СЪРАТНИЦИ, ГЛАВАТА НЕ Е ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, ДОРИ БИХ КАЗАЛА ЧЕ Е ОТ СЕРИЯТА "КЪСИ", НО Е ПОСЛЕДНАТА ОТ ЛЯТОТО И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЛИЦА ИЗПАДНА В ЕУФОРИЯ, ХД 

*Милица*

Чакането ме убиваше. Просто ме убиваше. Седем дни. Това бяха най-мъчителните седем дни през живота ми. Обновявах страницата с приети студенти на сайта на всяка минута, но все още нямаше нищо и ми идеше да се хвана за косите. Изпадах в нервни състояния и виждах как ръцете ми трепереха. Вдигах ги пред себе си и виждах как се тресяха. Беше плашещо. Всъщност, изобщо нормално ли е да ти треперят толкова ръцете?

- Хайде стига вече. – брат ми ме плесна през тях и ги свали долу на масата, като дори в момента ги задържаше там и не ги пускаше. – Успокой се, че ще те плесна.

- Ако можех досега сто пъти да се бях успокоила! – троснах му се, а той ме изгледа лошо по онзи типично братски начин.

Телефонът ми звънна до мен и бях все готова да не вдигна, но когато видях че отново беше Теа, най-добрата ми приятелка, реших че е крайно време да вдигна.

- Ало?

- Ще видиш ти едно „ало". Къде си си го зарязала този телефон?

- Оф, чакам да видя дали съм приета.

- Супер тогава. Ще чакаме заедно. Впрочем почти пред вас съм, ще кажеш ли на Еми да ми направи кафе?

Нахалитет. Завъртях очи.

- Ох, добре. Хайде.

- Хайде.

Махнах телефона от ухото си и натиснах червената слушалка преди да захвърля до мен и да се облегна на застланата с китеник облегалка на дивана. Разтрих веждите си с два пръста и в същото време входната врата се отвори и онова животно, най-добрата ми приятелка подаде глава вътре.

- Ехоо! – усмихна ни се.

- Ехоо. – промълвих малко по-уморено и тя свъси тънките си руси вежди щом влезе в хола при нас вече обута в любимите ѝ чехли.

- Къде ми е кафето?

- Машината знаеш къде е.

- Оф, Милица. – червенокосата ми приятелка завъртя очи и изчезна в кухнята. Облегнах се отново на дивана и се обърнах към брат ми.

- Новини?

- Мм, чакай да рефрешна. – дългите ми бързи пръсти защракаха и само след секунди малкото колелце се завъртя и страницата се обнови. Седнах изправено. Загризах нокътя на палеца си в очакване и нерви, а кракът ми потропваше докато сканирах отчаяно страницата, за да видя името си. Нямаше го.

- Хммм. – брат ми върна страницата отново нагоре. Устните му се извиха нагоре щом спря в началото на листа. Очите ми се ококориха. Зъбите ми пуснаха нокътя. Почти се забодох в екрана. Отне ми време, за да разбере какво се случваше, но когато това стана...

Изпищях и се изправих на крака, подскачайки в пълен пристъп на еуфория.

- Какво става, защо пищищ?! – майка ми и Теа се улетяха в хола при нас.

- Приеха ме! – изпищях отново. – Приеха ме, приеха ме, приехааа мееее!

- Какво?! - Теа възкликна. – Да, да, да, да, даааа! – само след секунди и тя се присъедини към мен и ме прегърна, а сега си подскачахме заедно. – Момичето ми ще стане актрисаа! УУБ те зове!

- УУБ? Актриса? – радостта ни бе прекъсната от гласа на майка. – Мислех, че записа медицина.

- Излъгах. – погледнах я право в очите.

- И защо? Ти искаше –

- Не, майко, ти и татко искахте. Нито обичам биология, нито медицина и никога дори не ми е влизало в плановете да записвам.

...

Вечерята беше тягостна. Напомняше ми на онази вечер, в която се прибрах след бягството си. Същата гробна тишина, същите разочаровани погледи, но този път...този път брат ми беше на моя страна.

