ТАЗИ ГЛАВА Е ПО-СКОРО СБОРНА И Е ПОСЛЕДНИЯТ ФИЛЪР, СЪРАТНИЦИ. 

НАДЯВАМ ДА СЕ ВИ ДА ХАРЕСА И ДА СЛОЖИ УСМИВКА НА ЛИЦАТА ВИ, А АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ТЕЗИ ДВАМАТА ИДИОТИ НЕ СЕ ОБИЧАТ, ТАКА КАКВО РУШИ ТРЪГНА ДА БЯГА ОТ МАЙКА СИ И ТАКА КАКТО БРАНКО ВЕЧЕ Е СТАРЕЦ СПОРЕД ЖЕНА МУ, ХД. 

*Бранимир*

(20 май, 2016)

Юрош растеше сякаш със секунди. Докато се обърнем и мястото на онова ревливо новородено имаше още по-ревливо едногодишно, което тъкмо се беше научило да казва „мама" и „тате" и не спираше да ги повтаря. Ооо, имаше и опити и да върви дори които не завършиха благополучно, но нали беше инато същество като майка си и поклати глава и реши да се изправи пак. Не приемаше провали и това можеше само да ме радва. Наблюдавах с усмивка как си играеше с по-малките деца наоколо. Е, играеше беше силна дума по-скоро им взимаше играчките и ги перваше по главата щом не искат да му дадат някоя. Син на майка си...и тя така като не исках да си изпълня нещо ме биеше.

- Юроше, стига си хвърчал с проходилката. Време е да спиш. – беше забавно как Милица му говореше сякаш беше на две или на три и очакваше той да я разбере, а той нашият пич единствено се насмя още повече и натисна бутоните по колата-проходилка и то започна да пищи. От малък знаеше как да процедира щом говори жена. – Юроше, не ме карай да ставам! – взря се предупредително в сина ни, вирвайки вежда но той не изглеждаше повлиян, ама хич. Грешка номер едно, моето момче. – Ей, сега ще видиш ти.

Усмивката на лицето му замръзна и тръгна да бяга с проходилката, но майка му скочи на крака и изприпка с токчетата при него и го хвана, а бебешкият кикот огласи залата на ресторанта. – Ти от мене ли ще бягаш? А, пръдльо? От майка си ли ще бягаш?

- Има нов играч на пазара у нас. – казаното от Адеан ме накара да снема вниманието си от сина ми и жена ми и замръзнах с чаша в ръка.

- Кой?

- Сина на Главния. Подвизава се като Гробаря. – разклати чашата си скъп малц създавайки водовъртеж вътре преди да я надигне и отпие и аз направих същото.

Хммм. Познавах баща му, но доколкото знаех за него той беше още малък. Беше само дете когато убиха Жоро. Но оттогава се бяха минали повече от десет години кой знае колко беше пораснал.

- И какво ще го правиш?

- Ще го наблюдавам. Познавам го от малък, не е лошо дете, не мисля че ще имаме проблеми с него. Ако нещо дори ще ни бъде в полза.

Беше млад, все още можеше да се моделира, но Адеан беше прав би могло да бъде само в наша полза ако го придърпахме към нас. Един враг по-малко.

...

(Няколко седмици по-късно)

- Руши, тихо сега, мамо, защото ще събудим тати, а нали трябва да го изненадаме? - ако тези двамата си мислеха, че ни ги чувам то жестоко се лъжеха. Помъчих се да пропъдя усмивката от лицето си и се обърнах на другата страна, уж за да е по-правдоподобно и точно в това време чух издайническите тихи стъпки на жена ми. А, пък и гръмкото и щастливо „Татееее" бе напълно достатъчно, че да ме „събуди". Както и ударът по главата ми. Това дете щях да го направя боксьор. Болката от негов удар беше като тази след някой спор с майка му.

- Рушиии. – майка му се скара шепнешком. Завъртях се на другата страна и отворих очи бавно, че дори и изпърхах с мигли. Ставах за актьор, мамка му! Мислех че беше редно жена ми да ме вземе да снимам филм с нея. Бях колега мечта. Нито щях да имам проблеми с голите сцени нито нищо, е стига да бяха с нея.

- Добро утро. Каква прекрасна утрин.- извадих най-тънкият си глас, че дори се и протегнах докато се прозявах с усмивка, а Милица се засмя на шеговитият ми е женски маниер. – Ооо, торта?! – възкликнах щом видях шоколадовият десерт. - За мен? Нямаше нуждааа. – махнах с ръка превзето. - На диета съм. Не искам. Не, не, аз хич не искам торта. Добре де, хайде щом толкова настояваш може едно тънко парче. Ама, много малко.

- Някой се е събудил в добро настроение за старец.

За старец? За старец!

- Ама, снощи не бях старец, нали?

- Снощи беше още на тридесет и пет, днес вече си с една година по-близо до четиридесет, моля моля.

Присвих очи заплашително срещу нея и поклатих глава заканително.

- Ще видиш ти после. Само малкият да заспи.

- Шегувам се, мило. – засмя се. - Честит рожден ден, любими мои! Обичам те! – целуна ме нежно по устните и това бе достатъчно, че да възстанови усмивката на лицето ми. Както и тортата, която беше доста по-близо до мен от необходимото. Хмммм. И двата дявола на рамената ми подкрепяха идеята.

- Благодаря ти, кукло. И аз те обичам. – целунах я една идея по-настойчиво, за да я разсея от това което правех и веднъж готов се отдръпнах от нея и намазах носа и устата ѝ с шоколадов крем.

