KAKA ВИ НАЙ-НАКРАЯ УСПЯ ДА ЗАВЪРИ ГЛАВАТА, КОЯТО Ѝ Е ЕДНА ОТ ЛЮБИМИТЕ И ВСЕ МИСЛЕШЕ В НЕЯ И СИ ВИКАШЕ "ЕЙ, СЕГА ЩЕ Я НАПИША НА ЕДНО СЯДАНЕ. КОЛКО МУ Е?", НО ЖЕСТОКО СЕ ИЗЛЪГА, ЗАЩОТО НЯМАХ ЕНЕРГИЯ ЗА НИЩОООО. ЕНИУЕЙ, ГЛАВАТА Е ТУК И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСВА И АКО Е ТАКА, ТО ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ТАЗИ ГЛАВА ТОЛКОВА МНОГО ЩЕ ВИ ХАРЕСА, ЧЕ НЯМА ДА ИМАТЕ ТЪРПЕНИЕ ДО СЛЕДВАЩАТА, ХД.

*Бранимир*

(Октомври, 2012)

Докато се обърна и листата бяха започнали да падат. Лятото се изниза като миг и на негово място дойде дъждовната есен. Пет месеца. Бяха изминали пет месеца от онази вечер, в която срещнах Милица и не минаваше и ден без да спра да мисля за нея. Всъщност, дори не бях сигурен че исках да спирам. Мисълта за нея ми даваше някаква странна доза спокойствие, която още по-странно ми харесваше особено в моментите когато ми беше изключително натоварено. Като сега. Беше понеделник и това беше достатъчно, че да ме накара да искам да убия всеки който дори диша по-шумно от нужното. Мразех понеделниците. А, най-много мразех да се разправям с шибана документация в понеделник. Сутринта. След тежка вечер в дискотеката.

Не знам какво се случваше, но Исусе, наистина дори само мисълта за нея бе достатъчна че да ме извади от кофти настроение и да ми докара поне малко вътрешен покой. И това го правеше от разстояние, представям си какво би могло да бъде ако е близо до мен. Наистина близо. Поне вече бяхме в един град. Милица вече беше дори започнала да следва, при това в мечтаният от нея университет. Приеха я още на първо класиране къде заради мен, къде не защото все пак оценките ѝ бяха блестящи. Беше не само красива, ами и умна. Перфектната жена. Красива до болка и много по-малка от мен. Деляха ни цели четиринадесет години, че в сравнение с мен тя беше още дете, но не можех да се отърва от това желание, колкото и грешно да беше то. Исках я. Боже, как само я исках, нищо че знаех че няма какво да ѝ дам, защото по дяволите не я исках просто за веднъж. Имаше нещо в това младо, красиво момиче което просто не беше само за веднъж. Заслужаваше много, много повече и не бях сигурен дали бих могъл да ѝ го дам. А, дали ме искаше изобщо? За какво ѝ бях толкова по-възрастен от нея, когато можеше да има всяко едно момче и мъж? За Бога, че тя беше в такава възраст, в която пре-спокойно можеше да излиза и със свои връстници и с техните бащи...всъщност, това трябваше ли да ме успокоява? Какво не ми беше наред, по дяволите? Наркотиците от младините ми вече започваха да ми се отразяват.

Обратно на работа, Бранимире! Разтърсих глава и си плеснах шамар в опит да се освестя поне малко.

Телефонът ми звънна и сне вниманието ми от поредният договор и пустото ми любопитство ме накара да погледна към малкият екран. Свъсих вежди щом видях кой ме търси. Петър Живонович...хмм, интересно. Дръпнах от цигарата в същото време, в което се пресегнах за телефона и вдигнах.

-      Ало?

-      Здраво, брате.

-      Здраво. – отвърнах, въздъхвайки. – Какво има?

-      Твоята ще има представление в петък. Мислех, че би искал да знаеш. Каза да те държа в течение с всичко около нея.

-      Този петък? – попитах, за да се уверя че съм разбрал правилно. По дяволите, та това звучеше прекалено хубаво за да е истина!

