Опитите да се разсея от препускащите си мисли се оказват безуспешни. Всички страхове минаваха през мислите ми и меко казано се чувствах  ненамясто. Явно си личеше, тъй като Николо увива ръка около талията ми в опит да привлече вниманието ми към гостите.

Не би трябвало да премълчавам истината от него или да се преструвам сякаш всичко е простено. Ако оставя нещата така няма да има последици за него и какво правят хората, които не биват наказани за грешките си - повтарят ги отново и отново. Тази единствена мисъл сама по себе си ме вдига на нокти. Не бих понесла изневяра от мъжа, на когото ще се отдам по интимен начин. Уви семената на недоверие са вече посадени.

– Моля за внимание! - лекото прочистване на гласа вляво ме връща обратно на твърда земя. Николо извръща тялото си в моя посока и когато пръстите му потъват във вътрешния джоб на блейзъра мигновено осъзнавам какво ни предстои. – Наистина не очаквах да се окажа такъв късметлия. Лидия не е само моя приятелка, но и жената, с която искам да прекарам живота си.

За съжаление думите не притежаваха същата тежест както биха по-рано. Вече не ми се струваха напълно искрени. Системата ми започва да претоварва при всички вперени в нас очи и се оставям на автоматик. Хората искат да видят едно - млада жена със замечтано пърхащи мигли. При отварянето на кадифената кутийка се разкрива гледката на красив диамантен пръстен.

Усмихвам се насилено, когато светлокосият ми годеник се протяга и поема лявата ми ръка в своята. Усещам малка искра, когато пръстена бе нанизан на ръката ми и диамантът започна да събира светлините от окачените лампи. Може би единствено се чуждая от малко време да осмисля всичко?

– Награби я вече! - един неясен мъжки глас се надига из тълпата от гости и останалата част от мъжката компания започва да приглася като хор, което не оставя място за отказ.

За момент обмислям бягство. Първата ни целувка бе достатъчно неловка, за да си дадем почивка за днес. Уви Николо е вече заключил силната си хватка около тялото ми и неговите ириси са вперени право в моите емералди.

– Бъди послушна. Тук не е мястото за драми. - нотката в гласа му ме озадачава. Заплашва ли ме? Нито веднъж не е снижавал тембъра си толкова ниско пред мен.

Против волята си кимвам смирено и давам зелен сигнал, но ми се приисква да сложа длани на гърдите му и да го избутам от себе си с всичка сила, когато впива устни сякаш искаше да ме подчини. Уви това не би се взело добре и не ми се иска да разбирам последиците от потенциално публично злепоставяне. Оставям се на течението и стисвам клепачи в опит да изключа мислите си. Какво толкова? Мъжете в залата не са по-различни - буквално не съм зървала толкова много надменни нещастници събрани на едно място.

Оборотите в мозъка ми набират скорост отново и едва успявам да остана в стоичната си позиция, когато Николо прокарва език по затворените ми устни.

– Секси си. - дрезгавината в гласа му се плъзва по гръбнака ми и ме кара да ахна смаяно. Какво означава това?

– Я виж ти! Не съм ставал свидетел на толкова влюбена двойка от времето на собствената ми сватба. - дълбокият глас на Дон Ермано изправя космите по тила ми и същевременно ми дава перфектна възможност да се отскубна без да става неловко.

Той е висок мъж в края на педесетте си години, но с все така запазена форма - широки рамене и дълги крака. Винаги спазва определен дрескод, който се състои от тъмен костюм и бяла риза. Черните татуси, украсяващи почти всяка част от неговата шия, са лесно забележими за окото. Косата му е прошарена и изгладена прилежно назад, а наболата брада успява да скрие част от дълбок белег върху неговата скула.

– Падрино. - по-младият мъж скланя глава и като знак на признателност възрастният мъж го потупва по рамото.

– Имаш моите поздравления, момче. - около тъмните му очи се образуват бръчки, но устните му почти не помръдват в усмивка. – Надявам се бъдещата булка няма против да те отнема за момент? - той насочва вниманието си към мен и автоматично кимам под натиска в тъмните като ями очи. Това определено не бе молба към мен. Дон Ермано не се нуждае от потвърждението на никого.

Мъжът ми се усмихва едва забележимо преди двамата да се отдалечат от компанията ми. Последното, което чувам е италианска реч. Това може да означава само едно - бизнес.

——— ———

Времето течеше изключително бавно и за мой лош късмет компанията на омъжените жени не помагаше. Китката ми бе дърпана толкова пъти, че се опасявам да не се откъсне от само себе си. Всеки извърши обходна инспекция над новопридобитото ми бижу и особено диаманта - само една лупа липсваше в картинката.

Г-жа Барзини или по-точно доведената майка на Николо ме гледаше почти състрадателно от разстояние. По-тиха и смирена жена от нея не познавам - определено се вписва в стереотипа на италианска съпруга с изключението, че не може да готви. Поне по това си приличаме.

