Никоя лятна почивка не би била пълна без топъл и слънчев ден край басейна. Не осъзнавам кога съм се отнесла под жарките лъчи и за момент се стряскам от дрямката си, когато някой се хвърля в басейна. Разтърквам очи под слънчевите очила преди да се изтегна лениво на шезлонга и насочвам поглед към огледално чистата вода.

– Нико? Кога се върнахте? - питам сънливо, докато скривам прозявката си с длан.

– Няма и половин час. - измъмря монотонно и не мога да не забележа, че нещо не е както трябва.

Нямаше дори и ден, откакто моето и семейството на Николо пристигнахме във вилата на Хемптънс и графикът на всички вече бе запълнен. Освен моя. С наближаващия годеж от мен се очакваше единствено да стоя като кукла на конци, правейки каквото ми се каже да върша. За разлика от мен бъдещият ми годеник имаше много да доказва не само в очите на Дон Ермано, но и в тези на съюзниците на фамилията. Меко казано е поставен в тежка позиция като единствен мъжки наследник на семейство Барзини. Място за издънки нямаше - по думите на бащите ни.

– Как мина срещата с Дон Ермано?

Нямаше по-голямо име в Изтока и вероятно това не би се променило, докато той все още стъпва на тази земя. Всичко, за което човек можеше да се сети, минаваше през Дон Ермандо. От всякакъв тип транспортирани стоки до всеки цент, въртящ се в машината на мегаполиса. Той бе очите на Ню Йорк и нищо не му обягваше. Включително и годежа между мен и Николо - той бе първият от поканените на събитието, както традицията повелява. Реално бракът нямаше да бъде осъществен без неговото съгласие.

– Защо питаш? - той се сопва и част от търпението ми се изпарява. Явно надеждите ми за нормален разговор отново не клонят в моя полза.

– Не може ли? - ставам от шезлонга и се насочвам към басейна. Не би изглеждало добре ако някой от родителите стане свидетел на несъгласието ни.

Той ми хвърля бегъл поглед и въздъхва сякаш съм го натоварила с камъни. Познавам идиота от детската и все още не разбирам как текат мислите в тази негова глава. Почти никога не сме били на едно и също мнение, но тази седмица просто надхърля всичките ми представи.

– Не ми се говори сега.

От всичко възможно, което можеше да каже, това ме вбеси най-много. Нямаше да търпя детинските капризи нито секунда повече.

– Ти побъркал ли си се? Не може да ме отбягваш, Николо. Трябва ли да ти напомня, че не само аз се сгодявам довечера?

– Определено не съм забравил, бъди сирурна. - иронията в гласа му ме озадачава.

– Искаш да отмениш годежа ли? - изсъсквам достатъчно тихо, за да достигне само до него. Очите му стават колкото плажни топки сякаш не очакваше ни най-малко да подхвърля този въпрос на масата.

– Не. Знаеш, че не бих ти го причинил, Лидия.

Той се набира с ръце в периферията на басейна и с едно плавно движение се измъква от водата, за да застане на едно ниво с мен. Когато прави опит да хване ръката ми отстъпвам назад, твърде стъписана от вината, изписана по ирисите му.

– Лидия. - той повтаря името ми, но единственото, което забелязвам са пресните следи от нокти по кожата върху ребрата в лявата част на неговото тяло.

– Върви по дяволите.

– Лидия! Мамка му, не е каквото...

Автоматично изключвам жалките извинения и ги оставям да рикушират в гърба ми, докато се спускам с пълни обороти към входа на вилата.

В стремежа си да избягам от Николо случайно се блъскам в неподозиращия нищо Доминик. Като по-голям брат малко неща му обягват, но за мой късмет отношенията между мен и годеникът ми беше едно от изключенията.

– Внимавай да не паднеш, лудетино. Майка няма да е доволна ако се насиниш за събитието.

Отразявам го единствено с леко кимване и се втурвам по стълбището точно когато Николо прекрачва вътрешността на вилата. Едва не се спъвам от дългия халат и си отдъхвам само когато вратата е хлопната и заключена зад гърба ми. Чак тогава си позволявам да се отдам на пълното разочарование.

——— ———

Вече е почти чест и остава по-малко от час до годежа.

– Нали запомни какво трябва да правиш? - майка пита за стотен път, откакто е в стаята ми. Ако не бях толкова отнесена щях да я смъмря.

– Аха. - промърморвам, докато тя усуква и последните кичури от светлокафявата ми коса в едри масури, падащи по гърба ми.

Гладкият плат на снежнобялата рокля полепва плътно по тялото ми, а V-образното деколте бива придържано от две ултратънки презрамки. Дължината на дрехата е консервативна като достига малко над глезените ми с изключение на изрязания шлиц, който разкрива голяма част от бедрото и останалата част на левия ми крак.

