Заключен прозорец.
Среднощно небе.
Пребледняло лице
и плачещо дете.

Зелена дреха,
зелени очи.
Руса коса,
безцветни сълзи.

Спомен ли, сън ли,
що беше?
Онуй дет над нея,
тъй зорко бдеше?

Видя тя поляна,
изсъхнала,
морна.
Тежък въздух,
носия народна.

Мома в далечината
жално крещеше.
Босонога търчеше
и глас си дереше.

Без посока, без дъх бягаше тя.
Препускаше диво- нивга не спря.
Че зад нея душманин,
на главорези капитанин,
идеше бърже,
готов да я върже.

Но умори се сърната
и настигна я ламята.
На рамо си метна я
и в дома си закара я.

Пороби я, счупи я.
От земята той изтри я.
Дълбоко в гората,
заключи я змията.

И нивга не пусна я.
Сама- заточена в сарая...