ШОК! УЖАС! КАКА ВИ Е ТУК! ЖИВА Е!!! НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ. 

СЪРАТНИЦИ, НЯМА КАКВО ДА СЕ ОПРАВДАВАМ...НЯМАШЕ МЕ ТАЗИ СЕДМИЦА, ЗАЩОТО ПЪРВО ЧЕ НЯМАХ МНОГО ВРЕМЕ И ВТОРО ИМАХ НУЖДА ДА СЕДНА И ДА РЕША НАЙ-НАКРАЯ КАКВО ЩЕ ПРАВЯ С ФИНАЛА, ЗАЩОТО ПРОСТО СИ СЪСИПАХ НЕРВИТЕ ПОКРАЙ НЕГО. ТОВА Е ВСИЧКО, КОЕТО МОГА ДА КАЖА ЗАСЕГА, ОБАЧЕ. 

МУЗАТА МИ СЕ ВЪРНА И ВИ НАДРАСКАХ ТАЗИ ГЛАВА, КОЯТО РАЗДЕЛИХ НА ДВЕ ЗАЩОТО НЕУСЕТНО СТАНАХА 15 СТРАНИЦИ И ДОРИ НЕ Е ГОТОВА И ВИ ПУСКАМ ЕДНА ЧАСТ ОТ НЕЯ СЕГА, А ДРУГАТА ВЕДНАГА ЩОМ Я ДОВЪРША. 

НАДЯВАМ СЕ ДА ВИ ХАРЕСА И АКО Е ТАКА ЗНАЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИТЕ - ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ, ТАКА КАКТО МИЛИЦА ИСКА ПАНИРАНИ ТОПЕНИ СИРЕНЦА СЪС СЛАДОЛЕД И СЛАДКО ОТ БОРОВИНКИ, ХД. 

ЕНИУЕЙ, ЛОВ ЮЮЮЮЮЮЮЮ

ЕНДЖОЙЙЙЙЙЙЙЙЙ

*Милица*

(Май месец, 2015)

Бях едно нетърпимо кълбо от нерви, което беше бременно в деветият месец и всеки момент очакваше появата на първото си дете. Честно казано, ако преди три години някой ми беше казал че ще посрещна двадесет и първият си рожден с корем два метра пред мен щях да му се изсмея в очите ли да му забия един шамар, за да се осъзнае какви глупости говори, но ей ме на – в последните дни на бременноста (да се надяваме) и в повече от щастлива връзка...с мафиот. И то не с кой да е мафиот, ами с Великият Бранимир Груйч „Орела". Но той беше това само извън къщи, за което му бях безкрайно благодарна, защото вкъщи той беше просто Бранимир – бъдещият татко Бранимир, който още от сега беше заринал детската стая с играчки и се беше погрижил за комфорта и на двама ни. Майка също беше тук, тъй като тропна с крак и каза че ще дойде да ми помага, тъй като това ми е първо дете и не бях имала близки срещи с деца досега освен с Тияна, но там беше различно. Никога не бях правила нещо различно от това да си играя с нея, да я храня, да ѝ сменя някой друг памперс или нещо подобно. Сега беше различно, защото бременната бях аз и се очакваше съвсем скоро да родя.

Терминът ми беше двадесет и първи – точно десет дни след моят рожден ден и вече и двамата бяхме останали без търпение, защото имаше два дни до тогава. Като се има предвид колко месеци опитвахме ли опитвахме и всички отрицателни тестове, които бяха минали през ръцете ми за това време. Имаше моменти в които си мислех, че никога няма да видя две черти, или дори едната бледа, за която преди години си изревах очите щом видях. Но тогава бях млада и глупава и изобщо не си давах сметка за нищо. Точно в периода след осемнадесетият си рожден и началото на връзката ни с Бранимир наистина не ми пукаше за нищо, но той ме очовечи и вече почти три години си живеехме щастливо и чакахме първото си дете.

- Jao бре! По-леко! Боли ме! Тези крака не са за един ден! – извиках за пореден път докато майка дърпаше космите на краката ми с домашната кола маска. Едно време ми дърпаше косата докато ме решеше и връзваше опашка, а сега ми дърпаше космите по краката и триъгълника – не е за вярване как само се меняха времената.

- Стига си викала. Много добре знаеш, че те боли. Хайде млъкни, защото иначе после ще  ревеш че си отишла в болницата с косми като на мъж.

- Толкова ли е зле положението? – долната ми устна потрепери, готова всеки един момент да ревна.