Поглеждам за пореден път посока входа на стаята, докато майка закопчава прилежно нежна огърлица от бяло злато около врата ми.

За мой шок Николо не намери за добре да се покаже пред очите ми поне веднъж през изминалия следобяд и нямам представа къде се е дянал в момента.

Логично нямах право да се ядосвам от станалото, тъй като обещанието му бе да спре да се вижда с други жени след годежа. Но въпреки това гордостта ми бе накърнена. Толкова ли бе отчаян, че не успя да се въздържи ден по-рано?

– Скъпа, всичко наред ли е? - топлите длани на майка разтриват раменете ми нежно и при вида на тревожността в лешниковите ѝ очи паниката започва да се надига в мен.

Как се очаква да се преструвам, че нищичко не е станало? Как бих могла да погледна Николо в очите след причинената сцена? Ами ако е размислил? Може би затова се държеше толкова студено с мен през последните дни.

– Майко, аз...

– Може ли да говоря с Лидия?

Преглъщам заседналата буца в гърлото си, когато гласът на Николо се намесва в точния момент и майка мести вниманието си натам.

– Разбира се. И без това работата ми тук е свършена. - тя се усмихва топло и напуска стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си.

Винаги е харесвала Николо поради начина, с който се отнася към жените. Може и да имаме своите несъгласия, но той никога не би посегнал към агресия, за разлика от много други в нашата среда на живот. Извадих невиждан късмет с Николо. Ако не беше той досега да бях венчана за някой чичко с нула принципи.

– Исках да се извиня. - той започва като сменя тежестта си от единия на другия крак неспокойно и пъха ръце в кремавите си на цвят панталони, които са част от костюм с блейзър в същия цвят и бяла риза без вратовръзка.

– Добре. - казвам смирено, не виждайки смисъл да започвам нова кавга минути преди годежа.

– Не съм на себе си, Лидия. Всичко около годежа ме напрегва. Не очаквах този ден да дойде толкова бързо. Сякаш бе вчера, когато двамата все още посещавахме гимназия.

Кимам леко в разбиране. Все пак аз съм само на деветнадесет години, а Николо навърши двадесет и една миналия месец, което го прави един от най-младите мъже на честта, който решава да се ожени на тези години.

– Можеше да кажеш на татко. Той нямаше да има против да преместим датата...

– Какво приказваш, Лидия? Добре знаеш, че съм дал дума както на нашите, така и на Дон Ермано. Не е възможно да те оставя да ме чакаш без пръстен на ръката ти.

Замлъквам и се заигравам с гривната около китката си. Той има право. Веднъж обявили намеренията ни за брак трябваше да се състои годеж сравнително скоро след това.

Може би ни идва малко в повече. Прекалено много ли го притискам? Изправям се от стола пред тоалетката и пристъпвам посока мъжа, който стои почти неподвижно в близост до вратата, опасявайки се да не го отпратя в следващата секунда.

– Зная, че си ми обещал, но не те задължавам да си ми верен. - думите се изсипват от езика ми преди да съм ги обмислила. Въпреки че не съм влюбена в Николо изреченото заболя. Толкова ли ниско съм склонна да падна само за да не ме остави?

– Какво? - той запремига, не вярвайки какво е чул от мен. – Лидия, не бих си мечтал за по-красива жена от теб.

Очите му се спускат по тялото ми сякаш да затвърди казаното, което ме кара да си поема дълбоко дъх.

– Външността не е всичко. - насилвам се да се усмихна противно на факта, че харектерите ни са толкова несъвместими. Но можеш ли да намериш перфектната си половинка в такъв безмилостен свят? Понякога човек трябва да се задоволи със сегашните обстоятелства.

Преди да се усетя Николо скъсява разстоянието ни и ме поглежда изпод светлите си мигли. Мълчанието се задълбочава, докато го гледам в очакване устните му да отронят изречение.

– Аз самият не съм безгрешен.

Ръцете му хващат лицето ми и за момент претръпвам цялата. Инстинктите ми казват да се отдръпна, но логиката ми крещи, че ако не е сега насаме, то ще се случи пред огромната публика от гости на годежа. Виждам как лицето му се снижава на милиметри разстояние от моето и затаявам дъх.

– Няма да те виня ако правиш грешки. - прошепва неясно към коя ситуация, но преди да съм се опитала да кажа каквото и да е неговите устни се долепват срещу моите.

В рамките на един миг първата ми целувка бе отнета - минути преди годежа и от мъж, който предизвикваше смесени чувства у мен.

——————