- Глупак! – ахна шокирано и ме цапна през ръцете, а аз се засмях по-доволен от себе си от всякога.

- Ама ме обичаш.

- Не те.

- Обичаш ме.

- Не те.

- Обичаш ме! Признай веднага, защото детето е тук и не мога да прибягна до методите си за мъчения.

- Точно затова няма да призная. – подлата усмивка на устните докара такава и на моите. Божичко, наистина бях случил на жена!

- А, още един Руши искаш ли?

- По-нататък.

- Тогава признай.

- После.

Хммм, добре тогава. Това щях да го запомня.

- И аз не те обичам тогава, животно такова.

- И аз теб не те, глупако. Ама изобщо. – засмяхме се и двамата и се приближихме за целувка по едно и също време, а комбинацията от нея и шоколадова торта беше просто вълшебна.

...

(Коледа, същата година)

Погледнах огромната коледна елха вкъщи и въздъхнах с ръце на кръста щом бях пренесъл и последният подарък под нея. Един час бъхтене за да може после онзи белобрад старец да отнесе лаврите – няма що.

- О, готов си! Чудесно. – жена ми се появи с две нови чаши червено вино и моментално смених намусената си физиономия с усмивка. Дойде до мен и ми подаде моята чаша, а аз я поех от ръката и чукнахме чаши в наздравица преди да ги надигнем. Прегърнах Милица и тя облегна глава на рамото ми. Стиснах я и я целунах по челото преди да се загледам в елхата. Това беше новост за тази къща. Е, новост...слагахме я за пета година под ред. Посрещнахме Коледа заедно за пети път, изпращахме още една година и аз просто недоумявах кога беше изхвърчало това време. Измина за едно щракване на пръст, сякаш вчера се запознахме а всъщност бяха минали четири години и половина оттогава. За тези почти пет години бяхме извървяли дълъг път, главно тя особено в кариерен план. Този месец издаде вторият си студиен албум и разби класациите. Пръскаше се от участия и гостуване в различни шоу програми. Куклата ми превземаше сцената, дори вече я беше превзела защото имаше дует с Ален Исламович. Сега дори снимаше някакъв криминален сериал в който, изненада, пак щеше да играе жена на мафиот само че този път шокиращата част беше че тя го убива накрая.

- Къде се отнесе? – кадифеният глас на моята любима достигна до мен и аз се обърнах цялото си внимание върху нея.

- Замислих се просто колко бързо лети времето и как всеки ден с теб е истински дар.

Устните ѝ се нацупиха и очите ѝ крещяха „Ооо".

- Какво те е налегнала носталгията? – засмях се.

- Просто те обичам, кукло. Не знам дали имаш някаква представа колко много.

- Мисля че имам. – усмихна се и се приближи тя към мен. Устните ѝ погалиха моите, но целувката не беше нищо повече от нежно докосване, което въпреки това имаше силата да разтресе всичко в мен. Толкова години, а дори най-малката целувката се усещаше така сякаш беше за първи път. Беше странно признавам си, защото на моменти наистина можех да се закълна че с тази жена деляхме една душа. Беше ми толкова близка, бях свикнал дотолкова с нея че не можех да си представя живота без нея. Не исках такъв, не само че не можех да си го представя но не го и исках. Никога не си бях представял, че ще имам толкова силни чувства към някого. Никога не си бях представял, че ще се чувствам и толкова пълен...но после дойде тя и започна да запъва празнотата в мен. Истината беше, че се чувствах запълнен откакто тя се появи в живота ми, пасна идеално на тази празнота и я запълни без да оставя дори милиметър или спомен за нея. Единственият спомен за нея беше в спомените ми. Не можех да го обясня, наистина, не можех но знаех че в тази жена, моята жена, имаше нещо специално. Познаваше ме по-добре от самият мен, сякаш бяхме прекарали много повече от почти пет години заедно, сякаш сме били заедно цял един живот. Смеех да твърдя че и аз я познавах. Бях в състояние да познавам какво си мисли и чувства само с един поглед. Беше ми странно как двама човека можеха да се познават толкова добре един друг, но беше и хубаво усещане защото само с един поглед тя разбираше какво ми е и дали да ми се говори или не, защото имаше моменти в които не ми се говореше изобщо и тя разбираше това и не ме насилваше. Даваше ми нужното пространство и щом преосмислех нещата сам отивах при нея.

- Искате ли си сега подаръка или държите да е изненада на сутринта, госпожице Адемович? – Бога ми, как само ми се искаше вече да я превърна в госпожа, но знаех какво ѝ беше мнението по този въпрос. Бях го повдигал неколкократно през годините, но отговорът ѝ беше все един и същ „Не искам брак. За мен е безсмислен."

- Сега нарочно подбуждаш любопитството ми за да не мога да издържа до сутринта. – разсмя се и я последвах. Имаше право. Какво вече казах ме познаваше достатъчно добре, че да знае кога какво правех.

- Понякога се плаша колко добре ме познаваш.

- Това е защото ме позволи да го направя, Брани. И виж все още съм жива противно на това, което ми каза на първата ни среща.

- Как помниш такива подробности?

- Ооо, помня. Помня много неща. Помня и как ме помисли за проститутка. Ама и аз съм тъпа тогава трябваше да ти кажа наистина сума да те видя тогава.

Ха, девствена проститутка това трябваше да се види.

- Пак щях да те взема. Това нямаше да ме откаже. За теб бих дал и цялото си състояние, кукло.

- Обичам те.

- И аз теб. – облегнах глава на нейната и преплетох пръсти в нейните и вдигнах ръцете ни до сърцето си. И двамата въздъхнахме щастливо.