СЪРАТНИЦИ, ПОДНАСЯМ ВИ И ТАЗИ ГЛАВА И ВЕЧЕ СПОКОЙНО МОГА ДА ЗАЯВЯ ЧЕ ТЕЖКОТО МИНА КАКТО И СЪЩЕСТВЕНАТА ЧАСТ
НАДЯВАМ СЕ
ГЛАВАТА ДА ВИ Е ХАРЕСАЛА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО ВСИЧКИ ЧАКАХМЕ ТОЗИ МОМЕНТ
ЕНИУЕЙЙЙЙ ЛОВВВ ЮЮЮЮ
ЕНДЖОЙЙЙЙ

*Бранимир*

Беше неловко. Меко казано неловко. Седяхме в дневната им в пълно мълчание и чакахме шокът на Дарина да премине. Потропвах нервно с крак докато си въртях запалката с пръсти. Беше се минало час откакто дойдохме, час който бяхме прекарали в пълно мълчание след като Дарина се свести и час за който бяхме напълнили два пепелника цигари със съвместни усилия.

- Двадесет и четири години. Двадесет и четири години ви мислехме за мъртви. – тишината най-накрая бе пропукана от Дарина и аз се взрях в нея, примигвайки.

- Ние наистина бяхме мъртви.

- Тогава как така сте тук? – надигна поглед и ме погледна право в очите, настойчиво и най-вече гневно.

- Преродихме се. – Милица отговори вместо мен и Дарина премести погледът си върху нея.

- Моля? – намръщи се. – За толкова глупави ли ни мислите наистина? По-добре да бяхте казали, че наистина сте си инсценирали смъртта, не ни баламосвайте най-малкото поне.

- Не сме инсценирали нищо, jebote!  Мислиш ли, че ще плануваме смъртта на толкова много хора, само за да може да изглежда сякаш ние сме умрели и на всичко отгоре ще оставя детето си за толкова много години? Мислех, че ме познаваш, Дарина.

- Извини ме, че не мога да повярвам на тази налудничава теория! – Дарина повиши тон отново и Милица присви очи гневно. Наежи се веднага и тръгна да се изправя, но аз я дръпнах.

- Престанете и двете! Не дойдохме тук, за да се караме! Приятели сме!

- Бяхме преди да видя как умирате и да ми се явите на вратата сякаш нищо не е станало години по-късно!

- Мислиш, че е много лесно нали? Мислиш, че ни е било лесно да прекараме живота си в дом за сираци, мислиш че е лесно да сънуваме моменти от миналият си живот, да изперкваш щом чуеш изстрели и в главата ти да се появи момента в който умрях, в който загубих детето си, и двете. Мислиш, че е лесно никой да не ти вярва и да мисли че си луда защото помниш, знаеш неща които няма как да знаеш? Че е лесно да отидеш на регресия, да ти ровят в съзнанието за да си върнеш спомените и да получаваш гърчове при всеки по-силен спомен и да бъдеш осем месеца на успокоителни защото не можеш да спиш без тях? Знаеш ли какво е да носиш бремето на два живота, а? Да знаеш, че повечето хора от обкръжението ти са преродени също, защото са загубили живота си на твоята сватба. Да не дава Господ да разбереш никога!

Нещо в погледа на Дарина се промени щом чу всичко това, а Милица беше бясна. Сложих ръка на бедрото ѝ и тя притихна, но очите ѝ на двете бяха насълзени

- Имам нужда от питие. – беше единственото нещо, което Дарина каза преди да се изправи.

- Всички имаме. – Калоян промърмори.

Донесе ни четири чаши и сипа уиски в тях. Дори нямаше време за наздравици, а всеки посегна към своята и я надигна.

- Как си спомнихте? – Калоян попита и аз се обърнах към него. Оставих чашата на масата и потрих ръце.

- Катастрофирахме преди две седмици. Като по чудо се измъкнахме с леки наранявания, но явно нещо се е случило тогава и просто си спомнихме...

- Винаги съм знаел, че това си ти.

- Какво?

- Нима наистина мислиш, че аз не знаех какви ги вършиш? Светна ми лампата още когато убиха Белязания. Врабчовите пера те издадоха, брате. Винаги бих те познал. Пък и преди години ми обеща нещо, не помниш ли? Каза ми, че ще се върнеш.

- Знаел си и не си ми казал?

- Ти дори не си вярваща в Бог пък какво остава да вярваш в прераждане. Пък и никой не трябваше да знае, че това наистина е той защото пак щяха да го убият.

- Опитваха. Многократно. Но им се измъквах всеки път. Сякаш някой ме пазеше. Не знам. Странно беше.

- Важното е, че сте добре и сега сте тук.

- И какво? Ванеса и Юрош все пак са заедно, а? – не можех да не се усмихна.

- Мисля, че всички освен Калоян знаехме че това ще стане. Идваше ми да го нашамаря и двамата, честно ви казвам. Аз ги виждам, че се гледат с влажни очи години наред те нашите ми се правят на ощипани. – Дарина се засмя.

- Важното е, че вече са заедно и са щастливи.

