции от ретро оръжия на татко. Забелязвам изумителният му профил отдалеч - прав нос и силна челюст с леко изразена брадичка.

Осъзнавам хлопването на вратата зад себе си чак когато привлича вниманието на мъжа и широките му рамене се завъртяват като гордата му, внушителна стойка моментално спират дъха ми. Гледката ме хваща неподготвена. Той не само е по-млад от очакванията ми, но и хиляди пъти по-заплашителен.

Облечен в черно напомняше на сенките от кошмарите ми. С бясно биещо сърце отмествам поглед и срещам неговия, който се забива като лазер в мен. Минават секунди преди да ми светне къде съм виждала тези безчувствени очи преди.

– Лидия Моранди. - дълбокият глас причинява цяло опустошително торнадо в гръдния ми кош. Дишането става трудно и не успявам да реагирам своевременно. – Помниш ли ме?

Това потвържава теорията ми, но стъпките, които прави в моя посока ме стъписват и линията ми на мисли се изпълва в мъгла. Колкото повече се приближава, толкова повече разбирам защо хората се боят от него. Самият поглед може да те остави намясто ако аурата му не те довърши преди това. Когато застава на по-малко от метър разстояние ми е нужен всичкият самоконтрол, за да се съвзема от вътрешния шок.

– Не. - вирвам брадичка неволно, когато опитвам да засека погледите ни. По-висок е отколкото мислех. Николо бе висок, но този мъж надминава неговата височина като се извишаваше с глава повече.

Тъмните му вежди се вдигат леко и крайчеца на устните му потрепва в малка усмивка.

– Лъжите няма да те докарат до никъде.

Някакси успява да прозре буквално през мен, въпреки че не съм аматьорка в това изкуство. Това отключва гняв, който нямах намерение да пусна на свобода.

– Както и изнудване и заставяне на невинен в неискан брак.

– Никой не съм изнудвал.

– Малко ми е трудно да го повярвам.

– Устата си.

– А ти си животно. - изсъсквам в разгара на момента. Веднъж запален фитила в мен нямаше кой да го изгаси.

– Да не мислиш, че онова лайно те заслужаваше?

– Какво те кара да мислиш, че ти си достоен за мен? - срязвам го без да мисля, но промяната в изражението му подсказва колко голяма грешка бе това.

– Не съм. Ала с разликата, че аз мога да имам всичко, което си пожелая и сладката ми, бъди сигурна, че ще те имам в секундата, която разкошните ти крака стъпят на моя територия.

Иска ми се да реагирам на думите, но съм прекалено стъписана от картината, която се формира в главата ми. Това не ми беше минало през ума и не ми се искаше да се загнезди там.

Стряскам се повторно, когато той поема ръката ми в голямата си длан и нанизва възхитителен годежен пръстен с правоъгълен диамант. Очите ни се засичат и напрежението във въздуха се вдига двойно. Ръката ми започва да трепери и бързо я отдръпвам, и скривам зад гърба си. Не натрапчивата тежест на бижуто не успокоява никак паниката в мен. Сега вече няма връщане. Това е началото на самия край.

– Сватбата ще е скромна. Не искам много шум. Особено когато трябва да се връщаме в Чикаго възможно най-бързо. Всичко е обсъдено, баща ти ще те информира за детайлите и заминаването.

Имам по-малко от седмица? За момент зрението ми се замъглява от много информация наведнъж и премигвам няколко пъти в опит да се съвзема. Никой не сметна за нужно да обсъди всичко това с мен в стаята?

– Не желая сватбено тържество. - избълвам напук, но полученият отговор бе последното нещо, което се надявах да постигна.

– Хубаво. Можем да се венчаем вдругиден.

——————