СЪРАТНИЦИ, ЗНАМ ЧЕ ЗАБАВИХ ТАЗИ ГЛАВА, НООО...ВСЪЩНОСТ НЯМА "НО", ХД. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА, ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО БРАНКО СЕ ОТРЯЗА, А ТО БЕШЕ ДОСТА. 

*Бранимир*

Беше тук! Не знам как беше възможно да се засечем точно тук след цял месец, но бях шибано щастлив. Спрях на място щом някакво момче и я хвана за кръста и те се усмихнаха един на друг докато моята усмивка угасна напълно. Щастието и надеждата, които ме бяха обзели внезапно изчезнаха и отстъпиха мястото си на разяждащ вените гняв, които обзе тялото ми тяло. Ноздрите ми се разшириха щом видяха двете ръце, които бяха на ханша който аз бях държал и целувал. Наежих се. Бях готов много бързо да превърна идиотът дръзнал дори да я докосне в индийка.

- Брате? – дланта на Вукашин върху рамото ми успя да ме сепне. Затворих очи щом вълната от шок премина през мен и когато отново ги отворих трябваше да ги присвия и да наклоня глава настрани. После ги отворих широко..

- Емилия, Дениславе, хайде идвайте! – друг глас изгълча от долу и онези двамата се обърнаха. Това ме сепна. Примигах и дори поклатих глава, сякаш за да се убедя че това беше истина

- Всичко наред ли е?

- Да. – беше ми трудно да намеря гласът си. - Да, всичко е наред. – отвърнах вяло и се разминах с него. Върнах се при колата и се качих вътре, трескайки вратата след себе си. Преджобих се трескаво за кутията си цигари и нервно лапнах една докато задържах копчето за сваляне на прозореца. Цигареният дим ми приседна и загорча, но го насилих към дробовете ми, а остатъкът издишах през прозореца. Божичко, какво се случваше с мен?

...

https://youtu.be/ecSyiXLaBJw

Дъвчех внимателно зеленчуците в салатата си и преглъщах с глътка ракия докато музиката галеше ушите ми. Светлината в кафаната ми беше приглушена и беше задимена от всичките запалени цигари, но това не ми пречеше. Ако нещо дори ме отпускаше. Надигах чашата си вече леко некоординирано, а цигарата гореше между пръстите ми докато гледах певицата на сцената как мъчеше песента. Не можеше да пее. Гласът ѝ не беше хубав. Не беше като този на Милица. А, на песен като тази не можеше да се излага по този начин. Изтръпнах щом взе поредният фалшив тон и тропнах с юмрук по масата. Това сепна всички, най-вече и псевдо певицата. Станах от мястото си и се запътих към подиума където беше бенда.

- Господине – младата певица писна щом се приближих. Всичко потъна в тишина.

- Като не можеш да пееш не ти е тук мястото. Само ми убиваш настроението. Марш!

- Пусни ме!

- Мълчи! – хванах я по-здраво за ръката и свирнах към охраната. Двамата огромни мъже хванаха госпожицата и я отведоха.

- Някой тук да може да пее? За предпочитане жена. – попитах на микрофона и хората се спогледаха един друг. – Някой може ли да пее в шибаната кафана, пичка ви майчина или да си викам моя бенд?

От тълпата се вдигна плахо една нежна женска ръка и аз се ухилих.

- А, най-накрая! Благодаря! Заповядай. Как ти е името?

- Габриела.

- Ааа, Габриела! Заповядай, моля.

Блондинката се изправи и токчетата ѝ затракаха по дървеният под. Подадох ѝ ръка и тя се качи при мен. Дръпнах я по-близо до мен и залепих устни за ухото ѝ, а тя цялата се изпълни със страх.

- Искам да ми изпееш Dokaz на Цеца и ако ти не можеш да я изпееш...чао.

Преглътна. Скова се и единствено успя да кимне, а страхът който струеше от нея ме захранваше.

- Късмет. – усмихнах ѝ се зловещо и ѝ подадох микрофона, а тя го пое с трепереща ръка. Пъхнах ръце в джобовете си и подсвирквайки се върнах на масата си докато тя тестваше звука.

Акордеонът първи се чу, след него и барабаните, тромпетът и цигулките.

- Imas ruke kao svestenik, а srce bez milosti, tvoja ruka zna da miluje, Al' ne zna da oprosti.

- Dokaz, ja sam ti zivi dokaz kad dvoje ljubav ubiju samo jedan kaznu snosi! – запях с пълно гърло и се изправих, а столът падна на земята зад мен. - Dokaz, dacu ti zivi dokaz, кada ti budu javili дa voda nesto nosi!

...

- Пиян си. – с размазан поглед видях Вукашин да сяда пред мен.

- Пиян? Кой е пиян? – поднесох чашата ракия към устните си.

- Пиян си. Нека те водя към вас.

- Не съм пи-ян. – целият подскочих щом изхълцах. Олях се с алкохола, но това не ми попречи да направя втори опит.

- Човек, напил си се до безпаметност. Хайде, нека те заведа у вас. – изправи се и дойде до мен.

- Пусни ме, пичка ти майчина! – махнах с ръце в знак да ме остави.

- Danima, nocima, trazim zenu sa zelenim ocima

(Денем, нощем търся жена със зелени очи.)