- Определено. Дълъг и трънлив път извървяха, но вече имат Иван и всичко е наред. Да чукна на дърво.

- Ще им звъннете ли? Много искам да ги видя.

- Сега ще звънна на Ванеса.

...

Докато ги чакахме Дарина извади албумите и те ни разказваха всичко случило се през годините. Всички моменти, които бяхме изпуснали. Юрош наистина ми беше одрал кожата, обаче. Беше ми тъжно, че бяхме пропуснали толкова много моменти с него, но небе сякаш и го бяхме искали. Бяха ни разделили без време.

- А, ето тук бяхме на почивка в Италия. Вашият е сърдит, защото му стана лошо и не можа да се качи пак на картинга.

- На колко е тук? – Милица попита, усмихвайки се през сълзи.

- Осем.

- Гледа по същият начин, като теб като се разсърдиш. – засмях се посочвайки малкото ни момче, което беше свило устни, навело глава и гледаше лошо, досущ като някое ядосано теле. Като майка си. Досущ.

- Е, поне едно нещо да е взел от мен. Девет месеца го носих, с един яйчник, накрая даже и със секцио родих и оставаше и едно нещо да не вземе от мен.

- Ооо, не е само това. Ако знаеш какво твърдоглаво магаре е.

- Това е от баща му, не ме намесвай мен. Той с всеки следващ живот по-твърдоглав става.

- Ехоооо, мамоо има ли кафе, че вече не издържам! Зет ти и внук ти пак са се наговорили срещу мен! Скарай им – Мааамка му! – очите на красивата девойка се изпълниха с шок и ужас щом ни видя.

- Какво пак ме храниш, бре жено? Ще има ли една секунда, в която да не мрънкаш за нещо? Аз не знам кога какво не съм – jebem ti mater! – зад нея и застана младият мъж, който изглеждаше точно като мен и аз и Милица се изправихме. Очите ѝ се насълзиха и ръцете ѝ застанаха пред носа и лицето ѝ. В гърлото ме стегна една топка и моите собствени очи плувнаха в сълзи щом видях в какъв здрав, прав, голям мъж се беше превърнал моето орле.

- Ка-какво? Как... - черните очи на сина ни плувнаха в сълзи. – Вие се върнахте?

- Обещах ти нещо преди години, нали сине?

Милица просто проплака и притича до него и хвана лицето му в ръце и го огледа,

- Пораснал си толкова много!

- Май-ко? – гласът на Юрош се пропука и той просто обгърна майка си с ръце и двамата заридаха, а аз и другите просто седяхме отстрани и гледахме, като Дарина бършеше и по една друга сълза.

- Ела тук, бре коравосърдечен идиот такъв! – Милица се обърна към мен и го изхълца, а аз не посмях да не се подчиня.

- Пораснало си, орле, имаш перушина вече. И то каква само. – облегнах чело върху неговото и го ударих гордо по врата, а той се засмя щастливо и ме прегърна. Притиснах двете си най-любими същества до мен и затворих очи. Най-накрая, Господи! Най-накрая бях отново цял. Най-накрая събрах семейството си.

...

Разказвахме всичко отново. Юрош го прие изненадващо добре, нямаше други припаднали което беше добре също и след като бяхме готови с разказа си всички просто седяхме в тишина и единственият който издаваше някакви звуци беше...беше внукът ми. Имах внук. Мамка му, имах внук.

- Аз мога ли само да прекъсна тишината и да кажа, че съм в шок?

- Ванеса! – Дарина се скара на дъщеря си на български.

- Остави я, нормално е да в шок.

- И през всичките тези години вие сте били живи? – сина ни попита, но така и не вдигна глава.

- Да. – Милица потвърди. – Но не помнехме почти нищо. Имахме някакви откъслечни спомени, които се появяваха под формата на сънища но не им обръщахме внимание до миналата есен. Тогава с баща ти се намерихме пак.

- Баща ми...та той е по-млад от мен.  И ти си по-млада от мен. Това е извратено.

- Само физически. Руши, сине, и на нас ни беше странно, но нямам какво да направим. Просто се радваме, че получихме втори шанс и най-накрая те намерихме. Знаеш ли колко ми, ни, беше трудно цялото това време, а? Когато погледна назад и видя колко много години сме изпуснали с теб ми се плаче, и по дяволите, ако щете ми вярвате този живот само това правя, а аз мразя да плача. Не го искахме. Не искахме да те оставяме тогава, не искахме да останеш сирак, но така се случи. Важното е, че сега сме тук и можем отново да бъдем заедно всички...

- Имам нужда от време. Не можете просто да очаквате от мен да ви се хвърля на врата и да забравя всичко. Преродени сте, по дяволите! По-млади сте от мен сега и как се очаква да обясня на детето ми защо баба му и дядо му са по-млади от нас с майка му?

- Мисля, че преувеличаваш малко. – Ванеса се намеси и сложи ръка върху рамото на Юрош и той веднага се отпусна под допира ѝ. Устните ми се разтегнаха в усмивка на тази мила картинка. Беше идентична с мен и майка му. И тя по същият начин успяваше да укроти звяра в мен. Това докарваше истински сълзи от щастие и гордост в очите ми.

