СЪРАТНИЦИ, ДОКАТО ИМА ЗАПАС Е ЛЕСНО НО ПОСЛЕ...ПОСЛЕ КАТО СВЪРШИ ТОЙ НЕ ЗНАМ КАКВО ЩЕ ВИ ПРАВЯ, ХД.

НАДЯВАМ СЕ ТАЗИ ГЛАВА ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО  ХИЧ НЕ СЪМ СЕ НАСПАЛА И ДНЕС ВМЕСТО КРЪВ ВЪВ ВЕНИТЕ МИ ЩЕ ТЕЧЕ КАФЕЕЕЕ.

ЕНИУЕЙЙЙЙЙ ЛОВВ

ЕНДЖОЙЙЙ

Трепереха от притеснение. И двамата не знаеха какво точно правеха, но се усещаше правилно. Искрите бяха там, любовта също, желанието и то. Никога не ги бяха напускали.

- Не е нужно да го правим, ако не искаш или не си готова.

- Не. – тя поклати глава и обхвана лицето му в ръка. Той затвори очи, отдавайки се на топлината която извираше от любимата му. – Май ти си този, който не иска.

- Не! – прочисти гърло и обра тона си. – Не. Искам. Много искам...

- Но?

- Не искам да те боли заради мен. – най-накрая той призна и тя се усмихна.

- Хеййй, погледни ме. – накара до да я погледне в очите. – Искам го с теб, само с теб, защото те обичам. Чуваш ли? Обичам те.

- И аз те обичам, кукло.

- И аз те обичам.

- Само това искам да чувам вече. - гласът му беше тих шепот и опря чело в нейното. Стисна зъби  и челюстта му заигра.

- Само това?

- Да, само тези две думи. - потвърди.

Сърцето ѝ нарасна в гърдите. Имаше чувството, че беше чувала тези думи и преди но не знаеше кога и къде. Сляха устни в изгаряща целувка и тази нощ душите им се сляха така както и телата за пореден път. Нощта беше тяхна.

...

Въгленът оставяше своите щрихи върху листа и тя гледаше като запленена като всеки друг път чудесата които ръцете на нейният любим правеха. Езикът му беше разделил устните и връхчето се подаваше съвсем леко, но беше достатъчно че да я накара да се изкикоти всеки път щом погледне към него. Както направи и сега. Това го разконцентрира и изкриви линията.

- Jebote! – изпсува и скъса листа от скицника и го смачка без грам жал.

- Е, защо сега го смачка? Беше хубаво. – не знаеше какво рисуваше точно, но беше хубаво. Беше жена всъщност, но не знаеше коя точно защото беше стигнал само до контурите на лицето ѝ.

- Не ме гледай. Не мога да правя нищо, когато ме гледаш в ръцете. – той ѝ се скара щом усети че я гледа.

- Обичам да те гледам докато рисуваш.

- А, аз не.

- Странен си. – тя изпуфтя и се извъртя по гръб. Той се засмя на казаното от нея, защото обичаше да го чува, а и тя му го казваше при всеки удобен случай.

Той облегна глава на ръката си и въздъхна.

- Хайде да избягаме.

- Какво? – момичето се взря в гаджето си сякаш беше ненормален.

- Да избягаме, кукло. – той преплете пръстите им. – Не издържам вече тук. Искам на свобода.

- А, къде ще спим? Какво ще ядем? Къде ще отидем, jebote? Нямаме си никого.

- Аз ще се погрижа за това. Ще работя, ще ни намеря къде да спим. Искам да си бъдем заедно, после да се оженим, ти да запишеш да учиш, да имаме и деца. Сцената те очаква, любима моя.

Мечтата ѝ беше да стане актриса. Още от малка имаше влечение към театъра, а как рецитираше само. Беше само на седем когато рецитираше „Притома" или неговата любима поема „Отчаяна песен".

- Не знам, любими. Още сме прекалено малки.

- Не сме толкова малки.

- Само на петнадесет сме.

- Годините не значат нищо, кукло. Знаеш това.

Знаеше го, но въпреки това не мислеше че беше готова да избяга. Можеше да се чувства много по-стара, но все пак беше на петнадесет и го пишеше и на личната ѝ карта. Както и на неговата. Не беше толкова лесно колкото той си мислеше. Нейният любим понякога имаше склонността да мисли, че може да се справи с всичко, но пътите в които беше надхвърлил възможностите си не бяха малко. Но тя го обичаше такъв какъвто е и не би го сменила за който и да е друг на света.

- Нека поне на шестнадесет да станем.

- Но до тогава има почти цяла година. - той се нацупи.

- Ние сме още деца, любими. Какво ще правим сами навън?

- Ще се обичаме. И ще бъдем свободни. Не искаш ли да излезеш вече от това кафез?

- Прекалено малки сме, за да се оправяме сами. Дори не можем да работим законно. Какво мислиш да ядем? Къде мислиш да спим? Тук може да не е лукс, но предпочитам топлото легло през някой кашон под моста.

- Бъзла.

- Не съм бъзла!

- Напротив! Не искаш да рискуваш.

- Живота си? О, да определено не искам да го рискувам. Като ти се бяга бягай сам. – сложи дистанция помежду им и стана от мекото одеяло, което си бяха постлали. Птицата изграчи до момчето сякаш му казваше, че се беше издънил и той изпуфтя. Жени...обикновено се мразеха, но баш когато не трябваше бяха заедно.

- Кукло, хайде стига де. Извинявай.

Единственото с което го дари беше мълчание и един среден пръст докато влизаше навътре, но той беше по-бърз и я догони.

- Прости ми. – беше я хванал за ръцете в опит да я държи мирна, но тя не го поглеждаше. – Любимааа, хайде стига де. Знаеш, че те обичам.

- Но аз не те вече.

Той се засмя.

- Напротив.

- Не те обичам.

Обичаше го и още как.

- Обичаш ме. Признай веднага. – той обаче не преставаше да упорстваше не защото ѝ вярваше, а защото знаеше че тя го обича с цялото си сърце и просто се правеше на сърдита.

- Не те.

- Обичаш ме.

- Не те обичам, глупако. Сега ме пусни. – завъртя очи.

- Няма! Не и докато не кажеш, че ме обичаш.

- Jao бре! Пусни ме!

- Няма. Ако продължиш ще искам и целувка. – на него му беше забавно съдейки по хлапашката усмивка, която имаше на лицето си и тя го гледаше лошо. Идиот. Но пък беше моят идиот.

- Не те обичам.

- Тогава и аз не те обичам, животно такова. Любимо животно. – заглади един кичур коса зад ухото ѝ и я целуна, а тя колкото и да му беше сърдита не можа да не се усмихне. Обичаше го в крайна сметка.

- И аз теб не те, глупако. Ама грам дори. – отдели се от него само за да му го каже, а той се насмя, но беше само за момент защото побърза да я целуне отново.