Побутвах зрънцата ориз из чинията си докато другите се хранеха. Баща ми дори не ме удостоверяваше с поглед. Майка ми и тя. Можех само да си представя срамът, който изпитваха защото дъщеря ми си позволи да не запише медицина както те искаха, ами някакво си актьорско майсторство. Срама нямах, еййй, срама. Ама, как можеше да съм такава, а? Да запиша каквото аз искам, а не това което те, ама от къде на къде? Какво беше това нещо?

- Надявам се, че размисли.

- Моля? – вперих поглед в баща си в пълно неразбиране.

- Тази глупост с театъра. – избърса устатата си със салфетка. – Нямаш бъдеще там.

- И от къде знаеш?

- Просто знам. Това дори не е професия.

- Няма да се откажа, татко. Набийте си го вече в главите! Ще уча каквото аз искам.

- Искаме най-доброто за теб!

- Не! Не искате! – повиших тон и това сепна всички. Спокойно, Милица. Дишай. Прочистих гърло, а после си поех въздух рязко през носа. - Ако искахте най-доброто за мен сега дори нямаше да водим този разговор. – гласът ми беше отново равен. - Не можехте ли да бъдете, като нормалните родители и поне веднъж да се радвате за вас вместо да ни убивате радостта, а? – хвърлих салфетката на масата и се изправих, тъй като нямах абсолютно никакво желание да продължа да бъда около тях.

- Милица!

- Върни се веднага тук, не сме свършили!

Махнах им с ръка пренебрежително над рамото си и се фръцнах възможно най-демонстративно към стаята си.

- Това е, наказана си!

Ха, късмет с това! Изсмях се и треснах вратата на стаята си, знаейки идеално добре че това щеше да ги вбеси още повече. Бързите тежки стъпки на баща ми започнаха да приближават, но бях по-бърза и заключих стаята си.

- Отвори веднага, момиченце!

Запазих мълчание и тупнах по задник на леглото си. Фокусирах дистанционното за уредбата си и се подсмихнах щом го докопах и натиснах копчето за включване и S.A.R.S избумча ударно, точно по средата на песента „Perspektica", напълно заглушавайки поучителната лекция на баща ми.

- Ляля, ляля, ляля, ляля, ляля, ляляяя, ляля, ляля, ляля, ляля, ляля, ляляяя! – заклатих глава докато си припявах в ритъма на музиката с доволна усмивка на лице. Отворих лаптопа си и щом се включи първото нещо, което видях бе съобщението то Теа, което гласеше „Как е положението?"

Зъбите ми завлякоха долната ми устна между тях и надрасках едно бързо „Как..наказаха ме."

Отговорът ѝ беше моментален: „И сега?"

Сега...много хубав въпрос. На устните ми изгря дяволита усмивка.

„Дискотека довечера? Все пак трябва да полеем приема.

„Супееер."

„Кажи и на другите.

„Направо се пусни към нас към единадесет. Ще отидем заедно. Ще им кажа и на другите."

„Окей" изпратих краткият отговор, a тя ме остави на „Видяно". Затворих лаптопа отново и се отпуснах по гръб на леглото, впервайки поглед в тавана.

...

Нямаше нищо по-досадно от това да чакаш пред входа на клуба. Дъвчех дъвката си с досада докато потропвах нервно с крак. Времето беше меко и приятно и това правеше ситуацията една идея по-лека. Отвътре музиката яко блъскаше, но беше някакво клубно парче.

- Оф, хайде, няма ли да влизаме вече? Яйцеклетките ми се развалиха от чакане вече.

Всички се обърнахме към Мария.

- С тази дъвка си като крава. Ще те плесна през устата накрая. – Теа ме заплаши и на нея хвърлих същият тъп поглед.

- Пишка ми се. Ако до две минути не влезем вътре ще си вдигна полата и ще се изпишкам тук.

Същият поглед сполетя и Анастасия. Знаейки колко беше изпила в Тея не се и съмнявах, че беше способна да го направи. Вярно, и аз бях загряла с две големи водки още там, но аз имах дарбата на това да не мога да се напия лесно. Особено с твърд алкохол.

Най-накрая дойде и нашият ред и подадох личната си карта на охраната. Той я огледа внимателно и ме пусна. Приятелките ми минаха след мен и после минахме и през другата охрана, където платихме за вход и ни сложиха печати. Влязохме вътре и миризмата на цигари и пот ни посрещна.