- Какво преувеличавам, бе Ванеса?  Родителите ми се върнаха от мъртвите! Същите тези родители, които мислех за мъртви двадесет и четири години!

- Добре, как би се почувствал ако ние бяхме на тяхно място сега и Иван реагираше така? Върнали са се за теб, защото те обичат. Не е сякаш са искали да те оставят или нещо подобно. – не разбрах много от казаното, но хванах няколко отделни думи и от там навързах основните неща.

Той единствено си пое дълбоко въздух и затвори очи. Разкърши врата си и въздъхна.

- Ти ли беше? – идентични с моите очи се взряха питащо в мен.

- Какво?

- Когато убиха Цвеле...ти ли беше?

- Аз бях. – кимнах. Нямаше защо да го лъжа.  – И премиерът убих аз. Онзи ден.

- Значи пак се занимаваш с това? Затова ли ни беше забранено да ходим в Сърбия? – вторият въпрос беше насочен към Калоян. – Ти си знаел?

- Не ви беше забранено само заради това. И знаех...донякъде. Разбрах когато убиха Цвеле, но това тогава не беше баща ти. Бяха други хора, с друг живот, друго съзнание.

- Не бяхме себе си тогава, сине...както каза чичо ти Калоян, ние бяхме други хора и честно казано аз не се гордея с това какъв бях до преди да си върна спомените. Дори и с майка ти не се държах нормално и това никога няма да си го простя.

- Всичко е наред. – любимата нежна ръка докосна моята и ми се усмихна, вдъхвайки ми кураж и аз я стиснах.

- Само вие ли се върнахте?

- Не. Леля ти и вуйчо ти с нас, леля ти Теа също...чичо ти Вук...

- А, Тияна?

- Тияна я намерихме онзи ден. Беше от семейството на Алибегович.

- И сега?

- Сега остана с вуйчо ти и леля ти. Казаха, че ще си я вземат обратно.

- А, баба и дядо?

Милица единствено поклати глава в отрицание и видях зелените ѝ очи отново да се мокрят в сълзи. Беше мой ред да хвана ръката ѝ и да ѝ се усмихна окуражително. Знаех, че ѝ липсват. Личеше си. И също така знаех, че не можеше да си прости факта че не ги оценяваше на времето. Сама ми го каза.

- Искате ли да останете за вечеря?

- Не, Дари, не е нужно. Не искаме да ви притесняваме повече, и без това много ви дойде.

- Глупости! Не сме се виждали от почти двадесет и пет години. Пък не сте гледали и сватбата на тези двамата хубавци. – посочи с поглед към сина ми и Ванеса. – Ванеса, хайде, мамо, ставай да ми помогнеш в кухнята.

- Чакай, и аз идвам. - Милица се изправи и тя и трите изчезнаха в кухнята, оставяйки ни в дневната сами.

...

*Милица*

Беше странно да бъда отново тук. Да, беше ми приятно, но ми беше и странно. Дарина и Калоян бяха възрастни вече, синът ми беше и той вече голям мъж на тридесет години и...имах снаха, имах и внук най-вече. Иван-Калоян беше най-сладкото едногодишно момченце което някога бях виждала, след баща му, разбира се. Можеше всички да казват, че приличал на майка си, но аз знаех по-добре. Това момченце си беше чист Груйч единствено очите бяха същият светъл кехлибар като тези на майка му. Докато бяхме в кухнята, а после и вечерта когато слагахме малкият да спи ни се отвори възможност двете с Ванеса да прекараме малко време насаме. Беше добро момиче, обичаше Юрош и той обичаше нея и това ми стигаше за да бъда щастлива.

- Беше ли трудно?

- Кое? – отделих поглед от малкото орле и се взрях в снаха си питащо.

- Знаеш...всичко това с прераждането. Сънищата...всичко.

- Беше, няма да те лъжа. Но по-трудно ми беше да бъда далеч от детето си и да свикна с мисълта, че съм изгубила другото. Всъщност с второто още не съм свикнала.

- Била си бременна?

- На сватбата бях. Втори месец.

- Съжалявам. Аз и Юрош също имахме проблеми.

- Какви, мила?

- Пет години не можех да зачена. Диагностицираха ме с поликистозни яйчници, когато бях на седемнадесет. Казаха, че шансът ми да имам дете някога е само тринадесет процента. Честно да ти кажа бях се предала. Не мислех, че някога ще имам дете...но Юрош беше упорит.

- Семейна черта.

- Да, започвам да виждам това. Юрош ще свикне, не се притеснявайте. Трябва му малко време. От както се помня все казва как му се иска да сте отново тук. Обича ви. Дори казваш, че би дал всичко да ме запознае с вас, да бъдете на сватбата ни, да видите и сина ни...

- Той е късметлия да те има. – протегнах ръка и я поставих върху нейната, а тя се взря в мен с умиление.

- А, той е късметлия да ви има обратно в живота си. Просто му трябва време да го осъзнае.