ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ГЛАВАТА Е КЪСА, НО ПИСАНЕТО МЕ ОТВЕДЕ ДОТУК.  ПРЕДПОЛГАМ И СЛЕДВАЩИТЕ ГЛАВИ НЯМА ДА СА ОТ НАЙ-ДЪЛГИТЕ, НООООО....СИТУАЦИЯТА ГО НАЛАГА ПРЕДПОЛАГАМ. 

НАДЯВАМ СЕ ВЪПРЕКИ ТОВА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ЮРОШ ДАВА НА НЕСА ИГРАЧКИТЕ СИ. 

ЕНИУЕЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙ

*Бранимир*

(Април, 2021)

- Юроше, дай ми тресчотката от гаража. – обърнах се към сина си докато се мъчех да оправя атевето му.

- Кое?

- Тресчотка. Едно такова дълго дето се върти. Ще го видиш

- Ааа. Къде е?

- В червената кутия в гаража. На бюрото

- Добре, тате. – изтича вътре, а аз хвърлих гаечният ключ и избърсах ръцете си от маслото. Запалих цигара и седнах на земята докато чаках малкият да се върне. Служебният ми телефон извибрира от джоба и това никак, ама никак не ми хареса. Изкарах го от джоба си колкото да видя кой е и щом го направих веднага набих червената слушалка и го изключих съвсем. Нямах намерение днес да се занимавам с работа. Неделя беше ден за семейството.

- Какво?

- Нищо. Милошевич беше. – отговорих на Калоян докато си дръпнах от цигарата с присвити очи.

- Чудя ти се на акъла как така още му играеш по свирката.

- Не играя по ничия свирка, брате. Законът на джунглата, няма как.

- Ето, тате. – Юрош изтича обратно при нас и ми подаде...тръбен ключ.

- Не това, бе тате. Тресчотка ти казах. Стой при чичо ти Калоян. Ей, ако сам не си свършиш работата не става иначе.

Взех си каквото ми трябваше и когато се върнах отвън видях, че Милица и Дарина бяха излезли с вече будните близнаци, като Ванеса беше в ръцете на баща си и Юрош ѝ досаждаше. Усмивката се настани на лицето ми. Можех да ги видя тези двамата заедно в бъдеще. Синът ни не беше от най-общителните деца, а да го видиш пък да си играе с някое момиче беше просто абсурд, но с Ванеса...макар и тя да беше само на две, той се държеше различно към нея. Играеше си с нея, дори ѝ даваше играчките си и не взимаше нейните най-важното. Имаха някаква връзка. През годините се бяхме сближили с тях и дори вече можехме с Милица да ги наречем близки приятели. Вярно бяха много по-малки от нас, но пък може би и затова се сближихме толкова. Имаше потенциал в това момче, е вече беше семеен мъж, но за мен си беше момче. Още веднага ми направи впечатление как ме слушаше внимателно и блещеше очите си към мен докато говоря сякаш му бях баща и се стараеше да попива всичко каквото му казвам. Постарах се да го науча да не прави същите грешки като мен на младини и май се справих и не можех да бъда по-горд.

- А, ето те и теб. Тъкмо се чудех къде си.

- Ето ме в пълната ми прелест. – засмях се и целунах жена си по бузата.

...

- Тате, тате, един дядко те търси.

- Какво? – усмивката от казаното секунда по-рано замръзна на лицето ми и се взрях в сина ми. – Кой?

- Бива ли така да не вдигаш, момчето ми? Притесних се. – точно този който се притеснявах да не е застана зад сина ми заедно с три горили.

- Какво правиш тук? – изправих се от стола си. Приберете се вътре с децата. Казах на Милица с поглед и тя го предаде на Дарина и двете с нея взеха децата и се прибраха вътре във вилата веднага. Генерала седна на единият свободен стол, а на мен ръцете ми свиха в юмруци. Това не беше на добре.

- Няма „Добре дошъл", няма „Заповядай", така ли?

