Николо бе особено спокоен през последните дни. Явно нервният изблик по време на годежа бе породен от неприятен стрес и очакванията ми да не се повтори бяха оправдани. Все пак нямаше връщане - както той отбеляза. Лично аз предпочитам да стъпя в първия си и единствен брак с добри чувства. Какво би ми донесла злобата освен множество главоболия и спънки?

Уви само ако знаех за огромната лавина, която щеше да разруши основите на новия ми живот безвъзвратно и да ме заклещи неизбежно в клетка.

——— ———

Обикновено татко избягваше да провежда бизнес сделки в територията на имението освен ако не бе напълно нужно. Но в днешния ден три на брой черни коли паркираха по равната алея на имението. Загледах се по-внимателно и за моя изненада групата от мъже състоеше Дон Ермано, татко, Доминик и двама непознати мъже с едра фигура, които изглеждаха като хора на посетителя ни. Те се отправиха към входната врата с премерена походка като възрастните мъже вървяха заедно, а Доминик бе плътно зад тях.

– Какво търси този дъртак тук?

Гласът както прочете мислите ми, така и ме изплаши. Не бях осъзнала, че Сиена се бе вмъкнала обратно в стаята ми тихомълком и наблюдаваше през прозореца над рамото ми.

– Нямам представа. Мислиш ли, че е свързано със сватбата?

– Възможно е. Но тогава къде са Николо и баща ми? - присвива очи в индикация, че размишлява.

Сиена и Николо делят еднакъв баща, но различни майки. Тя е година по-малка от мен и след обявяването на годежа двете успяхме да станем близки приятелки. Споделяме почти еднакво мислене с изключение, че тя е една крачка по-откачена. Жалко за времето, което изгубихме преди да се запознаем лично. Тя самата живее в Ню Йорк със семейството си и допреди годежа нямахме обща социална нишка.

– Определено трябва да слезем и проверим. - тя отново разчита мислите ми като по вътрешна интуиция.

Неочакваната поява на Дон Ермано определено ме притеснява. Това никога не е случайно. Темата трябва да е от сериозно значение.

– Кълна се ако заговорничат против сватбата...

– Защо мислиш така? - застивам при случайните думи, които напускат нейната уста.

Срахът ми нещо да не се обърка през изминалите две седмици постоянно се таеше дълбоко в мен. Всичко вървеше толкова добре - сякаш зад последния завой ни чакаше огромно разочарование - което естествено се надявах да не се окаже реалността.

– Баща ни не е на себе си през последните дни. Забелязах как избягваше всячески да обсъжда сватбата с Николо. - тя изглежда раздвоена. Сякаш не искаше да сподели този детайл с мен, но почувства за необходимо да го направи.

– Бога ми... - поех си дълбоко въздух в опит да овладея бушуващото си неспокойствие. Това не трябва да означава нещо лошо. Може би Сиена си въозбразява. Тя често преувеличава несъзнателно.

Изведнъж се чува триещ звук от гуми на кола и извръщам поглед към прозореца, където забелязвам бялото Порше на Николо. Шофьорската врата се отваря рязко в секундата, която двигателят изгасва и светлокосият мъж искача от возилото преди да връхлети буквално през входната врата.

– Това не може да е на добре.

Не губя нито секунда, когато дочувам викове от долния етаж. Втурвам се вън от стаята и бегом по стълбите със Сиена по петите ми като следваме източника на гласовете.

– Мислехте, че можете да го скриете от мен!? Кога се очакваше да бъда просветлен? В деня на въображаемата сватба!?

– Николо, успокой се и седни.

– За глупак ли ме вземате!? Какво има да говорим? Подхвърлихте ми кокал, а сега си го вземате и очаквате от мен да слушам шибаните ви безмислици!?

Замръзвам слисана от гледката в офиса на татко. Горилите на Дон Ермано възспират обезумелия Николо от това да скочи на възрастните мъже и както изглежда е на милиметър от това да си навлече мигновен куршум в главата, тъй като Доминик сочи пистолета си право в негова посока.

– Колко ви плати онова копеле? Какво ви обеща в замяна за нейното тяло? Толкова лесно ли продаде собствената си дъщеря, долен кучи син!

– Николо! - ахвам шокирана от думите, с които посмя да назове баща ми. Останалата част от изречението дори не се регистрира в мозъка ми.

Най-накрая всички забелязват присъствието ни и обстановката се нажежава двойно, когато един от хората на Дон Ермано засилва масивния си юмрук към лицето на Николо и с един страйк го поваля на колене.

Сиена пристъпва да се втурне на помощ, но стискам китката ѝ силно. Зная какво ще последва ако някоя от нас се опита да се намеси пряко.

– Спомни си маниери, момче.

– Върви на майната си.

– Няма да толерирам подобно неуважение в собствения си дом! - баща ми повишава тон и удря с юмрук дървеното бюро пред себе си, което кара всички да затаят дъх.