- Милица, мамо, косъмчетата ти са толкова светли и тънки, че едвам се виждат. Стига си ревала.

- Добре де. – измрънках. – Оф, гладна съм. Дай поне да хапна докато ме мъчиш тука. – докопах се до камбанката и я размахах във въздуха, за да извикам Ружа. Аз и орлето имахме нужда от дневната ни доза панирани топени сиренца със сладолед и сладко от боровинки.

В момента в който си получих храната спрях дори да усещам какво вървеше майка ми, защото бях прекалено зета да си топя панираните сиренца в сладоледа и сладкото, които бях омешала заедно. Трикът беше да разбъркаш хубаво сладоледа докато не придобие констистенцията на кремсладолед. После се добяваше и сладкото и се получваше невероятно и топиш и ядеш. Невероятно.

- Иииии! – възкликнах щом се окапах и ми се наложи да се изправя.

- Мицо, стой мирна!

- Не ми казвай „Мица" освен, ако не искаш да насъскам децата отвън.

- Аз съм ти майка ще ти казвам както искам.

- Да не дава Господ да съм като тебе, че иначе Руши сигурно ще го е срам от мен като порасне. – завъртях очи докато избърсах сладоледът и сладкото от гърдите си.

Цеца изграчи и това извести присъствието на моят любим, който влезе вкъщи с бърза крачка, но се закова на място щом ни видя с майка.

- Ъъъ, добър вечер?

- Здравей, милоо!

- Не гледай!

- Ъъъ, какво правите? – мигаше на парцали и му беше неудобно дори да гледа насам, затова просто прочисти гърло и извърна поглед заради майка. Бременна бях в деветият месец, почти раждах, а майка ми все още не даваше Бранимир да ме гледа дори и малко гола. Майки...

- Прави ме добре изглеждаща за в болницата.

- Аз, ъммм, такова...качвам се горе.

- Хайде, готова си. – майка ме пусна и стана от дивана след като ме избърса и отиде до кухнята. В това време и Бранимир се върнал, но ми направи впечатление че бързаше. Добре, защо това не ми харесваше?

- Накъде така?

- Знам, че ще се ядосаш, но... - добре, права бях, не ми харесваше а дори не беше казал за какво става въпрос.

- Какво?

- Трябва да отскоча за малко до Нови Сад.

- Точно сега ли, по дяволите? – попитах шепнешком, но дори и така дадох ясно да се разбере че това не ми се понрави. – Бебето може да се роди всеки един момент, а аз отказвам да вляза да родя без теб.

- Кукло, знам, но няма как. Става въпрос за много пари.

- Колко?

- Десет милиона.

- Само толкова?

- Евро.

Ооооуу, това беше съвсем друго нещо.

- За колко време?

- Утре сутрин най-късно съм си вкъщи, обещавам. – прошепна, усмихвайки ми се уверяващо и заглади един кичур коса зад ухото ми. Мамка му, хич не ми се искаше да ме оставя сама дори и само за една вечер, защото наистина ме беше страх да не родя без него, но нямаше как да го спра. Никога не му се мешах в работата. – Хайде, любима. Звънни ми ако има нещо.

- Ама, ти сега ли тръгваш? Веднага?

- Мхм. Няма да се бавя, обещавам.

- И умната, моля те. Да се пазиш. – погледнах го умолително, а той ми показаедна тясна усмивка и погали корема ми. В това време нашето орле реши да поздрави баща си с един здрав ритник право в дланта му и той леко подскочи назад, смеейки се. Още си спомням чистият ужас на лицето му, когато го видя да мърда в корема ми преди известно време.

- Разбира се. А, ти Орле, пази мама. – целуна корема ми след като ме целуна по устните.

- Обичам те.

- И аз теб, любима. – целуна устните ми още веднъж преди да се изправи на крака и да подръпне панталона си.

- Синко, ти къде? – майка го завари точно на вратата.

- Отивам за малко до Нови Сад по работа, майко. Няма да се бавя, гледай я и ми звъннете ако има нещо, става ли?

- Ама, каква е тази работа по това време?

- Станал е гаф с обекта и трябва да отида да го погледна.

- Ааа. – майка кимна, а аз вътрешно му пишех шест за актьорските умения. Беше се научил, в крайна сметка вече трета година криехме усшешно от нашите от какво идваха основно финансите му, а другата работа, законната, беше просто за да пере пари.

