СЪРАТНИЦИ, ПОНЕЖЕ СЪМ ДОБРА КАКА НА ВАШЕТО ВНИМАНИЕ ПРЕДСТАВЯМ ЕДНА ЛЮБИМА МОЯ ГЛАВА, КОЯТО СЕ НАДЯВАМ ДА ВИ ХАРЕСА. ДОКАТО ИМА ГЛАВИ ЩЕ КАЧВАМ ПЪК ПОСЛЕЕ...КОТ ТАКОА, ХД.

АКО ГЛАВАТА ВИ Е ХАРЕСАЛА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ЩЕ ПОЛУДЕЯ АКО ТЕЛЕФОНА МИ ОЩЕ ВЕДНЪЖ САМ НАМАЛИ ЗВУКА ДОКАТО СЛУШАМ КАКА ВИ МИЛИЦА ИЛИ ЦЕЦА.

И Е НАЙ-ДЪЛГАТА ДОСЕГА САМО ДА ВМЕТНА.

-      Како, како, ще ходим ли да играем на топка? – детският глас я накара да отвори очи и това сложи край на дрямката ѝ. Не че можеше да заспи от болки, но поне почиваше.

-      Не сега, слънчице. Не ми е добре.

-      Какво ти е? – малкото момченце побутна кака си с ръка и впери очите си в нея питащо, гласът му лъщящ от притеснение.

-      Женски проблеми. Хайде тичай да играеш навън. Батко ти сигурно е там. Рита с момчетата.

-      Добре, како. – момченцето я целуна по бузата, но не тръгна преди и тя да целуне него. Изтича навън, а тя въздъхна. Обичаше децата. Винаги гледаше да помага с каквото може на малките, четеше им приказки, пееше им, успокояваше ги когато са разстроени, промиваше раните им когато паднат или просто прекарваше време с тях.

-      Миличка, може ли за малко? – любезната възрастна жена почука на касата на вратата на спалното помещение и това привлече вниманието на момичето.

-      Да, лельо. – надигна се в леглото, слагайки възглавница на корема си за да облекчи болката в него. Мразеше тези дни от месеца.

Възрастната жена изглеждаше щастлива и приседна на леглото до момичето с усмивка на лице.

-      Защо си се нахилила така?

-      Имам новини.

-      Ооокей?

-      Приготви се.

Поради някаква причина не ѝ харесваше на къде отиваше разговора. Шестото ѝ чувство никога не ѝ бе изневерявало.

-      Открихме баща ти. По-скоро той те намери.

-      Какво? – момичето възкликна. – Имам...имам баща?

-      Да, миличка. И той иска да те вземе при него.

Божичко! Не можеше да повярва на чутото. Да открие семейството си беше всичко, за което беше мечтала. И сега мечтата ѝ се бе сбъднала, само че остави лош вкус в устата ѝ. Ако си тръгнеше това значеше че оставяше любимият си тук сам. Или пък...ако баща ѝ беше добър човек би могла да го помоли да вземат и него. Така пак щяха да бъдат заедно.

-      Как се казва? Как изглежда? Видя ли го?

-      Успокой се, момичее. Видях го, да. – възрастната жена се засмя и сложи ръка върху крака на момичето.

-      Името му е Велко. Бих казала, че приличаш на него. Има две деца по-малки теб, жена му изглежда много мила. Ще имаш семейство, миличка.

Семейство...това беше всичко за което беше мечтала, но искаше ли го ако то но включваше любимият ѝ?

...

-      Ииии, гол! – момичето наблюдаваше приятеля си с усмивка на лице и заръкопляска. Той се обърна ѝ и показа онази широка бяла усмивка, която бе запазена само за нея.

-      Това беше за теб, любима моя. – той ѝ се поклони като някаква кралска особа и тя завъртя очи. Дотича до нея така както бе гол до кръста и мускулите му изпъкваха. Беше слаб, но мускулест защото тренираше  всеки ден усилено на лостовете. Приведе се за целувка, но тя набръчка нос щом миризмата на пот я лъхна.

-      Потен си.

-      Прощавай, принцесо. Вярно, че вие като се изпотите миришете на рози.

-      Идиот. – завъртя очи на коментара му. – Може ли да поговорим?

-      Слушам.