-      Да, този петък. От седемнадесет.

-      Добре, искам три билета.

-      Да. Възможно най-близо до сцената.

-      Добре, брате. Имаш го.

-      Мерси, брате.

Затворих телефона и се облегнах назад на стола със странна усмивка налице. Хмм, петък значи. До петък, кукло. Въздъхнах.

...

Винаги съм обичал да връзвам вратовръзки. Още от съвсем ранна детска възраст се постарах да се науча да го правя сам и веднага щом това се случи не давах на майка ми да ми помага. Казвах ѝ, че мога и сам и още си спомням гордостта с която ме гледаше да го правя. Онези меки кадифени очи, които блестяха от сълзи от щастие и не бях виждал вече от дванадесет години. Майка ми почина, когато бях на двадесет, а след нея си замина и татко и останах напълно сам. Сам и наследил абсолютно всичко. Нямах нито братя, нито сестра, нищо. Бях сам. Все още бях. Като изключим Вукашин, и може би Адеан нямах други близки. Там беше друго обаче. „Приятелството" ни с Велев беше по-скоро бизнес приятелство. Вярно, присъствах на раждането на първородният им син, но и двамата нямахме искрени чувства един към друг. И си личеше. И го знаехме. И не се правехме, че не е така, най-важното.

Но да се върнем към вратовръзката ми и проклетият полу-уиндзор, за който вече имах мускулна памет и не ми се налагаше да гледам какво правя. Затегнах възела и оправих яката си. Изтупах рамената си и се огледах добре, за да се уверя че бях под конец. Исках да изглеждам добре. За нея. Нямах търпение да отида дам и да я видя. Чудех се с какво ли щеше да е облечена? Предполагам горещо, защото и героинята ѝ беше гореща – точно като нея. Щеше да играе изгряваща фолк звезда – Кале, която е във връзка със подземният цар Вук Михайлович. Засмях се на себе си. Каква ирония само. Не беше истина просто, но пък ако трябваше да бъда честен нямаше кой друг да изиграе тази роля по-добре от нея. А, представлението носеше гръмкото име „Фолк, секс и пищови". Щеше да бъде забавно...

Вече готов към шест и двадесет тръгнахме и половин час по-късно бяхме пред университетският театър, като на път спряхме за да ѝ взема букет. Все пак не можех да отида с празни ръце

С Вукашин и Ксения се настанихме на местата си. Бяха точно срещу сцената, пет реда назад и я виждах идеално. Светлините още бяха пуснали,  а сцената празна. Погледнах телефона си. Седем без пет. Още пет минути. Мръднах копчето за спиране на звука и го прибрах във вътрешният си джоб, слагайки единият си крак върху другият.

-      Ей, всичко е под контрол, нали? – Вукашин се приближи до мен и ми прошепна въпроса си, а аз се обърнах към него с палец върху устните си. Беше ли всичко под контрол? Не знаех. Бях на път да видя момичето, което не ми излизаше от главата за първи път от пет месеца насам и изперквах. Но разбира се, той нямаше нужда да знае това. Затова просто кимнах в отговор. Вукашин вече знаеше историята за нея, но това не значеше че бих си признал че полудявах вътрешно. – Сигурен?

-      Абсолютно. – потвърдих отново.

Цялата зала угасна. Най-накрая.

-      Хайде, млъквай, започват. – оправих сакото си и се настаних удобно. Затаих дъх. Един прожектор светна, насочен към пода където беше свито изящно полуголо женско тяло. Познах я. Винаги бих могъл да я позная. Познавах тялото ѝ, в крайна сметка аз първи го открих. Беше затворила очи. После светна още един прожектор и тя отвори едното си око. Дъхът ми секна когато от колоните избумча музика и тя се изправи. Уау!  След нея това направиха и останалите, но моите очи бяха залепени за нея. А, когато запя...целият настръхнах.

...