– Това естествения ти цвят на косата ли е? - млада жена с име, което дори и да ме убиеш не мога да си спомня, насочва дребнавия си поглед към мен и всички останали състарели кукувици спират тракането си с човки.

– Да. - вдигам поредната чаша с шампанско към устните си и неочаквано този път течността отказва да се придвижи към стомаха ми.

Използвам свободния момент да се откъсна от групата на високомерни женски особи и се насочвам стремглаво към тоалетните. Притискам длан срещу устните си, докато токчетата ми потракват по лъскавия под в коридора, където за мой късмет няма жива душа. Какво по дяволите ми става? Не можеше ли да се спра с една чашка шампанско?

Заключвам се в първата свободна тоалетна и поставям хартия около деколтето на бялата рокля с цел да я предпазя от поражения, докато стомахът ми връща както алкохола, така и ордьоврите, с които се натъпках по-рано. Просто удивително. Само това липсваше.

Хвърлям хартията в кошчето и се насочвам към мраморните мивки, разположени пред широко огледало на стената. Инспектирам бързо външния си вид, докато мия ръцете си. Роклята е все така в перфектно състояние. Не можех да кажа същото за грима си - матовото червило бе напълно изчезнало и устните ми бяха придобили подпухнал вид заедно с естествения си розов нюанс. Кожата ми бе в приемливо състояние, тъй като отказах да нося тежък грим. Поне едно мое решение се оказа правилно днес.

Приглаждам роклята по тялото си за последно и се насочвам към изхода на тоалетните. Коридорът продължаваше да е необитаем, но не далеч се чуваха гласове и смях. Опитвам да се нахъсам, докато пристъпвам от крак на крак и наближавам голямата зала. В този момент чувам мъжки гласове вляво от себе си и забавям темпо.

Тънкият хол се разклонява и една от многото врати по него стои открехната. Любопитството започва да ме сръчква в тази посока и не се съпротивлявам.

– Е? Какво ще кажеш?

– Хмм...така да бъде. Ще имаш своите двеста хиляди до края на седмицата.

Моментално регистрирам италианския и се наежвам цялата. Това е последното място, където искам да бъда хваната да подслушвам. Дори не искам да си представям последиците.

Понечвам да се отдалеча незабелязано, когато неочаквано бързо вратата отзява и Дон Ермано забелязва присъствието ми. Сега вече потънах в калта.

– Ако поставяш мишена зад гърба ми поне наеми шпионин, който може да си свърши работата. - дълбокият смях се разнася от новопоявилия се мъж. Очевидно той беше този, който разговаряше с Дон Ермано в стаята.

– Какви шпиони? - Николо прекрачва прага на отворената врата и сините му очи се изпълнят с шок при вида ми. – Лидия?

– Не бих те нарочил така. Не и ако не ми дадеш повод за това. - Дон Ермано опитва да замаже ситуацията с каквото звучи като шега, но младият мъж отвръща единствено с подигравателна усмивка.

– Моли се аз да не ти сложа мерник без причина.

– Какво забога правиш тук? Подслушваше ли? - бесният ми годеник се е нарамил с отговорността да ми държи сметка. Само не очаквах наистина да посегне и да ме сграбчи грубо за ръката.

– Не беше нарочно. - правя отчаян опит да се оправдая, когато хватката около бицепса ми се затяга и започва да става болезнено. – Боли ме. Нико!

– Сега си ми годеница и ще правиш каквото ти се каже. Разбираш ли? Вече не съм шибаният ти приятел! - изръмжава срещу лицето ми и докато се опитвам да обработя информацията ме повлича със себе си в противоположна посока от мъжете.

Дон Ермано дори не мигва клепач, когато забелязва какво се случва. Хвърлям последен поглед посока тъмнокосия непознат и за момент сякаш времето спира, когато пъстрите му очи засичат моите. Николо прави рязък завой и последната картина от безчувственото изражение на иначе привлекателното лице на мъжа остава запечатано в ума ми.

Тогава русокосият с мен се надвисва над ухото ми и ме кара да осъзная реалността. Езикът удря шумно небцето му, създавайки драматичен, цъкащ звук.

– Баща ти е крайно разочарован от държанието ти тази вечер, скъпа. Само си представи си какво ли ще си помисли ако споделя къде си навирала нослето си.

– Няма да посмееш. - ахвам като рязко отскубвам ръката си от хватката.

– Какво ме спира? - яростта се лее от него като водопад от емоция и за момент дъхът ми секва.

– Не мога да те позная.

– И аз теб. Мислех си, че имаш поне капка разум в тази красива главица. - иронията в гласа му е ясна като ден. Внезапно той грабва китката ми и размахва годежния пръстен пред очите ми. – Както виждаш няма връщане назад, скъпа. Последното, което ще ти позволя да правиш като моя годеница, е да ме излагаш в очите на Дон Ермано и личните му гости.

——————

Падрино - италианска дума за криминален бос / Капо (по-висшестоящия в йерархията)