-      Не тук, някъде...насаме.

-      Оооо, разбрано. – дяволити пламъчета се появиха в очите му, а на лицето му намери място една хищна усмивка и тя разбра какво минаваше през момчешкият му ум.

-      Не товаааа. Просто ела. Важно е.

-      Добре де, леле, много си сприхава днес. Вярно, че си в цикъл ама чак пък толкова.

Тя му хвърли един укорителен поглед и той веднага млъкна, но не и без да промърмори „Боже, помогни ми с тази жена." под носа си.

Отидоха отзад където нямаше никого и момчето извади смачкана кутия цигари, която беше измъкнал от пазача и тя направи физиономия. Хич не харесваше този негов навик, но колкото и да му говореше той не правеше нищо по въпроса, а казаното от любимата му влизаше през едното ухо и излизаше от другото.

-      Е, какво има? Познавам този поглед. Какво те мъчи, кукло?

Седна на стъпалото, а той клекна в краката ѝ.

Момичето си пое дъх и отмести поглед от него, но на него това не му се понрави и подпъхна два пръста под брадичката ѝ, карайки я да го погледне.

-      Какво има, кукло? Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш? – гледаше я настоятелно с черните си очи.

-      Аз...имам баща.

-      Разбира се, че имаш, глупаче. Кой мислиш те е направил? – засмя се, но на нея хич не ѝ беше до смях.

-      Не товааа. Наистина имам баща и той знае за мен. Намерил ме е.

-      Но това е чудесно, любима. Защо не се радваш?

-      Иска да ме вземе.

-      Оу. – усмивката замръзна на лицето му. Да, точно така „Оу".  Той се отдръпна от нея първи и се изправи. Можеше да види болката в очите му и това накара сърцето ѝ да се свие в гърдите. – Значи си тръгваш?

-      Виж, аз –

-      Не. Нека не го правим по-трудно отколкото е. Просто върви. Не ми дължиш обяснения или нещо подобно. – завъртя се на пети и започна да се отдалечава, а тя скочи на крака.

-      Бебе, аз –

-      Просто върви! – извика в отговор.

-      Изслушай ме просто! – неусетно сълзите бяха закапали от очите ѝ докато тя тичаше подир него.

-      Няма какво да слушам! Върви! Върви при семейството си!

Но ти си моето семейство. Накрая просто спря и избърса сълзите от очите си.

...

Момчето се взираше в ресторанта от отсрещният тротоар целият изпълнен с ярост. Орелът беше кацнал на рамото му и седяха притихнали в тъмнината. Гневът бе разял всяко негово кръвно телце и сега той се стичаше по вените му вместо кръв докато гледаше негодникът как се забавлява с близките си.  Ръката която стискаше черното оръжие трепереше. И той самият трепереше. За пръв път се докосваше до пистолет и честно казано не знаеше какво да го прави. Не знаеше дори какво прави тук пред това скъпо заведение, което бе в снобарската част на града, където той можеше да се закълне че не беше и стъпвал но поради някаква причина го познаваше и намери ресторанта с лекота. Беше го планувал от толкова много време. Всяка една своя крачка той беше планувал и знаеше какво ще е случи няколко хода напред. Знаеше откъде да избяга в случай че нещата се объркат и ченгетата го подгонят, но това беше в краен случай. В оригиналният план думата „ченгета" не присъстваше Прохладната есенна нощ беше спокойна. Нямаше никой по улиците. Единствените звуци идваха от птиците и колите които се чуваха в далечината. И това му харесваше. Той харесваше тишината и спокойствието още от съвсем малък и понякога се чувстваше много по-възрастен от крехките си петнадесет години.

Петнадесет години които се усещаха тройно, ако не и повече. Може би се дължеше на факта, че бе израсъл в дом и от няколко седмици насам се налагаше сам да се грижи за себе си, като препитанията му не бяха особено законни. На петнадесет момчетата трябваше да се интересуват само от футбол и мацки, но не и той. Него това никога не го беше вълнувало. Нормалните петнадесет годишни момчета не трябваше и да бъдат пред ресторанта в който Белязания празнуваше рожденият ден на големия си син с пистолет в ръка, но той го правеше и не беше от нормалните петнадесет годишни момчета. Поради някаква причина таеше силен гняв към този мъж колкото и опасен да беше той.