Дори не усетих, кога представлението беше свършило и цялата зала беше на крака. Дори не следях толкова сюжета колкото бях запленен от нея и актьорската ѝ игра, а когато тя и колегите ѝ дойдоха до края на сцената и се поклониха, аз подобно на цялата зала бях на крака и ръкоплясках с огромна усмивка на лице. Тя се изправи и тогава ненадейно погледите ни се срещнаха, а когато това се случи дори и от мястото на което седях видях шокът на лицето ѝ. Усмивката ми се разрасна още повече и облизах устни, когато тя отстъпи назад в пълен шок, но въпреки това доста бързо излезе от ситуацията и се направи че нищо не се е случило. Спуснаха завесите и тя изчезна от полезрението ми и в този момент цялата зала започваше да се опразва. Беше време и аз да вървя, предполагам...

-      Къде е съблекалнята? – обърнах се към Петър, който седеше до мен.

-      По коридора след стълбите веднага в дясно.

Кимнах в отговор на гологлавият мъж.

-      Чакаме се отвън. – казах на Вукашин и се изправих. Взех кошницата красиви червени рози и се насочих към съблекалнята, която открих изненадващо лесно. Погледнах към часовника си. Беше десет и половина. Добре, имахме предостатъчно време и да хапнем нещо и после да отидем на дискотека...или да я заведа вкъщи или в най-близкият хотел.

Разни хора се точеха навътре-навън докато аз седях отпред и потропвах нервно с крак. Изчаках да се минат пет минути и си поех дъх преди да вдигна ръка и да почукам. Тихо „Влез" прозвуча от другата страна и натиснах бравата. Открехнах вратата и когато я отворих широко и пристъпих прага осъзнах, че беше сама вътре. Дъхът ми спря отново щом я видях и видях как очите ѝ се изпълниха с шок, но той после бързо беше заменен от широка усмивка. Все още ми беше странно, че я виждам наистина. Не се припознавах, не си мислех за нея, ами я виждах наистина. Стоеше пред мен по-красива и истинска от всякога. Дори не можех да повярвам, че това беше същото момиче което качих в колата си онази вечер. Изглеждаше толкова различна. Не знам дали беше заради грима и облеклото, но беше различна.

-      Хей!

-      Хей! – поздравих я, усмихвайки се също. Погледът ми се плъзна по тялото ѝ. Вече беше преоблечена в красива, къса и по нея червена рокля която нямах търпение да сваля със зъби от нея. Исусе, беше толкова красива! Красива до болка.

-      Какво правиш тук? – крак пред крак тя дойде до мен.

-      Едно пиленце ми каза за представлението. Нямаше как да пропусна. Това е за теб. – поднесох ѝ цветята като пълен глупак и ми идеше да се плесна по челото. Какво не беше наред с мен, Господи?

-      Благодаря ти. – изтъни гласа си и издължи думата „благодаря" толкова сладко. – Нямаше нужда. – свари ме напълно неподготвен, когато обви ръцете си около мен и ме прегърна. Лицето ми се изопна в пристъп на шок, но после той си замина и аз прегърнах тънката ѝ талия също, приветствайки топлината ѝ и сладкият женски аромат идващ от нея. Затворих очи и вдишах.  Парфюм и жена. Сладникав парфюм и Милица. Седяхме няколко секунди така докато тя не се отдръпна първа. Прочистих гърло. Усмихна ми се и доближи розите до лицето си, вдишвайки от аромата им.

-      Благодаря ти, но наистина нямаше нужда.

-      Напротив. Беше невероятна горе. – заслужаваше всички цветя на този свят.

-      Благодаря. – усмихна ми се срамежливо над розите и това породи още една такава от моя страна.

-      С приятелите ми мислим да хапнем нещо...би ми било приятно, ако се присъединиш.

-      С колегите ми мислехме да правим същото всъщност... - настроението ми изчезна щом каза това, но се постарах да не личи. Още повече, че виждах двоумението в очите ѝ.

-      Оу...

-      С удоволствие.

-      А?

-      С удоволствие ще дойда с вас...стига другите да нямат нищо против...

Жено, никой няма дори да ги пита!

-      Никой няма да има против, кукло.

