Приближава буря.
Последно есенно листо върху дърво.
Вятър вие зловещо.
Под оголени клони,
плаче мъж горещо.
Зелени очи се пълнят със сълзи.
На врата му рана дълбока кърви ли,
кърви.

Сърцето му студено,
в огън ярък потопено.
Разтапя се тъгата,
сравя се стената.
Отсъства светлината -
изгряла е луната.

По загрубяло му лице,
момина ръчица,
минава като с перце.
Избърсва му сълзица,
на селото хубавица.

Раната му тя измива,
после широко се засмива.
На крака го вдига -
песента й до небето стига.

Разправя тя за алени води,
за смели хора, що били -
за битката с ламята,
за царица на цветята.
За момък от позлата,
за момите в гората,
за ангелите в небесата и
за бисерите под земята.
Разправя му дорде пукна се зората.

Слънцето изгрява -
сълзите му изгорява.
Бурята е отшумяла,
а раната е заздравяла.
Листото е литнало...
девойчето с вятъра е отлетяло.