УСЕЩАМ КАК СЪВСЕМ СКОРО ЩЕ ОСТАНА БЕЗ НИКАКЪВ ЗАПАС, АМА...КОТ ТАКОА, ВАЖНОТО Е ВИЕ ДА СТЕ ДОВОЛНИ.

ТАЗИ ГЛАВА МИ Е ЕДНА ОТ ЛЮБИМИТЕ И СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА, СЪРАТНИЦИ, И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТВЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ЩЕ СЕ ЗАРАДВАТЕ, ХД.

ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Четири години по-късно*

-      Жено, хайде, задействай се! Жената ни чака! – Теодора, най-добрата ми приятелка се провикна от входната врата, където вече половин час сновеше нервно докато аз се оправях.

-      Идвам! Пет минутки ми дай!

-      Това казваш от половин час насам!

Изпуфтях и присвих очи в огледалото нервно. Човек вече и на спокойствие не можеше да се оправи, ей значиии! И без това дори не знам и мен за какво ме влачеше там, а сега ми даваше зор.

-      Теодора, наясно ли си с факта че идвам само защото ме оставяш без избор? – подадох главата си през вратата на банята докато си покривах лицето с фон дьо тен.

-      Трябваш ми за морална подкрепа, млъквай! Аз бих го направила за теб!

-      Какво пак се разправяте вие двете? – Даница или иначе казано мащехата ми се появи с кърпа в ръце, за да въдвори ред.

-      Дени, дъщеря ти ме дразни. Набий я. – Теа не пропусна да се оплаче на майка ми и аз завъртях очи.

-      Какво пак?

-      Мамо, кара ме да ходя с нея на гледачка.

-      Е, какво?

-      Ама, аз не искам! – едва не тропнах с крак. Не.Ми.Се.Ходеше!

-      А, аз идвам с теб на всяко представление. Тихо. Идваш. После ще те водя на МакДоналдс, нали си ми бебе.

-      Имаш ли си пари за излизане?

-      Имам си, мамо. От вчера ми останаха.

-      Нищо, вземи си от шкафчето още да не те мисля.

-      Добре, мамо.

Бях една от малкото, които всъщност се разбираха с доведената си майка. Не можех дори да я доведа доведена майка, защото тази жена ме прие в семейството си с отворени обятия и никога не ми е намеквала, че не принадлежа тук или нещо подобно. Дори не се държеше различно с мен, ами ме прие като свое дете дори и разликата ни да беше само шестнадесет години. Бях благодарна на всичко, което тя и баща ми правеха за мен, най-вече за това че вече не бях в онзи дом за деца в Белград, а имах семейство. Домът обаче не напускаше мислите ми. Нито градът. Нито той, чието име не назовавах защото беше прекалено болезнено. Пътите в които ги бях молила да отидем до там за да го намеря, но отговорът беше все един и същ – нямаха пари за да хранят още едно гърло.

Баща ми работеше в склад за метали, Даница беше готвачка и някак си свързахме двата края и то защото и аз започнах да работя от шестнадесет годишна колкото и те да бяха против. Искаше ми се да помогна по някакъв начин.  Вече беше навършил осемнадесет, беше напуснал дома и сега беше някъде сам и както винаги вината ме не ме напускаше. Чувствах се виновна за това че аз си тръгнах и го оставих сам. Сам на този свят докато аз вече не бях. Обещахме си никога да не разделяме, а вече три години не знаех дори дали беше още жив.

...

Още щом излязохме от колата ме обзе странно чувство. Усещах една странна тежест в гърдите си и поради някаква причина не можех да дишам хубаво, а това чувство се засилваше с всяка следваща крачка която правехме към къщата.

-      Дишай бе. Човек ще каже, че на теб ще гледат, не на мен.

Завъртях очи на коментара ѝ. То пък защото нали имаше за какво да ѝ се гледа точно на нея...

С Теа отместихме с ръце цветните ресни на вратата и влязохме и още веднага миризмата на запалени билки ме удари в носа. Огледах се около къщето и подадох глава през другата врата където имаше една възрастна дребна женица, която размахваше димящ букет билки във въздуха и говореше нещо, което не разбирах съвсем. Звучеше като румънски.

