O-ОП! ЗДРАВЕЙТЕ, СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. КАКА ВИ Е ОТНОВО ТУК С НОВА ГЛАВА И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО АЗ "НЯМА КАК ДА НАПРАВЯ СИТУАЦИЯТА ПО-ЗЛЕ". 

(ТОВА ТОЗИ ПЪТ НЕ СА ВАШИ ДУМИ, НО СА ОТ ЕДНО МЕМЕ, ХД) 

ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ

ЕНФЖБ

*Милица*

Не вярвах, че ще бъда отново тук. В този град. И както се очакваше емоцията се върна заедно със спомените. И най-вече чувството на Дежа вю, което не можех да си обясня. Особено докато гледах огромната зала на факултета по драматични изкуства. Не съм била тук досега, но защо имах това чувство тогава?

- Хайде де, бихме целият този път дотук, за да не влезеш, така ли? – тате ме побутна и аз вперих очи в него уплашено. Треперех. В гърлото си сякаш имах жаба и не можех да обеля и дума.

- Аз ти казах да беше изпила едно голямо уиски преди да дойдем, ама ти нееее.

Напротив – две големи ударих, но и с тях и без тях беше все същото, аз бях същото кълбо от нерви.

Пристъпих прага на факултета и онова чувство нарасна в гърдите ми. Стегнаха се, свиха се и го намирах за отвратително трудно да дишам. Това паник атака ли беше? Мамка му, какво се случваше с мен?

- Милица? – ръцете на най-добрата ми приятелка бяха върху мен и ме разтресоха. – Вземи се стегни, защото такъв шамар ще ти отвъртя след малко, че свят ще ти се завие, ясно?

Имах нужда от шамар, мамка му, наистина имах нужда от шамар.

- Удари ме, моля те. – прошепнах тихичко и това я свари неподготвена. Явно бе очаквала да кажа, че не искам да ме удря. Преди дори да реагирам бузата ми беше зашлевена и мама и тате ахнаха шокирано, защото не го очакваха. Раздвижих челюст, понеже лявата страна на лицето ми беше изтръпнала. Мамка му, това беше добър шамар.

- Мисля, че е добра идея да влизаме вече. – мама прочисти гърло и аз и тате кимнахме едновременно.

...

Разхождахме се из „Алеята на славата" след като вече официално бях записана и разглеждахме стотиците снимки на възпитаници на този университет и сякаш бях в рая. Тук бяха едни от най-големите звезди на киното и театъра още от едно време та чак до сега. Изпълвах се с въодушевление, защото някой ден, може би, и моята снимка щеше да бъде тук и под нея щяха да стоят и името ми и подписа.

- Хей, виж, тази прилича на теб. Дори сте съименички. – казаното от мама ме накара да се обърна. Проследих погледите им с Теа и дъхът ми спря щом видях къде гледаха. Жената в която се взирах наистина приличаше на мен, но беше по-възрастна. Милица Груйч (1994 – 2021). Оу, беше починала. Толкова млада...и красива. Груйч. Тази фамилия ми беше позната отнякъде. Можех да се закълна, че я бях чувала и преди. Много при това. Но не знаех откъде и това ме ядеше. Какво толкова имаше в тази фамилия? Теа докосна стъклото на рамката и това нейно действие накара и трима ни да се взрем въпросително в нея. Особено когато видях тъгата в очите ѝ.

- Теодора, миличка, всичко наред ли е?

- Ъ, да, да. Да, Дени. Всичко е наред. – тя се окопити бързо или поне опита. Излязохме от факултета, но се спряхме на стълбите защото баща ми ме погледна и имаше широка усмивка на лицето си.

- Е, честито, миличка.

- А?

- Честито, татко, вече си студентка, моята малка студентка. – потънах в топлата прегръдка на баща ми, но все още бях разтърсена. Умът ми беше още вътре на онази пуста „Алея на славата". Мамка му, какво ми ставаше?

Около нас се чуха сирени. През булеварда профучаха коли, а изстрелите отекнаха в главата и отключиха нещо у мен. Сърцето ми се качи в гърлото, внезапен ужас и болка сковаха цялото ми тяло. Най-вече корема и гърдите. Краката ми се подкосиха и не ме издържаха. Идеше ми да закрещя. Все още чувах изстрелите в главата си. Не спираха. Вече не бях пред факултета, а бях в това което приличаше на зала. По пода имаше тела, хора крещяха и имаше кръв навсякъде.

- Не, бебето!

- Неее! – до ушите ми достигна познат и паникьосан мъжки глас.

- Какво-какво беше това?

- Не знам, но нека да се махаме от тук.

- Милица, хайде миличка.

- Милица?

- Милица!

Някой ми говореше, но не бях в състояние да ги чуя. Бях прекалено заета да треперя и да се взирам в ръцете си по които имаше кръв. Моята кръв. Която беше обагрила и някога бялата ми рокля.

...