Николо се олюлява на крака, но успява да се изправи и поглежда през рамо към нас. Лявата му вежда е окървавена и в ирисите се чете единствено гняв.

– Върни пръстена, Лидия. Сватбата отпада.

Думите се забиха като иглички в сърцето ми и сякаш за момент то спря да тупти напълно.

– Не го прави. - Сиена нашепва до мен с вече насълзени очи и стиска отчаяно ръката ми в своята. 

Очите ми се спират умоляващо върху татко, но срещам единствено каменно изражение. Дон Ермано пуши спокойно цигарата си на креслото и наблюдава спектакъла.

– Не си искам проклетия пръстен обратно! Нима ще ми върне потъпканата мъжка гордост? - Нико опитва да се отскубне от мъжете, които са го усмирили като диво животно, но безуспешно.

– Умолявам те, папа. - поклащам глава в отчаян опит да ги разубедя.

Тогава всичко забързва темпо отново. Доминик се прокрадва като сянка и собственоръчно ме измъква от хватката на Сиена само за да ме принуди да се изправя очи в очи с годеника си, и да разбия последната стена, която го държи изправен.

– Недейте! Моля ви! - Сиена проплаква и прави крачка към мен, когато собственият ми брат се изпречва и блокира пътя ѝ.

Започвам да треперя от опитите да възпра сълзите си от гняв и тъга. Дробовете ми се свиват и отказват всячески да си поемат нужния въздух.

– Лидия, не ме карай да повтарям.

Лесно бих се нарекла слаба. Нямах смелостта да се противопоставя на строгия си баща и то в присъствието на безчувствения посетител.

Мъчително изхлузих диамантения пръстен от ръката си и пристъпих към Николо, който изглежда се вбеси дори повече от покорството ми.

– Съжалявам. - прошепвам със сълзи в очите, докато пъхвам пръстена в джоба на коженото му яке.

– Наистина ще съжаляваш, че се отказа толкова лесно от мен. Може да не бях мечтаният годеник, но най-малко хората не ме наричат звяра на Чикаго.

С тези последни думи се отскубва от ръцете на мъжете и като буря напуска офиса, завличайки Сиена със себе си.

– За какво г-говори той? - заплитам език с невиждана трудност в произнасянето на обикновен въпрос. Иска ми се да бях чула изречението грешно. Но маската, която баща ми е сложил върху чертите си, не ми дава голяма надежда.

– Кой ще ѝ каже новините? - страховитата усмивка на Дон Ермано е крайно неподходяща за обстановката. Колко сбъркан трябва да си в главата, за да се забавляваш на гърба на съсипани хора?

Баща ми въздъхва тежко и разтърква слепоочия преди да проговори:

– Утре ще се запознаеш официално с Джиовани Витале и ще приемеш годежния му пръстен.

——— ———

Помня единствено как се втурнах към стаята си след като чух последните заповеди от татко. Искаха да ме връчат на чудовището, от което всички се бояха. Къде сгреших в живота? Защо бях наказвана толкова тежко?

Звярът на Чикаго бе прякор, споменаван само в сенките на тъмните улички, където никой не можеше да те чуе. Всеки е чувал безброй слухове от Запада за момче, убило собствените си родители на невръстни тийнейджърски години. Как това момче порастнало в страховит мъж без нито капка жал и вина, стигнал до върха с пропита кръв по дланите и разгърнал връзките си както в Централна и Западна Америка, така и в части от Европа.

Никога не съм вярвала на всяка история, която се върти из пространството, защото повечето са преувеличения от уста на уста. Уви вече не знаех какво да мисля. Ами ако всичко е вярно и той е един психопат? Какво го спира да ме довърши?

– Спиш ли? - нежният глас на майка се прокрадва през открехнатата врата.

– Не. - измънквам под носа си преди да опъна извивките и покривам част от лицето си.

Тя затваря безшумно вратата след себе си и се приближава към леглото. Облечена е в обичайната бежова нощница, а дългата ѝ права, тъмнокафява коса стига до кръста ѝ. Тялото ѝ се снижава плавно на леглото и с ръка леко отмества завивките, за да открие лицето ми.

– Трябва да си силна. С времето всичко ще се нареди. - тя посяга да ме погали, но се отдръпвам като опарена.

– Кога, майко? Кога ще се оправи? Когато най-после получа куршум в главата от озверелия си годеник?

– Лидия! Не говори безумия. Като всеки съпруг той ще те цени и пази. - тя звучи подигравателно нелепо.

– От къде си сигурна? Този мъж притежава ли изобщо капка състрадателност в тялото си? - очите ми се насълзяват за хиляден път през последните часове.

Мълчанието ѝ говори повече от всякакви думи. Виждам съжалението в лешниковите ѝ очи и в този момент рухвам цялата.

Не помня колко дълго плаках в ръцете на майка преди очите ми да се пресушат от сълзи и някакси успявам да се унеса в сън под тихите, успокояващи думи, нашепвани в ухото ми.

——————