Нещо в него го караше да иска да го унищожи, да унищожи всичко ценно за него. Не знаеше защо и той самият, но един глас му го нашепваше. Намираше го за трудно да го опише. Не знаеше какво е точно – дали беше съвест или дяволът на рамото му, но този глас беше там още откакто се беше родил. Не го оставяше и за секунда, на моменти дори мислеше че само той е до него и не би го изоставил никога. Беше странна утеха, но пък беше по-добре от нищо

Дланта му се изпотяваше и прокле тихо под нос.

Хайде, човече. Не си бил целият този път дотук напразно. Не бъди путка.

Не съм путка! Затвори очи и си пое дъх. Зареди пистолета си свали черната маска по лицето си, скривайки се от света

-       Не съм путка.- прошепна и прекоси разстоянието до отсрещният тротоар. Взря се в пияният възрастен мъж, чието мазно лице беше зачервено и гневът заклокочи още по-злокобно у него.  Премести погледа си и до мъжът до него, който изглеждаше също толкова пиян колкото до баща му и тъкмо духаше свещите върху тортата си. Нещо което той никога не бе имал. И това беше заради дебелият старец от другата страна на стъклото. Челюстта му заигра и вдигна пистолета. Никой не обръщаше внимание, защото всички бяха прекалено заети да се прехласват по рожденика и да ръкопляскат.  Прицели се. Затаи дъх. Беше като рефлекс. Дори не осъзна кога показалецът му се беше свил и стъклото се пръсна, а първият куршум бе сполетял сина на Белязания. Тялото му се изпълни с адреналин след първият изстрел и сякаш някаква нова сила задвижи тялото му. Мозъкът му изключи и задвижван изцяло от жаждата за кръв той стреля наред. Писъците отекнаха наоколо, но това не го спираше. Наслаждаваше се дори. Синът на боса падна на земята мъртъв в ръцете на баща си. Някои от гостите се разбягаха, а други викаха за помощ. Глупакът викаше охраната си, но те се бавеха.

Момчето пристъпи през витрината и стъклата изхрускаха под износените му кубинки. Гилзите се търкаляха по пода, а той ходеше бавно и грациозно с високо вдигната глава и дишащ тежко. Дори музиката не беше спряна. Dokaz свиреше през колоните необезпокоявано сякаш нищо не се случваше.

-       Какво направи, пичко? – Белязаният изрева, а момчето единствено се подсмихна. – Уби сина ми! Ти уби сина ми! – вече беше на крака и насочил пистолет срещу него, но той изглеждаше неповлиян. Не каза нищо, ами просто вдигна пистолетът си и го простреля. Кракът на босът поддаде и туловището му се сгромоляса на пода и той зави от болка. Вдигна оръжието си отново, но момчето го изрита от ръката му и отново насочи дулото на пистолета срещу него и се взря право в помътнелите му очи.

-      Нито. Дума. Повече. – процеди през зъби.

-      Какво искаш? Пари ли? За това ли е всичко? Пари ли искаш? Колко? Кажи цифра и нули и ги имаш. Само не ме убивай.

Жалко подобие на мъж. На баща дори. Ако това беше той и бяха убили неговото дете щеше сам да си пръсне мозъка пред това да умолява някого да го пожали.

-      Жалкар.

-      Кой си ти? Какво искаш от мен?

Искаше да знаеш кой съм аз? Момчето беше непоклатимо. Дори със удоволствие би се представил. Искаше лицето му  да  беше последното нещо, което той щеше да види. Със свободната си ръка вдигна маската от лицето си и се показа, а щом го направи очите на Белязания се изпълниха със страх. Наблюдава със задоволство как цветът се отдръпна от лицето му сякаш бе видял призрак.

-      Не! Не може да  бъде! Аз те убих. Убих те! Не може да е истина това!  Не! Не! Не!  – клатеше глава и говореше истерично и това вече започваше да дразни момчето.

-      Приятно ми е, викай ми Орела. – беше всичко което каза преди да му подари още един куршум, но този път между очите. На тръгване единствено остави купчина врабчови пера, като следа от себе си и орловият крясък огласи улицата преди и двамата да изчезнат в тъмнината.