- Ranjen orao bez tebe sam ja, vatra bez plamena, zar bez pepelа! - запях с певицата и се изправих на крака, олюлявайки се. - Ko te krije, nek je proklet, na kraj sveta naci cu te ja, ja sam covek koji dobija!

(Ранен орел без съм аз, огън без пламък, жар без пепел! Който те крие нека е проклет и на краят на света ще те намеря, аз съм човек който е свикнал получава!)

- Bez razloga pravog ti si otisla, pola moje duse kradom nekud si odnela! Okrenut cu nebo, negde moram da te pronadjem! Volim te, cekaj me, cuvaj se za mene! Molim te, cekaj me, naci cu put do tebe!

(Без истинска причина ти си тръгна и половината ми душа крадешком някога отнесе! Ще преобърна небето, но някъде трябва да те намеря! Обичам те, чакай ме, пази се за мен! Моля те, чакай ме, ще намеря път до теб!

*Милица*

Взех си матурите с отличие. Не че някой очакваше нещо по-различно от мен, де. Както и всички очакваха да запиша медицина по същият начин по който брат ми записа строително инженерство под натискът на нашите. Можеше и да бяха казали, че вече няма да ме натискат толкова, но това далеч не беше така, защото те все още живееха с илюзията че аз в действителност ще запиша да следвам медицина. Нищо лично, но никога не съм била човек на науките, винаги съм била човек на езиците и музиката, и театърът разбира се, но в училище нямахме такъв предмет. Единственото ми докосване с него беше в училищните пиеси, които играехме в училище с театралният клуб.

Изпуфтях щом поредната тъпа песен започна и побързах да я сменя или поне опитах, защото брат ми веднага ме плесна през ръката.

- Ау! Идиот такъв!

- Тази песен само да си я пипнала и ще те оставя на пътя. – мъжът ме изгледа сериозно, а аз завъртях очи.

- Слушаш тъпа музика!

- За всеки случай е много по-добра от тези вашите нови извращения.

- Ти си само шест години по-голям от мен, тъпако.

- Ще те оставя на пътя, казах ти нещо. – погледна ме предупредително с бялото на окото си докато хвърчахме по пътя. По същият онзи път на който се срещнахме с Бранимир. Усетих как устните ми се разтегнаха в усмивка ненадейно. Не трябваше да продължавам да се сещам за него, а ето вече бяха минали повече от две седмици и аз не спирах да го правя. Не ми излизаше от главата. Отказваше да го направи. Беше се загнездил надълбоко в съзнанието ми и докато се усетя спрях и да спя. Чувствах се...чувствах се влюбена. Лошото беше, че бях влюбена в непознат, който повече никога нямаше да видя. И това ми действаше зле на и без това кофти настроението. Част от мен таеше надежди, че красивият непознат ще изскочи пак от нищото и този път ще ме отведе към залеза, но другата, песимистичната част, знаеше че това нямаше как да се случи и той отдавна беше забравил за мен и в момента сигурно дори ходеше с някоя хубава, тунингована мацка, някоя по-близо до неговите години, а не такава която по неговите години беше все още дете. Тази мисъл остави горчив вкус в устата ми и се намръщих. Остъргах език в предните си зъби, за да се отърва от горчивината сякаш беше истинска.

По дяволите, Милица, стегни се! Казах си наум. Вода! Имах нужда от вода, защото беше явно че ме е напекло слънцето в този таралясник, който дори климатик нямаше. Взех бутилката си вода и я надигнах, изпивайки почти половината на един път.

- Хайде, не се наливай с вода, ако обичаш защото после пак ще искаш да ти спирам на бензиностанцията.

- Напомни ми защо изобщо ти ме караш, като не спираш да мрънкаш и в шибаната ти трошка дори един климатик няма?

- Това не е трошка, а е36! Образовай се малко!

- Да, де същото каквото казах и аз.

- Ще ти ударя един шамар.

- Ще те съдя за домашен тормоз. – измерих го предизвикателно с поглед. – И ще кажа на нашите, че не смяташ дори не смяташ да се занимаваш със строителство. Или каквото и да било инженерство. Работата при брат ми беше същата като при мен – нашите искаха едно за нас, а ние – друго, но разликата бе там че Никола нямаше топките да се опълчи на нашите и взе че записа това което те искаха, но така и не смяташе да го работи. Неговата страст всъщност беше дърводелството. Обичаше да се покрива целият в дървесни стърготини още от малък, но разбира се нашите се погрижиха да подтиснат това негово желание и за момент наистина мислех, че бяха успели, но в момента в който ми сподели че не се е отказал се успокоих. С брат ми не бяхме от най-близките вече, за жалост, но нямаше да излъжа ако кажа че той беше най-нормалният вкъщи. Обичаше да ми се прави на втори баща и това бе все още нещо, което не можех да изкореня от него и ме дразнеше, но предполагам идваше с товарът на това да бъдеш по-голям брат.

- Кажи им и аз ще им кажа, че няма да те карам да записваш медицина, а актьорско майсторство. – веднага ме контрира. Мамка му!

Въздъхнах и скръстих ръце, облягайки се на седалката веднага. Нацупих се веднага и въпреки това смених тъпата песен. Усилих щом разпознах „Tu tu tu" на In Vivo и се облегнах отново, облягайки глава на прозореца и започнах да си припявам.