-      Бабо Дора? Дойдох. Водя и приятелка с мен. Нали не е проблем?

-      Приятелка? – както размахваше тревите така спря и се обърна към нас. Вместо в Теа очите ѝ се забодоха в мен и си пое шумно дъх, а аз пристъпих от крак на крак нервно. Тази жена ме изнервяше.

-      Влизайте, деца.                                                                                                                                                                                                                   ...

-      Вие двете сте като сестри, нали?

- Да. – Теа отговори и за двете ни.

- Били сте приятелки и в предишният ви живот.

Какво? Какви бяха тези глупости, по дяволите?

- Имала съм предишен живот? – завъртях очи на ентусиазмът в гласа на най-добрата си приятелка.

- Я, ела, ела.

- Аз? – посочих към себе си.

- Да, ти, дете. Ела.

Погледнах ги и двете подозрително и седнах нормално. Е, какво пък? Това бяха само някакви глупости, нямаше какво толкова да губя. Станах от креслото и отидох на масата при тях, като си изтеглих стол и седнах до най-добрата си приятелка и с недоверие наблюдавах как жената взе тестето карти, размеша го и после започна една по една да ги слага пред мен на масата. Какво доживях, Господи?

...

-      Ти си сирак. Отрасла си в дом за деца.

-      Да.

-      Виждам...виждам, че има някого в живота ти. Или е имало, но не е завършило добре. Още го обичаш, греша ли?

-      Не. – поклатих глава, а очите ми веднага плувнаха в сълзи. Бяха минали четири години, а аз все още плачех за него.

-    Така си и мислех.

-    Какво?

-      Не си млада душа, дете. Била си тук и преди. Живяла си охолен живот. Имала си и мъж, не е бил добър човек. Много кръв е имало по ръцете му, но сте се обичали истински.

Какви бяха тези глупости? Или пък не бяха? Защо се двоумях? И защо пред очите ми изникнаха отново онези черни очи. Черни очи, които можех да се закълна че познавам.

-      Това няма как да е вярно.

-      Вътрешно знаеш че е така, дъще.

-      Къде-къде е той сега тогава?

-      И той е тук. Търси те. Виждам го. -  щом изрече това цялата пребледня и аз и Теа се спогледахме объркано. Какво толкова беше видяла?

*Неутрална гледна точка*

-      Ох! – младата жена простена щом грубата мъжка длан се обви около косата ѝ я дръпна. Черноокият мъж просъска и стисна още по-силно русата коса, тласкайки още по-силно в нея. Изкарваше целият си гняв върху нея. Свободната му ръка пропълзя като лукава змия по тялото ѝ докато не достигна до врата ѝ.

-      Оооо, да! Да! – затрудняваше се с говора заради мъжката длан около врата ѝ. Мъжът беше близо.

-      Даа, точно така, курво. Поеми го. Поеми го! – ръмжеше и стискаше докато изобщо не си удържаше мощта, а я стоварваше цялата върху крехката блондинка, която го намираше за трудно да поддържа темпото му.

И точно когато дойде моментът на освобождението му гневът заклокочи още повече у него. Това не беше неговата жена.

Ноздрите му се разшириха. Дъхът излезе злобно и накъсано от тях. Беше по-силно от него. Омразата, гневът, всичко беше по-силно от него в този момент. Мразеше жените. Всички с изключение на две. Едната го беше наранила, а другата продължаваше да го наранява, но той ги обичаше въпреки това. И нито една от двете не беше тук в момента.

И двете му ръце се обвиха около врата на проститутката и стисна. Започна да се дави и буйства в ръцете му, но той беше по-силен от нея. Държеше я мирно докато изстискаше и последната капка живот от нея докато накрая не пусна безжизненото ѝ тяло на леглото и не я пусна сякаш беше заразна. С трепереща за никотин ръка се пресегна и взе кутията цигари от масата и запали една докато излизаше на терасата където хладният вятър обрули голата му кожа. Талисманът на червеният му конец се удари в парапета и металът издрънча щом се хвана за него, а с другата си ръка приглади рошавата си черна коса назад и се загледа в нощният Белград. Неговият град.