Реакцията ѝ при споменаването ми на прякора ѝ не ме разочарова. Ако нямаше цялото това количество грим върху лицето си дори бих се обзаложил, че се беше изчервила. Мамка му, тази руменина...никога не съм подозирал че ще намирам нещо такова за привлекателно у жена, но ето че и това се случи.

-      Ще те чакаме на входа тогава.

-      Добре.

-      Добре. – усмихнах се в отговор.

Излязох през вратата, оставяйки я да се оправи на спокойствие и щом тя хлопна зад гърба ми усмивката ми се превърна в лукава полуусмивка. Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах към изхода подсвирквайки си щастливо, напълно игнорирайки странните погледи от другите. Излязох навън в хладната есенна нощ и разпознах Вукашин и жена му, Ксения сред тълпата пушейки отвън. Още на първата крачка навън побързах да налапам една цигара и слязох по стълбите с тарикатска походка.

-      Какво стана?

-      Надявам се да сте гладни, защото отиваме на вечеря.

-      Каза „да"?

-      Каза „да". – кимнах в отговор, външно напълно спокойно докато вътрешно играех хоро.

-      Все още ми е странно да те виждам такъв. – чернокосата жена до Вукашин отбеляза и аз наклоних глава въпросително към нея.

-      Какъв?

-      Влюбен. – белите ѝ зъби пробляснаха в усмивка щом изрече това, а аз завъртях очи.

-      Не съм влюбен.

-      Повтаряй си го колкото искаш, братле, но всички знаем истината. – приятелят ми се засмя и преметна ръка през рамената ѝ, дърпайки я по-близо до себе си за да целуне челото ѝ, а Ксения затвори очи и се усмихна още повече.

-      Знаете вие...знаете ми к- думите ми замряха на езика в момента в който разпознах нежната осанка на Милица и побързах да отида до стълбите. Усмихна ми се срамежливо, когато подадох ръка за да ѝ помогна да слезе тъй като изпитваше известни затруднения заради високите токчета на ботушите си. Шибано секси високи велурени чизми. Мамка му! Най-накрая взехме и последното стъпало и явно очакваше да я пусна, но това така и не се случи. Завъртях очи в посока на идиотските погледи срещу нас.

-      Ти трябва да си Милица.... – Вукашин веднага подаде ръка и беше лепнал шибана мазна усмивка на лицето си. Този беше на път да каже нещо, за което ще го фрасна...предусещах го.

-      Ъм, да...- тя подаде ръката си плахо и се здрависаха.

-      Вукашин, приятно ми е.

-      На мен също.

-      Бранко не спира да говори за теб.

Ииии бях прав.

-      Не е вярно! – излаях в отговор и той и жена му се засмяха. Щях да го гръмна. При първа възможност щях да го гръмна.

-      Ксения. – после и тя подаде ръка и двете се здрависаха.

-      Хайде да тръгваме! Гладен съм. Някакви претенции за ресторант?

-      Не.

-      Не.

-      Не.

То пък оставаше и да имате вие двамата. Тръгнахме към паркинга, като ръката ми не слизаше от кръста на Милица и щом наближихме мястото на което бях паркирал колата извадих ключа от джоба си и натиснах копчето на дистанционното. Черното Ауди А8 изсвири в отговор и щом приближихме достатъчно отворих пасажерската врата за Милица. Тя ми се усмихна отново в знак на благодарност, а аз ѝ намигнах докато я държах отворена за да се качи. Веднъж вътре притворих вратата и тя се затвори сама. Заобиколих с все същата тарикатска походка и си подхвърлих ключа, подсмихвайки се на себе си. Орелът си беше хванал плячка за тази вечер. И не само.

____________________________________

Е, ЕТО ЧЕ НАШИТЕ КРАСАВЦИ СЕ СРЕЩНАХА ОТНОВО И ЛЮБИМИЯТ НИ ОРЕЛ ИМА ПЛАНОВЕ ЗА ВЕЧЕРЯ И АФТЪР ПАРТИ, НО ДАЛИ ТЕ ЩЕ СЕ ОСЪЩЕСТВЯТ ЩЕ ВИДИМ В СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА, ХИХИ.