*Бранимир*

Пистолетът ми беше до мен на масата докато се хранех и в кафаната беше пълна тишина, като изключение правеше само певицата и бенда които се грижеха за атмосферата. Всички разговори бяха замрели, а певицата пееше колкото да отчита някаква дейност, но това не беше достатъчно. Скапваше ми настроението.

- Достатъчно! - стрелях с пистолета в тавана и всички скочиха от страх.

- Господин Ораович, моля ви – каквото имаше да казва си остана така недоизказано защото я сграбчих за лакътя, а пистолетът беше опрян в кръста ѝ, а тя веднага заплака. Това още повече го мразех – ревящи жени.

- Пичко, или започвай да пееш или ми се разкарай от главата! Убиваш ми настроението. И престани да цивриш.

- Ще пея. Ще пея, само моля ви, не ме убивайте. М-моля ви.

- Пей. Искам моята песен.

- Д-добре. – изплака още веднъж. Пуснах я тя опита да се окопити. Върнах се обратно на мястото си сякаш нищо не се беше случило, а бендът засвири музиката на моята любима песен и започнах да си подсвирквам.

- Imas ruke kao svestenik, a srce bez milosti. Тvoja ruka zna da miluje al' ne zna da oprosti.

...

Събудих се около обяд с адско главоболие както всеки друг ден. Дори не помня кога бях заспал. Изсумтях и прокарах ръка през лицето си. С полузатворени очи се изправих и се добрах до терасата, като побързах да запаля цигара и грабнах това което в просъница ми изглеждаше като недопита бутилка уиски. Убий махмурлука с още алкохол. Надигнах бутилката и стиснах очи, а и лицето ми се изкриви от паренето. Коремът ми се разбунтува и се сви в израз на бунт и само няколко секунди бяха нужни на всичките съдържания на стомаха да намерят пътят си навън. Закашлях се. Избърсах уста с опакото на ръката си, но пак надигнах бутилката. Мамка му! Облегнах глава на ръката си, защото имах чувството че ще падне и измучах от безсилие. Защо ми трябваше да се догаждам така, мамка му? Щях да умра.

Телефонът ми се развъня на пожар отвътре и макар и с нежелание влязох, защото беше служебният.

- Ало? – измучах в слушалката. – Знаеш ли колко е рано смотаняк такъв?

- Ореле, имаме нужда от подкрепление! Куките ни надушиха и ни подгониха. – изпитвах затруднения да го чувам, заради сирените и изстрелите.

- Какво?! – няколко секунди ми бяха нужни, за да се сетя какво се случваше. Мамка му, вярно че днес щяхме да ударим банката. Или както изглежда вече бяхме ударили. И нещата не бяха минали по план.

- Къде сте?

- На булевард „Изкуства", движим се надолу към Пупин.

- Разбрано.

Ей, една сутрин човек не можеше да има спокойна, мамка му!

*Милица*

Бях развалина. След онзи епизод, който имах по-рано през деня бях просто една развалина. Вече бях изгубила бройката на валидолите с които майка ми ме беше набъкала. Те поне си бяха свършили работата и бях спряла да треперя, но това не значеше че бях забравила случилото се. Можех само да си мечтая да забравя. Беше прекалено истинско, дори усетих болката да му се не види. Не знам какво ми стана. Никой не знаеше. Казваха ми, че в един момент съм била добре, а после ще съм чула изстрелите просто съм се побъркала и съм се сринала на земята държейки се за корема и после съм се взирала в ръцете си.

- Ей, как си? – вратата на стаята ми се отвори и вътре влезе най-добрата ми приятелка.

- Друсана.

- Какво ти стана там?

Седна на леглото ми и аз не се забавих преди да положа глава на скута ѝ.

- Аз...не знам.- въздъхнах, но дъхът ми излезе накъсан - Просто щом чух изстрелите...побърках се. Вече не бях пред факултета, а бях в някаква зала. Имаше умрели хора навсякъде, и кръв...много кръв. Коремът ме болеше много. Цялата бях в кръв. Бях в бяла рокля. Тя също беше цялата в кръв. Имаше и писъци, много писъци, някой изкрещя нещо за бебе.  Беше ужасно, Теа. – проплаках. – Усещаше се толкова истинско. Все едно наистина бях там.

- А- аз...аз също усетих подобно нещо.

- Какво? – вдигнах поглед и вперих очи в нейните, като видях че тя бяха плувнали в сълзи.

- Не знам какво беше, но беше ужасно.

- За Бога това не е нормално! Нищо не разбирам. Първо сънищата, а сега това. Какво се случва с мен? Полудявам ли?

- Не мисля, че полудяваш. Не сме луди, Милица. Не знам какво става, но не сме луди.

- Тогава как ще обясниш всичко случило се последните месеци? Нямам мира откакто ме води при онази вещица. Една спокойна нощ. Нямам една спокойна нощ от тогава и сега и това. Не мога, Теа. Не мога да спя, разбираш ли? Не мога да спя, правя всичко възможно да не заспивам защото заспя ли той идва.

- Мисля...мисля, че трябва да отидем отново при баба Дора. Само тя може да ни помогне.

https://youtu.be/TX4ztq6XJqg