- Карай направо, Милошевич. Защо си тук? Много добре знаеш, че в неделя ме няма. – седнах обратно на мястото си и скръстих ръце.

- Гробарю, здравей! Драго ми е да те видя. Пораснал си. – старецът се обърна към Калоян при това на почти перфектен български.

- И на мен. – Калоян промърмори.

- Съжалявам, че ви прекъсвам обяда, момци, но беше неотложно.

- Каквото и да е може да почака.

- Не бързай толкова с решенията, Бранимире. – лъвската глава на бастуна му се взря в мен. - Това ще те устрои добре, теб също ако изявиш желание. – погледна към Калоян.

- Не ме интересува, Милошевич. Казах ти. Неделя е ден за семейството.

- Другата неделя. Ще имаме огромен удар в историческият музей.

- Другата неделя е Великден.

- Именно.

- Не става. Няма да съм в града.

- Ще бъдеш.

- Не, няма. Казвам ти вече за не знам кой път „Неделя е ден за семейството", още повече е и Великден. Пропуснах раждането на сина си заради теб , няма да пропускам и празниците ни.

- Знаех си, че тази курва ти влияе зле и ти го казах още преди години, Бранимире...- изцъка с език и на мен кръвта ми закипя. Нямаше да стоя и търпя обиди по адрес на Милица.

- Какво каза?

- Каквото чу.

- Разкарай се от къщата ми.

- Не се прави на заплашителен, не можеш да ме впечатлиш.

- Казах да се разкараш от шибаната ми къща, Милошевич! Сериозен съм. Разкарай се преди да стане грозно.

- Ще съжаляваш за тези думи, Груйч. Ще съжаляваш.

- Да ти еба майката. – изпсувах докато му гледах гърба, а той креташе едвам-едвам.

...

Обичах да се събуждам до нея. Обожавах дори. Доста късно в живота си разбрах, че нищо не беше по-топло от прегръдката на любимата жена и бях шибан късметлия да усещам тази топлина вече девет години. Притиснах я по-близо до себе си и се усмихнах, а нея я чух да въздиша щастливо тихичко.

- Трябва да будим Юрош за детска.

- Пет минути още. – облегнах брадичка на рамото ѝ и тя се засмя. Завъртя се по гръб и аз се взрях в сънените ѝ очи, а палавата усмивка беше точна реплика на моята. Погалих устните ѝ с моите и пръстите ѝ веднага намериха своето любимо място, а именно косата ми. Палавото ѝ краче накара космите по бедрата ми да настръхнат и вече умът ми заработи на нова честота. Завих ни целите през глава. Щяха да са повече от пет минути.

...

Влязох в офиса в настроение. Все пак нямаше нищо по-хубаво от сутрешен секс в понеделник. Даваше невероятен старт на седмицата ти, особено ако сексът беше качествен а с Милица той винаги беше. Танцувалната ми походка и подсвиркването бяха в състояние да привлекат всички погледи на служителите ми, но като по чудо ми беше да не казвам през кое. Тези хора сякаш не бяха виждали щастлив мъж.

Влязох в офиса си и първото нещо, което ми направи впечатление беше червената подаръчна кутия на бюрото ми с бяла панделка. Свъсих вежди.

- Мария, някой да е влизал в офиса ми? – отворих вратата и се провикнах към секретарката ми.

- Не, шефе. Защо? – изглеждаше убедена в думите си и аз проклех наум.

- Нищо. – затворих вратата отново и се приближих до кутията. Взех я на ръце и ми се видя лека. Хммм. Доближих я до ухото си, но отвътре не се чуваше нищо. Единствено миришеше зле.

Дръпнах единият край на панделката и тя се развърза. После я отворих и когато това стана ми се прийска да не го бях правил. Сърцето ми спря за момент. Пуснах кутията на пода като попарен, отстъпвайки назад и усещах как губех почва под краката си докато гледах как двете орлови глави се изтърколиха на пода заедно с мъртвото малко.