*Бранимир*

Последното нещо, което исках бе да оставя бременната в деветият месец си жена, но уви обстоятелствата налагаха и аз да присъствам на тази среща. Бяха минали години откагато спрях да се появявам на такива срещи или участвах в каквото и да е. Обикновено аз просто давах заповедите, прибирах по-голямата част от сумата, а останало го давах на момчетата, но извикаше ли те Генералът – ти се отзоваваш, колкото и да искаш да му видиш сметката. Старецът вече беше почти на осемдесет, но злото за жалост трудно умираше...освен ако не му помогнеш, но и това време щеше да дойде скоро. Съвсем скоро. Само той ме делеше от върха.

- Защо имам чувството, че това е прекалено хубаво и лесно най-вече, за да е истина?

- Кое? – обърнах се към Вукашин докато пътувахме към Нови Сад.

- Цялата тази работа с парите.

- Правили сме и го преди, брате. Стотици пъти.

- Но никога чак толкова голяма сума. Просто ми се струва прекалено лесно. Трябва да има някаква уловка, няма как иначе. Говорим за почти сто милиона евро. В брой.

- Не го мисли толкова. След малко ще пристигнем и ще разберем повече.

...

- Бусът се движи по А1, като има ескорт от десет коли барети.За наше щастие имаме вътрешен човек там, който ще сложи тракер в колата и ще можем да ги следим в реално време.

- Кога?

- Тази нощ.

Какво? Как така тази нощ? Това не влизаше в плановете ми.

- Как така тази нощ? Това не ми го каза по телефона. – изръмжах.

- Тонът, Груйч! Не забравяй къде се намираш.

- Не говори лайна! Не каза, че става въпрос за тази нощ.

- От кога времето ти е водещо, Груйч?

Откогато имам жена и дете напът, jebote!

- Става дума за много пари и от теб единствено се изисква да влезеш в шибаната кола и да ги вземеш. Нищо друго. Не виждам какъв е проблемът. Старият Бранимир не би имал проблем с това. Или него го няма.

- Няма стар или нов Бранимир, Милошевич.

- Тогава това не би ти представлявало огромна трудност, нали Груйч?

Мамка му, наистина ставаше въпрос за адски много пари. Пари които можеш да отидат директно в сметката на детето ми и да му осигурят целият живот занапред.

- Колко часа и къде? – въздъхнах и хищна усмивка се появи на лицето на стареца.

- Това исках да чуя.

...

Навън вече беше тъмно и аз се чувствах глупаво облечен в полицейска униформа. Чувствах се като дявол в църква. Да, точно така – като дявол в църква, не на мястото си, но щях да издържа нямаше как иначе.

- Шефе, току-що отбиха при Гардиновци. След малко трябва да са при вас. Глупаците се вързаха на катастрофата.

- Разбрано, Ненад. – казах в уокитокито, а то изпръщя и го върнах обратно на колана си. Хм, това беше удобно. Бих се замислил дали да не използваме по-често такива.

- Не съм мислил, че ще го кажа но униформата ти отива. Приличаш на някое американско ченге.

- Защо ме обиждаш така? Какво ти направих? – измерих най-добрият си приятел с поглед и той се засмя.

- Тези май са нашите вече. – проблясването на фаровете и червено-сините светлини ни накара да вдигнем поглед.

- Те са. – изправихме се от капана на колата и направих знак на останалите момчета. Взех палката си и я размахах пред първата кола униформени боклуци. Зад нея имаше още пет, но и те спряха под колана. Първата кола отвори прозореца щом застанах пред шофьорската врата и от него се подаде млад жандармер и бебешко лице и онзи типично полицейски тъп поглед, като само той караше ръцете да ме сърбят да му шибна един. Много мразех полицаи, мамка му. Направо ги ненавиждах.

- Добър вечер, сержант Живоньович. Документи за проверка.

- Приятел, бързаме.

- Извинявай, колега, ама нареждане. Инструктирани сме да проверяме всички.

- Не съм ти никакъв колега, полицайче. Хайде че бързаме и без това вече достатъчно много време загубихме. Знаеш ли каква сума пари има отзад в буса.

Разбира се, че знаех. Ухилих се. Този защо сега нарочно пожела да застане на лошата ми страна? Извадих пистолета от кобура си и без да го мисля го вдигна и го уцелих точно между очите, напълно шокирайки колегата до него, но и него го сполетя същата съдба. Безпогрешен мерник както винаги.

- Момчета, дръжте ги!